Зимата на 1470-1471 г.

Прекарваме Коледа в убежището си. Лондонските месари ни изпращат тлъста гъска, и моите момчета, малката Елизабет и аз играем карти. Аз успявам да изгубя от нея шест сребърни пенса и я изпращам в леглото развълнувана, че е сериозен играч. Прекарваме Дванайсетата нощ в убежището си, и с майка ми измисляме пиеса за децата с костюми, маски и заклинания. Разказваме им семейната история за Мелузина, красивата жена, наполовина момиче, наполовина риба, която обитава извора в гората и се омъжва за смъртен мъж по любов. Увивам се в чаршаф, който завързваме при краката, за да се образува голяма опашка, разпускам косата си и когато се надигам от пода, момичетата са омаяни от жената-риба Мелузина, а момчетата ръкопляскат. Майка ми влиза с книжна конска глава, залепена за дръжката на една метла, с палтото на вратаря и с книжна корона. Момичетата изобщо не я разпознават и гледат пиесата, сякаш сме платени актьори в най-великия кралски двор на света. Разказваме им историята за ухажването на красивата жена, която е наполовина риба, и как нейният любим я убеждава да напусне буйния си извор в гората и да рискува да излезе в големия свят. Разказваме само половината от историята: че тя заживява с него и го дарява с красиви деца, и са щастливи заедно.

Това не е цялата история, разбира се. Но откривам, че не искам да мисля за бракове по любов, които завършват с раздяла. Не искам да мисля какво е да бъдеш жена, която не може да живее в новия свят, създаван от мъжете. Не искам да си представям как Мелузина се издига от своя извор и се затваря в някой замък, докато аз съм принудена да стоя в убежище и всички ние, дъщерите на Мелузина, сме хванати като в капан на място, където не можем напълно да бъдем себе си.

* * *

Простосмъртният съпруг на Мелузина я обичал, но тя го озадачавала. Не разбирал природата ѝ и не бил доволен да живее с жена, която била загадка за него. Допуснал един гост да го убеди да я следи. Скрил се зад завесите в банята ѝ и я видял да плува под водата във ваната си, видял — ужасѐн — проблясването на плискащи се вълнички върху рибени люспи, научил тайната ѝ: че макар да го обичала, да го обичала истински, тя все още била наполовина жена и наполовина риба. Непоносима му била нейната същност, а тя не можела да не притежава именно тази същност. Затова той я напуснал, защото в сърцето си се боял, че тя е жена с двойствена природа, без да си дава сметка, че всички жени са същества с двойствена природа. Непоносимо му било да мисли за нейната потайност, за това, че имала живот, който криела от него. Не можел да понесе истината, че Мелузина била жена, която познавала незнайните дълбини и плувала в тях.

Бедната Мелузина, която се опитала да бъде добра съпруга, трябвало да напусне мъжа, който я обичал, и да се върне във водата, откривайки, че земята е прекалено твърда. Подобно на много жени, тя не успяла да се вмести точно в представата на съпруга си. Краката я болели: не можела да върви по пътя, избран от съпруга ѝ. Опитала се да прави каквото му било угодно, но не успяла да пренебрегне болката. Тя е прамайка на кралската фамилия на Бургундия, а ние, нейните потомки, все още се опитваме да вървим по пътищата на мъжете и понякога също намираме пътя непоносимо труден.

* * *

Научавам, че новият двор празнува весело Коледа. Крал Хенри е отново с ума си, и династията Ланкастър тържествува. От прозорците на убежището виждаме как баржите се движат нагоре-надолу по реката, докато благородниците тръгват от крайречните си дворци в Уайтхол. Виждам да преминава баржата на Станли. Лорд Станли, който ми целуна ръка на турнира в чест на коронацията ми, и ми каза, че девизът му е Sans Changer, беше един от първите, които поздравиха Уорик, когато той слезе на суша в Англия. Оказва се, че е привърженик на Ланкастър и в крайна сметка може би ще е неизменно верен на тях.

