28

Грейс седеше със свити устни в синия форд, здраво стиснал седалката от двете й страни, и нервно следеше селския път през чистачките и силния дъжд. Без да забелязва страха на спътника си, Глен Брансън преминаваше през серия от завои, като гордо демонстрираше уменията си, придобити наскоро от полицейски курс по бързо шофиране. Радиото, включено на рап станция, беше с прекалено висок за Грейс звук.

— Добре се справям, нали?

— Ъ… м-да — отвърна Грейс, като реши, че колкото по-малко говорят, толкова по-малко ще се разсейва Брансън, което от своя страна означаваше по-голяма продължителност на живота и за двамата. Протегна се напред и намали звука.

— Джей-Зи — уведоми го Брансън. — Страхотен е, нали?

— Страхотен.

Влязоха в дълъг десен завой.

— Учат те да държиш наляво, за да имаш изглед; жесток съвет, определено.

Задаваше се ляв завой и според Грейс се движеха прекалено бързо, за да го минат.

— Жесток съвет — съгласи се той, а гласът му излезе някъде дълбоко от гърлото.

Успяха да минат, след което хлътнаха в падина.

— Страх ли те е?

— Съвсем малко.

— Ти си женчо. Сигурно е от възрастта. Сещаш ли се за „Булит“?

— Стив Маккуин? Харесваш го, нали?

— Невероятен е! Най-доброто филмово преследване с коли.

— Завърши с доста кофти размазване на колите.

— Невероятен е този филм — каза Брансън, без да схване намека — или по-вероятно, помисли си Грейс, умишлено го пренебрегна.

Санди също караше бързо. Това беше част от присъщото й безразсъдство. Той толкова се страхуваше, че някой ден ще претърпи тежка катастрофа, защото като че ли не проумяваше природните закони на физиката, които определят кога една кола ще успее да завие и кога не. Но въпреки това за всичките седем години, през които бяха заедно, тя нито веднъж не катастрофира, дори не одраска колата си.

За негово облекчение видя отпред табелата „Хранилище за коли Болни“, прикрепена към висока ламаринена ограда, покрита с бодлива тел. Брансън наби спирачки и зави покрай предупредителен знак за кучета пазачи, след който се озоваха в двора на голяма модерна складова сграда.

Взеха набързо чадър от багажника и сгушени под него, звъннаха на домофона до сива врата. Секунди по-късно отвори пълен мъж с мазна коса на около трийсет години, облечен в син работен комбинезон върху мръсна тениска, държащ наполовина изяден сандвич в татуираната си ръка.

— Детектив сержант Брансън и старши детектив Грейс — представи ги Брансън. — Обадих се по-рано днес.

Без да спира да дъвче, мъжът погледна неразбиращо за момент. Зад него в склада се виждаха няколко разглобени коли и микробуси. Очите му се завъртяха замислено.

— Транзита, нали?

— Аха.

— Бял? Пристигна във вторник от Уилър?

— Точно той.

— Навън е.

Те се регистрираха и го последваха през склада, след което излязоха през странична врата в оградено място, голямо поне един акър, прецени Грейс, препълнено с разнебитени коли докъдето стигаше погледът. Някои бяха покрити с платнища, но повечето бяха изложени на природните стихии.

Вдигнал високо чадъра точно над главата на Брансън, той погледна микробуса рентокил, който бе изгорял след челен сблъсък — трудно би си представил, че някой е оцелял в него. След това забеляза спортното порше, смачкано до три метра на дължина. И тойота салон с отрязан покрив.

От това място винаги го побиваха тръпки. Никога не беше работил в пътна полиция, но в дните си като уличен патрул беше видял своя дял от пътни злополуки и беше невъзможно да не му въздействат. Винаги може да се случи на всеки. Тръгваш на път, щастлив, пълен с планове, и малко по-късно, за части от секундата, дори може да не е по твоя вина, колата ти се превръща в чудовище, което те смачква на парчета, отсича крайниците ти и дори те сварява жив.

