Бялата кралица

Зимата на 1469-1470 г.

В най-тъмния час от най-дългата нощ, в самия миг на настъпването на зимното слънцестоене, ние с майка ми слизаме до река Темза, черна като стъкло. Пътеката от двореца Уестминстър се спуска успоредно на водата, а тази вечер реката е придошла, но е много тъмна в мрака. Почти не я виждаме, но я чуваме как се плиска в кея и се удря силно в стените и я усещаме — черно присъствие, дишащо като едро гъвкаво животно и надигащо се леко като морето. Това е нашата стихия и аз вдишвам мириса на студената вода, като жена, която вдъхва уханието на родната си земя след дълго изгнание.

— Трябва да родя син — казвам на майка ми.

А тя се усмихва и казва:

— Знам.

В джоба си държи три амулета на три конеца и, внимателно като рибар, който поставя стръв на въдица, хвърля всеки от тях в реката, след което ми дава да държа конците. Чувам лек плясък, когато всеки от амулетите пада във водата, и в ума ми възкръсва споменът за златния пръстен, който измъкнах от реката преди пет години у дома.

— Ти избираш — казва ми майка ми. — Ти избери кой да измъкнеш — тя подрежда трите нишки в лявата ми ръка и аз ги стискам здраво.

Луната се показва иззад облаците. Тя е нащърбена, налята и сребриста: провлича лъч светлина по протежение на тъмната вода и аз избирам една нишка, и я улавям в дясната си ръка.

— Тази.

— Сигурна ли си?

— Да.

Изведнъж тя изважда от джоба си сребърна ножица и прерязва другите две нишки, така че онова, което е било завързано за тях, бива повлечено от течението и потъва в тъмните води.

— Какво имаше на тях?

— Нещата, които никога няма да се случат — бъдещето, което никога не ще узнаем. Децата, които няма да се родят, възможностите, от които няма да се възползваме, и късмета, който няма да имаме — казва тя. — Отидоха си. Изгубени са за теб. Виж какво избра вместо тях.

Навеждам се през стената на двореца да дръпна нишката и тя излиза от водата със стичащи се от нея капки. В края ѝ има сребърна лъжичка, красива сребърна лъжичка за бебе, и когато я улавям в ръка, тя блесва на лунната светлина и аз виждам, че върху нея е гравирана коронка и името „Едуард“.

Празнуваме Коледа в Лондон като празненство на помирението, сякаш едно пиршество може да превърне Уорик в наш приятел. В ума ми възкръсват спомените за всички онези случаи, когато бедният крал Хенри се опитваше да събере враговете си заедно и да ги накара да дадат клетва за приятелство, и знам, че други в двора приемат Уорик и Джордж като почитани гости и се смеят тайно, закрили устата си с длан.

Едуард нарежда празникът да бъде отбелязан пищно и почти две хиляди английски благородници сядат да вечерят с нас в Дванайсетата нощ, а Уорик е най-важният сред тях. Едуард и аз носим короните си и сме облечени по най-нова мода и в най-пищни дрехи. През тази зима нося само сребристобяло и златен брокат, и се говори, че наистина съм Бялата роза на Йорк.

Едуард и аз раздаваме подаръци на хиляда от седящите на трапезата, а благоволение — на всички. Уорик е най-тачен гост и двамата се поздравяваме с безупречна вежливост. Когато моят съпруг ми нарежда, дори танцувам с девера си Джордж: докосвам ръката му и се усмихвам близо до красивото му, момчешко лице. Отново съм поразена колко много прилича той на съпруга ми Едуард; по-дребно, по-фино копие на русата красота на Едуард. Отново съм поразена как хората го харесват веднага. Той притежава целия непринуден чар на Йорк и нищо от доблестта на Едуард. Но аз не забравям и не прощавам.

Поздравявам любезно новата му съпруга, Изабел, дъщерята на Уорик. Приветствам я с добре дошла в моя двор и ѝ пожелавам всичко най-хубаво. Тя е дребно, слабо, бледо момиче, което изглежда по-скоро ужасено от ролята, която трябва да играе в плана на баща си. Сега е обвързана чрез брак с най-коварната и опасна фамилия в Англия и в момента се намира в двора на краля, когото нейният съпруг предаде. Нуждае се от малко топлота и аз се държа сестрински и любящо с нея. Някой, който не познава порядките в двора, ако ни посети в това най-гостоприемно време, би си помислил, че я обичам като близка роднина. Би помислил, че не съм изгубила баща и брат. Би си помислил, че изобщо нямам памет.

Аз обаче не забравям и в кутията ми за бижута има тъмен медальон, а в тъмния медальон е ъгълчето от листа с последното писмо на баща ми, и върху това късче хартия, написани със собствената ми кръв, са имената Ричард Невил, граф Уорик, и Джордж, херцог Кларънс. Аз не забравям и един ден те ще разберат това.

