Убийствено просто

21

Марк едва виждаше. Червената мъгла на паниката го завладя, виждаше размазано, а мозъкът му беше като във воал. Гласът на Майкъл, беше чул проклетия приглушен глас на Майкъл. О, Господи!

Затвори вратата на беемвето си в тъмната гора насред шибащия дъжд и се опита да напъха ключа, за да запали колата. Ботушите му бяха натежали и лепкави от калта, а по лицето му се стичаше вода от бейзболната шапка.

Ръката му с ръкавица завъртя ключа и когато моторът запали, предните фарове грейнаха с искрящо бяло сияние. В светлината им той видя гроба и дърветата зад него. Някакво животно се завря в храстите, листа и растения се мятаха от вятъра и дъжда и за миг като в сюрреалистична картина се превърнаха във водорасли на дъното на океана.

Продължи да гледа гроба, ламарината, която внимателно бе сложил отново отгоре, и храстите, които бе изтръгнал и наслагал върху нея, за да го скрие. В този момент видя втората лопата да се подава от земята и изруга. Слезе от колата, изтича, грабна я и я пъхна в багажника. После се качи в колата, затръшна вратата и огледа мястото, доколкото позволяваше замъгленият му поглед.

Мислеше. Строежът нямаше да започне поне още месец, все още предстоеше да се уредят и приключат някои въпроси около планирането. Нямаше причина някой да идва. От комисията по планирането вече бяха направили инспекция и всичко сега беше в застой, в очакване на последния формален печат.

Трепереше, когато подкара колата надолу по черния път през двете огради, сложени там най-вероятно от комисията по горите, за да пречат на елените да изскачат на пътя.

Когато излезе на пътя, Марк включи радиото и започна да натиска копче след копче, търсейки някаква музика. Имаше новини. Разговор. Реклама. Натисна копчето за плейъра и прегледа всички дискове, но нито един не му хареса. Изключи устройството.

Няколко минути по-късно, докато минаваше един завой, лъчът на фаровете улови редица венци на мантинелата. Гледката преобърна стомаха му. От отсрещната страна се зададоха фарове и отминаха. Сетне още фарове. Стискаше волана силно, в главата му беше пълен хаос и той се опитваше да се съсредоточи, да мисли ясно. След малко стигна следващ завой, още по-остър, а той караше прекалено бързо. Изпаднал в паника, натисна спирачките рязко, твърде рязко, усети вибрацията, когато антиблокиращата система се включи, и чу удар — тръбата за въздух изхвърча от седалката до него и падна на земята.

Успя да мине завоя, след който видя отбивка и спря. Натисна копчето за сателитна навигация и въведе язовир Арлингтън. След няколко секунди безтелесният женски глас на системата обяви: „Маршрутът е изчислен.“

Двайсет и пет минути по-късно той паркира в началото на дървен пристан на пустия бряг при яхтклуба край дългия осем километра язовир и изгаси двигателя. Взе фенерчето си, слезе и застана в мрака, ослушвайки се. Единственият звук беше потракването на такелажа, развяван от вятъра. Никъде не светеше. Сградата на клуба беше тиха. Погледна часовника си. Десет минути след полунощ.

Извади тръбата за въздух от колата, сетне измъкна и двете лопати от багажника и отиде до края на кея. Двамата с Майкъл бяха започнали да плават тук като деца, преди да се увлекат от по-голямата авантюра и да започнат да се занимават с океанско плаване. По негови спомени водата тук беше дълбока около шест метра, което би трябвало да е достатъчно. Хвърли тръбата и двете лопати в мастилената, леко накъдрена повърхност и се загледа как изчезват. Сетне свали ботушите си и също ги хвърли. Потънаха моментално.

Марк се върна на пръсти до колата, обу мокасините, които си бе подготвил, и пое към къщи, изведнъж изпитал силна умора. Караше бавно и внимателно, за да не го засекат пътни камери, нито да привлече вниманието на някоя полицейска кола.

На сутринта първата му работа ще е да закара колата право в една автомивка близо до гарата в Хоув. Място, използвано от местните таксиметрови шофьори, където винаги бе пълно, където мръсните коли бяха нещо обичайно, където винаги имаше опашка, където никой нямаше да обърне никакво внимание на потънало в кал БМВ Х5.