Грейс потрепери. Колите, озоваващи се тук под ключ, бяха тези от района, които са участвали в тежки или фатални катастрофи. Държаха ги тук, докато от отдела по разследване на катастрофи, а понякога и следователите на местопрестъпления, получеха цялата им необходима информация, след което ги пращаха в авто-морга.

Дебелакът в комбинезон им посочи изкривена купчина в бяло с липсващи части от покрива, купе без предно стъкло, отделено от останалата част на микробуса, и по-голямата част от вътрешността, покрита с бял найлон.

— Това е.

Грейс и Брансън го наблюдаваха в пълно мълчание. Грейс не можа да се сдържи и за няколко неловки секунди съзнанието му бе погълнато от неподправения ужас, който вдъхваше гледката. Двамата обиколиха микробуса. Грейс забеляза засъхнала кал по главините на колелата и още тежка кал по первазите, както и кални петна по боята, които бавно се размиваха от дъжда.

Той подаде чадъра на колегата си и дръпна силно изкривената врата откъм шофьора, като моментално го връхлетя тежката, наситена миризма на гниеща кръв. Без значение колко пъти се е сблъсквал с нея, всеки път беше еднакво зле. Беше миризмата на самата смърт.

Задържайки дъха си в опит да я отблъсне, той дръпна найлона. Воланът беше откъртен и мястото на шофьора от предната обща седалка беше изметнато назад. Имаше петна от кръв по предната седалка, пода и таблото.

Грейс ги покри отново с найлона и влезе вътре. Беше тъмно и неестествено тихо. Побиха го тръпки. Част от двигателя беше изскочила от пода и педалите бяха вдигнати в несвойствено положение. Той се протегна и отвори жабката, откъдето извади наръчник на собственика, тесте талони за паркиране, няколко касови бележки за гориво и две ненадписани касети. Подаде касетите на Глен.

— Най-добре да ги прослушаме.

Брансън ги пъхна в джоба си.

Грейс приведе глава под нащърбения прорез на покрива и се прехвърли в задната част на автомобила, а обувките му отекнаха по изкорубения под. Брансън отвори задните врати и така влезе повече светлина. Рой видя празна туба за бензин, резервна гума, гаечен ключ и глоба за неправилно паркиране в найлоново пликче. Извади фиша за глобата и видя, че датата е няколко дни преди катастрофата. Подаде го на приятеля си да го прибере в плик за веществени доказателства. Имаше лява маратонка „Адидас“, която също подаде на Брансън, както и найлоново яке бомбър. Опипа джобовете, от които извади пакет цигари, пластмасова запалка и бележка за химическо чистене с адрес в Брайтън. Колегата му прибра всичките.

Грейс внимателно огледа вътрешността, за да провери дали не е пропуснал нещо, като в същото време продължаваше да мисли усилено. След това слезе и се подслони под чадъра, обръщайки се към Брансън:

— Кой е собственикът на микробуса?

— Хулихан — гробари в Брайтън. Едно от загиналите момчета е работело там — фирмата е на чичо му.

— Четири погребения. Сигурно ще получат голяма отстъпка за количество — мрачно отбеляза Грейс.

— Понякога си наистина извратено копеле, знаеш ли? Без да му обръща внимание, Грейс се замисли.

— Говорил ли си с някого от Хулихан?

— Разпитах собственика Шон Хулихан вчера следобед. Доста е разстроен, както можеш да си представиш. Каза ми, че племенникът му е бил работливо хлапе, което винаги е горяло от желание да угоди.

— Не са ли всички такива? И той му е разрешил да използва микробуса?

Брансън поклати глава отрицателно.

— Не. Но казва, че в момента не им е трябвал.

Рой Грейс се замисли за миг.

— За какво използват микробуса обикновено?

— Превозват трупове. Болници, приюти, домове на стари хора, места, където биха си изкарали акъла, ако видят катафалка. Гладен ли си?

— Бях, преди да дойда тук.

Загрузка...