Последно изкушение

Глава 4

Карол гледаше неразбиращо тримата членове на комисията.

— Искате да изпълнявам нечия роля за вас? — попита тя, като се стараеше тонът й да не издава колко е удивена.

Морган подръпна крайчеца на ухото си.

— Знам, че звучи малко… необичайно.

Карол не можа да не повдигне вежди.

— Бях останала с впечатлението, че съм повикана на интервю във връзка с поста, за който се кандидатирах — посредник между Националната следствена служба и Европол. Не съм убедена, че разбирам какво става тук.

Торсън кимна съчувствено.

— Объркването ви е разбираемо, Карол. Но се налага да оценим способностите ви да работите под прикритие.

Морган я прекъсна.

— Имаме една текуща следствена операция, при която набирането на доказателствен материал изисква преминаването на няколко европейски граници. Убедени сме, че вие можете да имате уникален принос за успеха на тази операция. Но трябва да сме сигурни, че имате нужните качества да доведете работата си до край. Че можете да влезете в чужда кожа, без неудобството да ви личи.

Карол се намръщи.

— Съжалявам, сър, но това като че ли няма никаква връзка с работата на посредник за Европол. Мислех, че се кандидатирам за пост, на който се изисква да бъда аналитик, а не оперативен работник.

Морган погледна Съртийс, който кимна и пое щафетата.

— Карол, всички в тази стая са напълно убедени, че бихте били идеален посредник между Националната следствена служба и Европол. Но докато обсъждахме вашата кандидатура, ни стана ясно, че има нещо специфично, което само вие можете да осигурите в контекста на тази конкретна, сложна операция. Поради това ви молим да прецените дали бихте се заели да работите под прикритие в продължение на един ден, за да наблюдаваме реакциите ви в напрегната ситуация. Какъвто и да бъде изходът, мога да ви обещая, че това няма да повлияеш решението ни за вашата годност да се присъедините към НСС като посредник за Европол.

Карол обмисли бързо казаното от Съртийс. Звучеше така, сякаш й казваха, че ще получи работата при всички положения. Убеждаваха я, че няма какво да изгуби, ако приеме ексцентричното им предложение.

— Какво точно искате от мен? — попита тя. Лицето й не изразяваше нищо, тонът й беше неутрален.

Торсън се включи в разговора.

— Утре ще получите пълни инструкции за ролята, която трябва да изпълните. В определен ден ще отидете там, където ви бъде посочено и ще направите всичко по силите си да постигнете целите, споменати в инструкцията. Не трябва да излизате от ролята си от мига, в който напуснете дома си, докато някои от нас не ви уведоми, че задачата ви е приключила. Ясно ли е.

— С представители на обществеността ли ще имам работа, или с колеги? — попита Карол.

На червендалестото лице на Морган се изписа усмивка.

— Съжалявам, но засега не можем да ви кажем нищо повече. Утре сутринта ще получите инструкциите. От настоящия момент сте в отпуск. Уредихме това с вашите ръководители. Ще имате нужда от време да проучите инструкциите и да се подготвите за ролята. Други въпроси?

Карол прикова в него хладния поглед на сивите си очи, който вършеше такава добра работа в стаите за разпит.

— Получих ли назначението?

— Получихте назначение, инспектор Джордан. Може нещата да не са се развили точно така, както очаквахте, но мисля, че би било честно да ви кажем, че няма още дълго да работите в централата на полицията.

Докато шофираше обратно към апартамента си близо до центъра по изкуствата „Барбикан“, Карол почти не забелязваше кипящото около нея улично движение. Макар да считаше, че като професионалист е свикнала винаги да очаква неочакваното, събитията днес следобед я свариха напълно неподготвена. Първо неочакваната поява на Пол Бишоп и после странната насока, която взе интервюто за работа.