Виждам баржата на Боуфорт, на чиято кърма се вее флагът с червения дракон на Уелс. Джаспър Тюдор, влиятелният властник от Уелс, води племенника си, младия Хенри Тюдор, в двора да посети своя родственик, краля. Не се съмнявам, че Джаспър — наполовина разбойник, наполовина принц — ще се върне отново в замъците на Уелс, а лейди Маргарет Боуфорт ще облива с радостни сълзи четиринайсетгодишния си син Хенри Тюдор. Тя се раздели с него, когато го поверихме на добри настойници от рода Йорк, семейство Хърбърт, и трябваше да понесе перспективата той да се ожени за дъщерята на Хърбърт, поддръжници на Йорк. Но сега Уилям Хърбърт е мъртъв, загинал, докато ни служеше, и Маргарет Боуфорт отново държи сина си при себе си. Навярно ще се опита да му осигури напредък в двора, ще го избута на преден план, за да се бори за благоволение и постове. Ще иска титлите да му бъдат върнати; ще иска наследството му да бъде гарантирано. Джордж, херцог Кларънс, открадна и титлата, и земите, и тя навярно ги споменава в молитвите си оттогава насам. Тя е изключително амбициозна жена и решителна майка. Не се съмнявам, че ще отнеме титлата граф Ричмънд от Джордж, преди да изтече годината, и ако успее, синът ѝ ще бъде посочен като наследник от династията Ланкастър след принца.

Виждам баржата на лорд Уорик, най-красивата по реката: гребците движат веслата в ритъма, отмерван от барабана на кърмата, плавайки ловко срещу прилива, сякаш нищо не може да спре напредъка на Създателя на крале — дори течението на реката. Даже го различавам, застанал на носа на лодката, сякаш иска да властва над самата вода, държейки в ръка шапката, която е свалил от главата си, за да може да усеща студения въздух в тъмната си коса. Присвивам устни, за да изсвиря и да призова вятър, но после се отказвам. Няма смисъл.

По-голямата дъщеря на Уорик, Изабел, може да държи за ръка моя девер Джордж на пейките в дъното на баржата, докато минават покрай подземния ми затвор. Тя навярно си спомня онази Коледа, когато дойде в двора като неохотна годеница и аз се държах мило с нея, или може би предпочита да забрави времената, в които аз бях Кралицата на Бялата роза. Джордж сигурно знае, че съм тук — аз, съпругата на неговия брат, жената, която остана вярна, когато той не го стори: и сега живея в бедност и в полумрак. Може би дори усеща как го наблюдавам, как присвитите ми очи го гледат презрително — този мъж, който някога беше Джордж от династията Йорк, а сега е любим сродник в двора на Ланкастър.

Майка ми слага длан върху ръката ми.

— Не им пожелавай зло — предупреждава ме тя. — То се връща на теб. По-добре е да чакаш. Едуард идва. Не се съмнявам в това. Не се съмнявам в него дори за миг. Това време ще бъде като лош сън. То е, както казва Антъни: сенки по стената. Важното е Едуард да събере достатъчно голяма армия, за да победи Уорик.

— Как може да го направи? — казвам, загледана към града, който сега се обявява изцяло в подкрепа на Ланкастър. — Как може изобщо да започне?

— Той поддържа връзка с братята ти и с всичките ни сродници. Събира войска и никога не е губил битка.

— Никога не се е сражавал с Уорик. А Уорик го е научил на всичко, което знае за войната.

— Той е крал — казва тя. — Дори и сега да казват, че това не означава нищо. Той беше коронован, той е поставен на това място от Бог, гърдите му са помазани със свещения елей — не могат да отрекат, че той е крал. Дори и ако друг коронован и помазан крал седне на трона. Но Едуард има късмет, а Хенри — не. Може би всичко се свежда само до това: дали си човек с късмет. А Йорк са династия с късмет — тя се усмихва. — И, разбира се, той има нас. Можем да му пожелаем добро, няма нищо нередно в едно малко заклинание за късмет. А ако това не подобри шансовете му, тогава нищо няма да успее.

Загрузка...