Бялата кралица

Януари 1473 г.

В студените дни на януари Едуард идва в покоите ми, където съм се разположила пред огъня с ниско столче пред мен, на което да си вдигам краката. Когато ме вижда седнала, нетипично бездейна, той спира за миг на вратата и кимва на мъжете зад него и на моите дами, и казва: „Оставете ни.“ Те излизат с леко суетене — сред тях е новопристигналата лейди Маргарет Станли — като пърхат и кокетничат, както винаги правят жените около Едуард: дори набожната Маргарет Станли.

Той кимва към гърбовете им, докато затварят вратата зад себе си.

— Лейди Маргарет? Добра компания ли е?

— Достатъчно добра — казвам, като вдигам усмихнатото си лице към него. — Тя знае и аз също знам, че мина с баржата на Тюдор покрай прозореца ми в Тауър, когато бях потърсила убежище, и тогава се наслади на своя миг на триумф. И знае, и аз също знам, че сега аз имам надмощие. Ние не забравяме това. Ние не сме мъже, за да се потупаме взаимно по гърбовете след битка и да кажем: „Без лоши чувства.“ Но знаем също и че светът се е променил и ние трябва също да се променим, а тя никога не загатва дори с една дума, че предпочита синът ѝ да бъде признат за наследник на Ланкастър и на трона, вместо Бебето — наследникът на Йорк.

— Дойдох да говоря с теб за Бебето — казва Едуард. — Но виждам, че би трябвало ти да говориш с мен.

Разтварям широко очи и му се усмихвам.

— О? За какво?

Той се засмива леко, дръпва възглавничка от една пейка с висока облегалка и я пуска на пода, за да може да седне до мен. Прясно разпръснатите билки по пода под възглавничката му излъчват уханието на водна мента.

— За сляп ли ме мислиш? Или просто за глупав?

— Нито едното, нито другото, милорд — казвам кокетно. — Трябва ли?

— През цялото време, откакто те познавам, винаги си седяла както те е научила майка ти. С изправен гръб в стола, с прибрани крака, с ръце в скута или отпуснати върху ръкохватките на креслото. Не те ли е учила да седиш именно така? Като кралица? Сякаш е знаела през цялото време, че ще имаш трон?

Усмихвам се.

— Всъщност вероятно наистина е знаела.

— И така, аз сега те намирам лениво отпусната посред бял ден, с крака върху ниско столче — той се обляга назад и повдига крайчеца на роклята ми, за да може да види обутите ми в дълги чорапи крака. — Със свалени обувки! Възмутен съм. Явно се превръщаш в повлекана, а кралският ми двор се управлява от блудница, която причаква мъже край живите плетове, както ме предупреждаваше майка ми.

— Следователно? — питам, невъзмутимо.

— Следователно, знам, че чакаш дете. Защото седиш с вдигнати крака единствено, когато чакаш дете. И точно затова те питам дали ме мислиш за сляп, или просто за глупав…

— Мисля, че си плодовит като бик в крайречна ливада, ако искаш да знаеш какво мисля! — възкликвам. — През година ти раждам бебета.

— Както и всички останали — казва той без дори намек за разкаяние. — Не ги забравяй. Е, кога трябва да се роди това съкровище?

— През лятото — отвръщам. — И нещо повече…

— Да?

Притеглям светлокосата му глава към себе си и прошепвам в ухото му:

— Мисля, че ще бъде момче.

Главата му се вдига рязко, с лице, изпълнено с радост:

— Наистина ли? Имаш поличби?

— Женски фантазии — казвам, мислейки си за майка ми, наклонила глава настрани, заслушана в тропота на малки крачета в ботуши за езда от небесата. — Но така мисля. Така се надявам.

— Момче, родено на династията Йорк в мирно време — изрича той с копнеж. — Ах, скъпа моя, ти си добра съпруга. Ти си моята красавица. Ти си единствената ми любов.

— Ами всички останали?

Той пропъжда мисълта за метресите и техните бебета с едно пренебрежително махване на ръка:

— Забрави ги. Аз съм ги забравил. За мен единствената жена на света си ти. Сега и завинаги.

Той ме целува нежно, сдържайки обичайната си бърза възбуда. Няма да правим отново любов, докато не мине малко време след раждането на бебето и аз не се причестя в църква.

— Скъпа моя — прошепва ми той.

Известно време седим мълчаливо, загледани в огъня.

— Но за какво дойде да ме видиш? — питам.

— А, да. Мисля, че това не би трябвало да променя нещата. Искам да изпратя Бебето да постави началото на малкото си кралство в Уелс. В замъка Лъдлоу.

Кимвам. Така трябва да бъде. Именно това означава да имаш принц, а не момиче. Най-голямата ми скъпа дъщеря Елизабет може да остане при мен, докато се омъжи, но синът ми трябва да замине и да се научи как да бъде крал. Трябва да отиде в Уелс, защото е принц на Уелс, и трябва да го управлява заедно със собствените си съветници.

— Но той още няма и три години — казвам жално.

— Достатъчно голям е — казва съпругът ми. — А ти ще пътуваш с него до Лъдлоу, ако прецениш, че ще имаш сили за това, и ще наредиш всичко точно както искаш, и ще се погрижиш той да има компаньоните и възпитателите, които искаш. И освен това ще те назнача в съвета му и ще можеш да избереш останалите членове, и ще го напътстваш, и ще избираш какво да изучава, докато стане на четиринайсет години.

Отново притеглям лицето на Едуард към себе си и го целувам по устата.