Докато се движеше някъде по високата част на Западната магистрала, изненадата й започна да отстъпва място на раздразнение. Нещо тук не беше наред. Работата на посредник за връзките с Европол не беше работа на оперативен работник. Беше работа за анализатор. Не беше полева дейност; от нея се очакваше да си седи зад бюрото и да пресява и сортира сведения от всевъзможни източници на територията на Европейския съюз. Организирана престъпност, наркотици, незаконен трафик на емигранти — това бяха нещата, върху които трябваше да се съсредоточи. Постът на посредник, осъществяващ контактите с Европол, изискваше от офицера, който го заема, умения да обработва компютърни данни, следователски умения да установява евентуални връзки между тях, да прочиства излишното от фона и в крайна сметка да бъде в състояние да представи възможно най-ясна схема на престъпните дейности, които биха могли да имат някакво отношение към Обединеното кралство. Най-близкият контакт на такъв служител с първичните източници на сведения би се изразил във връзките, които трябваше да поддържа с полицейски служители от други държави, в изграждането на такъв вид контакти, които да му осигурят едновременно точна и изчерпателна информация.

Защо тогава искаха от нея да върши нещо, което не бе правила никога досега? Не можеха да не знаят, след като бяха чели досието й, че никога не бе работила под прикритие, дори когато беше младши детектив. Нищо в досегашната й кариера не подсказваше, че тя е годна да заживее чужд живот.

Когато се озова в постоянно спиращия поток коли на Мерилебън Роуд, Карол разбра какво я тревожи най-много. Не беше убедена, че ще може да се справи с тази задача. А ако имаше нещо, което мразеше повече от това да я държат в неведение, то бе мисълта за провал.

Ако искаше да преодолее това предизвикателство, налагаше се да се заеме със сериозни проучвания — и то колкото е възможно по-бързо.

Когато Тони влезе, Френсиз режеше зеленчук. Авторитетните гласове на разговарящите на вълните на „Радио 4“ звучаха като контрапункт на потракването на острието върху дъската за рязане. Той спря за миг на прага, за да се порадва на нещо толкова обикновено, уютно и почти непознато в живота му — жена, която приготвяше вечерята в неговата кухня. Френсиз Маккий, трийсет и седемгодишна, преподаваше френски и испански в колежа „Сейнт Андрюз“. Синьо-черната коса, сапфиреносините очи и бледата й кожа говореха за много специфична генетична линия от келтското наследство. Тя поддържаше стройната си фигура с голф и се отличаваше със суховато, цинично чувство за хумор. Бяха се запознали, когато той се записа в местния клуб по бридж. Тони не беше играл от студентските си години, но знаеше, че ще си припомни играта, ако отново се заеме с нея — това бе леснодостъпна част от миналото му, която би му помогнала да изгради още няколко реда тухли в необходимата му фасада, това, което в себе си наричаше „да се представи за човешко същество“.

Нейната партньорка по бридж се бе преместила на нова работа в Абърдийн, и също като него, Френсиз имаше нужда от постоянен партньор, с когото да се споразумее за ходовете си. От самото начало двамата се разбираха отлично край покритата със зелено сукно маса. Скоро започнаха да ги канят тук и там на бридж — извън клуба, после той я покани на вечеря, за да планират някои подобрения в системата си преди един турнир. Само за няколко седмици успяха да отидат в театър „Байър“, да обядват няколко пъти из кръчмите на Ийст Нюк, разхождаха се, брулени от североизточния вятър, по плажа Уест Сандс. Той я харесваше, но не беше влюбен в нея, и това направи следващата стъпка възможна.

От известно време вече съществуваше физиологичен лек за импотентността, която го измъчваше през по-голямата част от досегашния му живот като зрял мъж. Тони устоя на примамката на „Виагра“, защото не искаше да използва фармакологичен препарат за психологически проблем. Но ако имаше сериозно намерение да си създаде нов живот, нямаше смисъл да се придържа към ограниченията на миналото. Затова започна да взема таблетките.

Самият факт, че беше в състояние да легне с жена, без призракът на провала да го сподири и в леглото, беше за него ново усещане. Освободен от основната тревога, той се спаси и от плахата несръчност в началото на сексуалната игра, която се дължеше на страха от предстоящото фиаско. Започна да се чувства самоуверен, да не се смущава да поиска това, което му трябваше, защото знаеше, че може да предложи нещо в замяна. На нея очевидно й хареса, дотолкова, че прояви желание за още.