Уорик, най-видният мъж в кралството след самия крал, си остава загадка. Той приема почестите и проявите на благоволение, които му се оказват, с ледено достойнство, като човек, на когото всичко се полага по право. Съратникът му, Джордж, е като невръстна хрътка — подскача и угодничи. Изабел, съпругата на Джордж, седи заедно с моите дами, между сестрите ми и зълва ми Елизабет, и не мога да не се усмихна, когато я виждам как извръща глава, за да не гледа танцуващия си съпруг, или как трепва, когато той подвиква наздравици в чест на краля. Джордж, толкова светлокос и кръглолик, винаги е бил любимец на династията Йорк, а на това коледно празненство се държи спрямо по-възрастния си брат не само така, сякаш е получил прошка от него, но и така, сякаш винаги ще получава прошка за всичко. Той е глезеното дете на фамилията — наистина вярва, че не може да сбърка.

Най-младият брат от династията Йорк, Ричард, херцог Глостър, сега седемнайсетгодишен, красиво, дребно и крехко момче, може и да е най-малкият в семейството, но никога не е бил любимецът. От всички момчета на Йорк единствен той прилича на баща си — смугъл и с дребна кост, малко като подменено дете редом с едрите, красиви мъже от династията Йорк. Той е набожен и вглъбен млад мъж; най-удобно се чувства в голямата си къща в Северна Англия, където води почтен и аскетичен живот, посветен в служба на народа. Нашият бляскав двор му се струва смущаващ, сякаш величаем себе си като езичници по време на християнски празник. Гледа ме — кълна се в това — сякаш съм дракон, прострял се алчно върху някое съкровище, а не русалка в сребриста вода. Предполагам, че изпитва към мен едновременно желание и страх. Той е дете, страхуващо се от една жена, която никога не би могло да разбере. Редом с него, моите синове от Джон Грей, съвсем малко по-млади, са бодри и отворени към света. Те непрестанно го канят да ловува с тях, да пият в кръчмите, да лудуват маскирани по улиците, а той нервно отказва.

Вестта за нашето коледно празненство обикаля целия християнски свят. Говори се, че новият кралски двор в Англия е най-красивият, най-елегантният, най-благовъзпитаният и най-великодушният в цяла Европа. Едуард е твърдо решен английският двор на Йорк да стане толкова прочут, колкото и бургундският с модата, красотата и културата си. Той обича хубавата музика, така че при всяко хранене ни пее хор и ни свирят музиканти. Дамите ми и аз усвояваме дворцовите танци и измисляме нови. Брат ми Антъни е прекрасен наставник и съветник по всички тези въпроси. Той е посещавал Италия и говори за новото познание и новите изкуства, за красотата на древните градове на Гърция и Рим, и за това как техните изкуства и науки могат да бъдат обновени. Той уговаря Едуард да доведе художници, поети и музиканти от Италия и да използва богатствата на короната, за да основе училища и университети. Говори за новото познание, за новата наука, за аритметика и астрономия, и всякакви нови и прекрасни неща. Говори за аритметика, която започва с нулата, и се опитва да обясни как това преобразява всичко. Говори за наука, способна да изчислява неизмерими разстояния: твърди, че сигурно е възможно да се узнае разстоянието до Луната. Елизабет, съпругата му, го наблюдава кротко и казва, че той е маг, мъдрец. Ние сме красив, елегантен и начетен двор, а Едуард и аз разполагаме с най-доброто от всичко.

Удивена съм колко скъпо е да се управлява един кралски двор, от цената на целия този разкош, дори от разноските за храна, от непрекъснатите искания на всички придворни за аудиенция, за място, за парче земя или услуга, за пост, който да им позволи да налагат данъци, или за помощ при предявяването на права за наследство.

— Ето какво означава да бъдеш крал — казва ми Едуард, докато подписва последното прошение за деня. — Като крал на Англия аз притежавам всичко. Всички херцози, графове и барони владеят земите си по мое благоволение; всички рицари и скуайъри под тях черпят от потока, който извира от реката. Всеки дребен фермер и наемател, и всички арендатори и селяни, които са им подчинени, зависят от моето благоволение. Трябва да раздавам богатство и власт, за да продължават реките да текат. И ако това се обърка, дори при най-дребния признак, че се обърква, ще се намерят хора да кажат, че искат Хенри да се върне на трона, че в старите времена е било по-добре. Или че според тях синът му Едуард, или нашият Джордж може да се справи по-добре. Или, ей Богу, че някъде има друг претендент за престола — например синът на Маргарет Боуфорт, Хенри от династията Ланкастър — който може да ускори притока. За да запазя властта си, аз трябва да я раздавам на внимателно разпределени порции. Трябва да угаждам на всички. Но не прекалено.

— Те са алчни за пари — казвам раздразнено. — И предаността им върви ръка за ръка с интереса. Те не мислят за нищо освен за собствените си желания. По-лоши са от крепостни селяни.

Той ми се усмихва:

— Наистина са такива. До един. И всеки от тях иска свой малък имот и своя малка къща, точно както аз искам трона си и колкото ти искаше имението Шийн и постове за всичките си родственици. Всички жадуваме за богатство и земя, а аз притежавам всичко това и трябва да го раздавам внимателно.