Убийствено просто

89

Приливът затрудняваше усилията им. Широк кордон опасваше района, в който бе потънала колата, и брезентовите платнища само отчасти закриваха гледката от набъбващата тълпа от любопитни зяпачи на отсрещния бряг. Пожарна, две линейки, половин дузина полицейски коли, включително и влекач, бяха паркирани надолу по уличката.

На застарелия мост бе прекаран подемен кран въпреки опасенията дали той ще издържи тежестта. Грейс стоеше на моста и наблюдаваше как напредва изваждането на колата. Полицейски водолази усилено се мъчеха да закачат куките на теглича на крана за тойотата. Небето, от което на промеждутъци се изсипваха малки порции дъжд, се бе просветлило през последния час и слънцето се опитваше да пробие облаците.

Гъстата кал пречеше на водолазите да се спуснат по-надолу и единствената надежда, че някой от пътниците на колата все още беше жив, почиваше на прозорците, които бяха останали непокътнати, и вероятно бе останал въздух в колата. Количеството стъкла, пръснати по моста, правеше това предположение доста пресилено.

От изоставения ленд роувър бяха извадени два куфара, но в тях имаше само женски дрехи; нито едно парче хартия, което би могло да им подскаже местонахождението на Майкъл Харисън. Грейс имаше мрачното чувство, че тази кола също няма да им помогне.

Глен Брансън, застанал до него, се обади:

— Знаеш ли за какво ме подсеща това? Оригиналният вариант на Психо от 1960 г. Когато изтеглят колата на Джанет Лий от езерото. Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Това беше жесток филм. Римейкът е пълен боклук. Не знам защо хората си дават зор да правят римейки.

— Пари — отвърна Грейс. — Това е една от причините двамата с теб да имаме работа. Защото хората правят страшно много неща за пари.

След още няколко минути куките най-после бяха закачени. И вдигането започна. На фона на оглушителния рев от мотора на крана Грейс и Брансън почти не чуваха всмукващите и бълбукащи звуци от калта под водите на прилива, отстъпващ плячката си.

Пред очите им бронзовата Тойота бавно се издигна във въздуха, измита от водата и с отворен увиснал капак на багажника. Калта се стичаше лепкаво от всички первази на прозорците. Колата изглеждаше доста смачкана и покривните опори бяха пристегнати. По всичко личеше, че нито един прозорец не бе останал на мястото си.

И докато калта падаше, някъде на дебели отломъци, другаде на тънки струи, първоначално се появиха само очертанията на двамата пътници, сетне и застиналите им лица.

Кранът залюля колата над брега и я положи на покрива й на няколко метра от гниеща лодка. Няколко пожарникари, полицаи и работниците, обслужващи крана, откачиха подемното въже и бавно обърнаха колата. Докато се прекатурваше, двете фигури вътре подскочиха като кукли в тренировъчна възстановка на катастрофа.

Треперещ, Грейс последва Брансън, приближи се до колата, клекна и надникна в нея. Въпреки че по лицето й все още имаше полепнала кал и косата й беше по-къса от последния път, когато я бе видял, нямаше никакво съмнение, че това е Ашли Харпър, с широко отворени немигащи очи. В следващия момент той потрепна от отвращение, когато тънък, дългокрак рак изпълзя в скута й.

— Господи — промълви Брансън.

„Кой, по дяволите, беше мъжът до нея, на шофьорското място?“, чудеше се Грейс. Неговите очи също бяха отворени, силен мъжага с вид на побойник и лице, застинало в ужасената маска на смъртта.

— Виж какво можеш да намериш в нея — каза Грейс на колегата си и отвори вратата откъм шофьора, за да провери подгизналите, кални дрехи на мъжа за лични документи. Извади тежък кожен портфейл от вътрешния джоб на якето му и го отвори. Вътре имаше австралийски паспорт.

Снимката безспорно беше на мъжа в колата. Казваше се Виктор Брус Дилейни и беше на четирийсет и две години. В графата лице за контакт при спешни случаи беше вписано името г-жа Александра Дилейни и адрес в Сидни.

Глен Брансън избърса калта от жълта дамска чанта, отвори ципа й и също извади паспорт, британски, и го показа на Грейс. В него имаше снимка, която несъмнено беше на Ашли Харпър, но с късо подстригана черна коса и под името Ан Хампсън. Графата лице за контакт при спешни случаи беше празна.

Имаше кредитни карти както в портфейла на мъжа, така и в портмонето от дамската чанта, но нищо друго. Никакъв знак откъде идват или накъде са се отправили.

— Хюстън, имаме проблем — каза Глен Брансън тихичко на приятеля си, но гласът му не беше шеговит.

— Да, имаме — Грейс се изправи и се обърна. — Внезапно проблемът се оказа много по-голям, отколкото беше преди два часа.

— И как, по дяволите, ще намерим Майкъл Харисън?

След миг мълчание старши детективът отвърна:

— Имам идея, но няма да ти хареса.

Брансън погледна смутено пътниците в колата и отбеляза:

— В момента нищо не ми харесва.