Той за първи път разбра гордостта на перчещия се мъжкар, който е задоволил женската.

И все пак, все пак… Въпреки физическата наслада, той не можеше да пропъди мисълта, че това е по-скоро козметична корекция, а не истинско лечение. Той дори не се бе опитал да лекува симптомите, а просто ги бе замаскирал. Единственото, което бе направил, бе да намери нова и по-добра маска, с която да прикрие непълноценността си като човек.

Всичко можеше да бъде различно, ако сексът с Френсиз имаше и емоционален заряд. Но любовта беше нещо, което се полагаше на другите. Любовта бе за хора, които са в състояние да предложат нещо в замяна — нещо повече от увредена психика и зависимост. Беше се приучил да не приема любовта дори като далечна възможност. Няма смисъл да копнееш по непостижимото. Езикът на любовта му бе непознат, и никакви копнежи и мечти не биха променили това положение. Затова той реши да погребе страховете си заедно с функционалната си импотентност и откри известен покой с Френсиз.

Дори бе започнал да приема този покой като нещо естествено. Такива моменти, в които стоеше отстрани и анализираше положението, ставаха все по-редки в съвместния им живот, който двамата бяха изградили внимателно. Каза си, че прилича на прохождащо дете, което прави неумело първите си стъпки. Първоначално му беше необходима огромна концентрация, понесе и задължителните удари и падания. Но постепенно тялото забравя, че една успешна крачка напред е неосъществено препъване, и за детето става възможно да ходи, без да приема всяка крачка като малко чудо.

Същото стана и в отношенията му с Френсиз. Тя задържа собствената си модерна къща близнак в покрайнините на Сейнт Андрюз. Нощуваха ту в нейния, ту в неговия дом, а през останалото време продължаваха да живеят сами. Този ритъм подхождаше на живота им и те се приспособиха към него почти без сривове. Когато се замислеше по този въпрос, Тони си казваше, че това спокойствие вероятно се дължи на отсъствието на някаква всепоглъщаща страст, която може и да те изгори болезнено.

Френсиз вдигна поглед от чушките, които режеше на спретнати кубчета с малките си ръце.

— Добре ли мина днес? — попита тя.

Той сви рамене, прекоси стаята и я прегърна приятелски.

— Не беше зле. А при теб?

Тя направи гримаса.

— По това време на годината винаги е ужасно. Напролет тийнейджърските им хормони кипват, а наближаващите изпити допринасят за невротичната атмосфера. Все едно да се опитваш да учиш на нещо пълен кафез неразположени маймуни. Направих грешката да възложа на групата за напреднали по испански есе на тема „Моята съвършена неделя“. Половината момичета ми поднесоха такива сълзливо-романтични съчинения, че в сравнение с тях книгите на Барбара Картланд звучат като гангстерски трилър. А момчетата писаха за футбол.

Тони се разсмя.

— Същинско чудо е, че човешкият вид е способен да се възпроизвежда, като се има предвид колко малко допирни точки има между половете на тази възраст.

— Не знам кой броеше по-нетърпеливо минутите, които оставаха до звънеца — те или аз. Понякога си казвам, че това не е начинът, по който един интелигентен възрастен човек би трябвало да осигурява прехраната си. Пръска ти се главата от усилия да ги запознаеш с чара на един чужд език, а после някой ти превежда coup de grace като „косачка за трева“.

— Това си го измисли — заяви той, взе една гъба и я сдъвка.

— Де да бях. Между другото, телефонът звънеше точно когато влизах, но бях натоварена с пазарските торби и реших да оставя който звъни да се запише на секретаря.

— Ще проверя. Какво има за вечеря? — попита той, докато отиваше към кабинета си, малка стаичка в предната част на къщата.

— Malaie con latte с пържени зеленчуци — подвикна Френсиз след него. — Което ще рече „свинско, варено в мляко“.

— Звучи интересно — извика той в отговор и натисна копчето, за да изслуша записа. Разнесе се продължителен сигнал. После той чу таса й.

— Здравей, Тони — последва дълъг интервал. Тя очевидно се колебаеше. Бяха изминала две години, през които между тях цареше почти пълно мълчание. Свързваха ги единствено неколкократните поредици от писма по електронната поща. Но само тези четири кратки срички бяха достатъчни да пробият бронята, която той бе изградил около чувствата си.

