Убийствено просто

72

Майкъл лежеше в катранения мрак, сърцето му биеше глухо, главата му бумтеше, показалецът му пулсираше и пронизващи стрели на болка в топките се врязваха дълбоко в корема му. Беше минал може би час, може би по-малко, той не знаеше точно, откакто копелето с качулката беше закачило щипки на тях и му бе пуснало електричество.

Но болката беше нищо в сравнение с тъмния, студен страх, който сковаваше съзнанието му. Спомняше си филма „Мълчанието на агнетата“, който бе гледал преди години и наскоро двамата с Ашли гледаха повторно по телевизията. Едно момиче, дъщеря на сенатор, бе държано на дъното на кладенец от сериен убиец, който одираше жертвите си. Не можеше да се овладее, трепереше, опитваше се да се съсредоточи в мисълта някак си да оцелее.

Да се върне при Ашли. Да я отведе пред олтара. Това беше всичко, което искаше.

Господи, как копнееше по нея!

Не можеше да помръдне нито ръцете, нито краката си. След като го нахрани с яхния от консерва и хляб, неговият похитител отново залепи устата му и се налагаше да диша само през носа, който също бе отчасти запушен. Подсмъркна, внезапно уплашен, че е напълно запушен. Подсмъркна отново, по-силно, дълбоки, бързи поемания на въздух, от които сърцето му заби силно.

Опита се да разбере къде може да е. Мястото миришеше на влага и мухъл, все още се долавяше лека миризма на моторно масло. Лежеше на твърда повърхност и нещо остро се забиваше в гръбнака му, като му причиняваше адска болка и с всяка изминала минута ставаше все по-зле.

Чувстваше се по-силен въпреки болката, далеч по-силен отколкото по-рано. Храната имаше ефект. Няма да остана тук и да умра. Не съм постигнал всичко това в живота си, за да свърша тук. Няма начин. Не, абсолютно не, абсолютно не, няма начин, мамка му.

Напъна връзките си. Пое си въздух дълбоко, като се опита да свие тялото си и след това да го изопне. И усети нещо да поддава. Някакво съвсем леко разхлабване. Той отново напъна ръцете си, силно, силно, силно, навън, навътре. О, мили Боже, успя да помръдне дясната си ръка. Съвсем малко. Но я помръдна! Отново напъна връзките си и се отпусна, напъване и пак отпускане. Още малко разхлабване на дясната ръка.

След това още малко!

Претърколи се на хълбока си, сетне по корем. Сега ноздрите му се изпълниха с миризмата на моторно масло; лежеше по очи в мазна локва, но нямаше значение, защото поне болката в гърба му бе преминала.

Изви ръката си назад, след това още по-назад и докосна нещо.

О, Боже мой!

Докосваше ръба на своя телефон „Ериксон“!

Дръпна го и той излезе от задния му джоб.

Сърцето му запрепуска в бесен ритъм. Апаратът бе престоял в ковчега, под водата. Макар да се предполагаше, че е водоустойчив, Майкъл се съмняваше, че ще проработи. Въпреки това прокара пръсти по повърхността му, сякаш галеше най-добрия приятел, който някога е имал в живота си. Намери копчето за включване най-отгоре и го натисна. Заслуша се.

Чу се съвсем леко изпиукване. След това се появи слаба светлина, достатъчна, за да види отвесните стени от двете му страни. Намираше се в пространство, широко около два метра и високо близо метър и половина, с някаква врата отгоре. И внезапно мозъкът му заработи на бързи обороти, мислите му се избистриха и съсредоточиха. Опита се да премести ръката си, да я измъкне от връзките и да поднесе телефона към лицето си, но не успя. Връзките бяха прекалено здрави, прекалено добре увити около ръцете му.

Все пак.

Трябваше да помисли.

Съобщение.

Можеше да се опита да прати съобщение.

Мисли! Включваш телефона и какво става? Първо иска пинкод. Подобно на повечето хора, той използваше прост код: 4-4-4-4, щастливото му число.

Прокара пръст по клавиатурата — 4 беше най-крайното копче вляво на втория ред. Натисна го и чу изпиукване; след това по още едно изпиукване при всяко от трите натискания. Невероятно! Апаратчето беше потънало във вода в ковчега, но работеше. Дали щеше да издържи достатъчно, за да изпрати съобщението?

Следващата част щеше да е доста по-трудна. Трябваше да си припомни буквите на клавишите. На клавиш номер 1, спомняше си той, няма букви. Клавиш номер 2 е с ABC. Изчисли бързо наум — цялата азбука беше в групи по три букви освен два клавиша, които имат по четири. Кои? Мамка му, толкова много пъти беше писал съобщения, че би трябвало да е запечатано в мозъка му, просто трябваше да го изрови.

Трябва да са най-малко използваните букви в азбуката Q и X или Z?

Майкъл започна да брои много внимателно, като се опитваше да си спомни последователността от операции на телефона си. Бутонът за менюто беше най-отгоре вляво. С едно натискане отиваш в съобщения. Второто натискане е за писане на съобщение. Третото те извежда на празен екран. След това натисна буквите, които смяташе, че са правилните. Жив. Извикай полиция.

Следващото натискане, надяваше се, че си спомня правилно, беше за изпращане.

Беше ред на телефонен номер.

Написа номера на Ашли.

Следваше изпрати.

Натисна и за своя огромна радост чу изпиукване за потвърждение. Съобщението беше изпратено!

Изведнъж усети прилив на паника. Дори ако съобщението беше изпратено успешно, каква полза щеше да има от него за нея или за полицията? Как, по дяволите, щяха да успеят да го намерят по съобщението? За секунди той бе погълнат от отчаяние, по-тъмно от обграждащия го мрак.

Но отказваше да се предаде. Трябваше да има начин. Мисли! Мисли!

Пръстите му се движеха по клавишите и брояха, 1-2-3-4-5-6-7-8-9.

Набра 9-9-9 и натисна копчето за звънене. Чу лекия звук за набиране. Веднага след това се обади женски глас, много тих.

— Спешни случаи, коя услуга?

Отчаяно се опита да проговори, но единственото, което успя да произведе беше леко изръмжаване. Чу гласът да казва:

— Ало? Ало? Наред ли е всичко? Ало, ало, бихте ли се представили? Ало? В беда ли сте? Чувате ли ме?

Последва тишина. Сетне отново чу гласа й:

— Ало, там ли сте?

Затвори и позвъни отново. Чу друг женски глас, който изрече почти същите думи. Отново затвори. Трябваше да се досетят, ако продължи да прави това. Със сигурност трябваше да се досетят, нали?