— Обажда се Карол. — Още шест срички, този път напълно ненужни. Би разпознал гласа й сред ураган от смущения по линията. Сигурно беше чула новините за Ванс.

— Трябва да говоря с теб — продължи тя, вече по-уверено. Значи поводът беше професионален, не личен. — Възложиха ми задача, за която имам нужда от твоята помощ.

Стомахът му натежа, сякаш беше пълен с олово. Защо й трябваше да му причинява това? Знаеше добре причините, поради които той бе обърнал гръб на профилирането. Тъкмо тя би трябвало да проявява най-много разбиране.

— Няма нищо общо с профилиране — допълни Карол. Говореше припряно в желанието си да поправи вероятното погрешно предположение, което той бе направил незабавно.

— Става дума за мен. Трябва да свърша нещо, а не знам как да го направя. Надявам се ти да ми помогнеш. Бих пратила мейл, но ми се струва, че ще обясня нещата по-лесно, ако разговаряме. Можеш ли да ми се обадиш? Моля те. Благодаря.

Тони стоеше неподвижен и се взираше през прозореца в безизразните фасади на къщите от другата страна на улицата. Всъщност така и не бе успял да повярва, че Карол е останала в миналото му.

— Искаш ли чаша вино? — гласът на Френсиз, долетял от кухнята, прекъсна унеса му.

Той отиде при нея и каза:

— Аз ще налея.

После мина зад нея и се упъти към хладилника.

— Кой беше? — попита Френсиз между другото — по-скоро от учтивост, отколкото от интерес.

— Колега от предишната ми работа — Тони се зае да отваря бутилката и да налива вино в чашите, като криеше лицето си. После се прокашля. — Карол Джордан. Инспектор от полицията.

Френсиз се смръщи угрижено.

— Не беше ли тя…

— Същата, с която работих в двата случая с преследването на серийни убийци. Да, тя е.

Тонът му подсказваше, че няма да приеме да разговаря на тази тема. Тя знаеше историята в най-общи линии и винаги бе предполагала, че между него и някогашната му партньорка съществува нещо недоизказано. Сега, най-сетне, беше може би време да разрови костите на миналото и да види какво ще излезе.

— Били сте много близки, нали? — настоя тя.

— Работата по такива случаи винаги сближава колегите, докато трае следствието. Имате обща цел. Но после даже ви е неприятно да се събирате, защото така си припомняте неща, които бихте искали да изтриете от паметта си.

Отговорът му не издаваше нищо.

— Заради онова копеле Ванс ли се обажда? — попита Френсиз, съзнавайки, че той се опитва да я отклони от темата.

Тони остави чашата си до дъската за рязане.

— И ти ли знаеш?

— Нали казаха по новините.

— Но когато влязох, не го спомена.

Френсиз отпи от студеното сухо вино.

— Това е твоя работа, Тони. Мислех, че сам ще заговориш, когато пожелаеш. Ако сам не отвориш темата, значи не желаеш да разговаряме за това.

Той се усмихна накриво.

— Като че ли ти си единствената жена сред познатите ми, лишена от гена на любопитството.

— О, и аз съм любопитна, и то много. Но знам, че проявата на излишно любопитство е най-сигурният начин да провалиш една връзка.

Намекът за нейния провалил се брак беше доста смътен, също както малкото думи, с които Тони нарядко споменаваше бившата си работа на профайлър, но той разбра идеята.

— Ще й звънна набързо, докато ти приключиш тук.

Френсиз прекъсна работата си и го изпрати с поглед. Изпита усещането, че й предстои една от нощите, когато се будеше в студените предутринни часове от стоновете, които Тони издаваше насън, докато се мяташе, усукан в завивките. Тя никога не се оплака пред него; беше чела достатъчно за серийните убийци, за да може да предположи какви ужаси се крият в подсъзнанието му. Радваше се на това, което двамата можеха да споделят, но не искаше да се среща с неговите демони.

Не можеше да предположи доколко се различаваше в това отношение от Карол Джордан.