— Благодаря ти — казвам. Той оставя сина ми под моя опека, когато повечето крале биха казали, че момчето трябва да живее само с мъже, отделено от женските съвети. Но Едуард ме прави настойница на сина ми, зачита обичта ми към него, уважава преценката ми. Мога да понеса раздялата с Бебето, щом ще мога да назначавам съветниците му, защото това означава, че ще го посещавам често и животът му все пак ще бъде под моя закрила.

— И той ще може да си идва у дома за празничните дни и религиозните празници — казва Едуард. — И на мен ще ми липсва, знаеш. Но той трябва да бъде в своето владение. Трябва да започне да управлява. Уелс трябва да опознае своя принц и да се научи да го обича. Той трябва да опознае страната си още от детинство, и така да запазим предаността на местното население.

— Знам — казвам. — Знам.

— Уелс винаги е бил верен на Тюдорите — добавя Едуард, почти като странична реплика. — А аз искам да забравят това.

Обмислям внимателно кой ще бъде натоварен с възпитанието на сина ми в Уелс, и кой ще оглави съвета му, и ще управлява Уелс от негово име, докато навърши пълнолетие, и стигам до решението, което щях да взема, дори да се бях хванала за първото име, дошло ми на ума. Разбира се. На кого друг бих поверила най-ценното нещо, което притежавам на света?

Отивам в покоите на брат си Антъни, които са разположени встрани от главното стълбище, с изглед към уединените градини. На вратата пази неговият личен слуга, който я отваря със замах и обявява пристигането ми с почтителен шепот. Прекосявам приемната му, почуквам на вратата на личния му кабинет и влизам.

Антъни седи на една маса пред огъня, с чаша вино в ръка, с половин дузина добре подострени пера за писане пред него, с листове скъпа хартия, покрити със зачеркнати редове. Той пише, както през повечето следобеди, когато рано падащата тъмнина на зимата принуждава всички да се оттеглят вътре. Сега пише всеки ден и вече не рецитира стиховете си по време на турнирите: те са твърде важни за него.

Усмихва се и слага за мен един стол близо до огъня. Придърпва ниско столче под краката ми, без да коментира. Сигурно се е досетил, че чакам дете. Антъни притежава не само изказа, но и очите на поет. Не му убягват много неща.

— За мен е чест — казва с усмивка. — Имате ли нещо да ми наредите, ваша светлост, или това е лично посещение?

— Молба — казвам аз. — Защото Едуард смята да изпрати Бебето в Уелс да установи там кралския си двор, и искам да заминеш с него като негов главен съветник.

— Няма ли Едуард да изпрати Хейстингс? — пита той.

— Не, аз трябва да назнача съветниците на Бебето. Антъни, от Уелс могат да се спечелят много облаги. Той се нуждае от силна и здрава ръка и бих искала да бъде под разпореждането на нашата фамилия. Не бива да е във властта на Хейстингс или на Ричард. Не харесвам Хейстингс и никога няма да го харесам, а Ричард притежава земите на Невил на север — не можем да му позволим да получи и Запада.

Антъни свива рамене:

— Имаме достатъчно богатства и влияние, нали?

— Никога не можеш да имаш твърде много — изказвам очевидното. — А и във всеки случай, най-важното е, че искам ти да поемеш настойничеството над Бебето.

— По-добре ще е да спреш да го наричаш Бебето, щом той ще бъде Уелски принц със собствен двор — напомня ми брат ми. — Той ще се премести в имение, подходящо за истински мъж, управлявано от него, ще има собствен двор, собствена страна. Скоро ще му търсиш принцеса, за която да се ожени.

Усмихвам се, загледана в топлите пламъци:

— Знам, знам. Вече го обмисляме. Не мога да повярвам. Наричам го Бебето, защото ми харесва да си спомням какъв беше, когато беше в пелени; а сега дрехите му умаляват, има собствено пони, и расте с всеки изминал ден. Сменям ботушите му за езда на всеки три месеца.

— Той е прекрасно малко момче — казва Антъни. — И макар да прилича на баща си, понякога ми се струва, че виждам в него дядо му. Вижда се, че е Удвил, че принадлежи към нашия род.

— Няма да приема друг освен теб да му бъде настойник — казвам аз. — Той трябва да бъде възпитан като Ривърс в двора на Ривърс. Хейстингс е жесток и груб човек, а на никого от братята на Едуард не бих поверила дори грижата за котката си: Джордж мисли единствено за себе си, а Ричард е твърде млад. Искам моят принц Едуард да се учи от теб, Антъни. Ти не би искал някой друг да му повлияе, нали?

Той поклаща глава.

— Не бих приел да бъде възпитаван от никого от тях. Не си давах сметка, че кралят смята да го изпрати в Уелс толкова скоро.

— Тази пролет — отвръщам. — Не знам как ще го оставя да замине.

Антъни замълчава за миг.

— Няма да мога да взема жена си с мен — казва той. — Ако си мислела, че тя може да бъде господарка на Лъдлоу. Тя не е достатъчно силна, а тази година е по-зле отвсякога, по-слаба.

— Знам. Ако иска да живее в двора, ще ѝ осигуря добри грижи. Но няма ли да искаш да останеш заради нея?

Той поклаща глава:

— Бог да я благослови, не.

— Значи ще заминеш?

— Да, а ти можеш да ни гостуваш — казва важно Антъни. — В новия ни двор. Къде ще бъдем? В Лъдлоу?

Кимвам.

— Можеш да научиш уелски и да станеш бард — казвам.

— Е, мога да обещая, че ще възпитам момчето така, както ти и семейството ни бихте искали — уверява ме той. — Мога да се погрижа да учи и да спортува. Мога да го науча на онова, от което ще има нужда, за да бъде добър крал от династията Йорк. А да възпиташ крал е сериозна задача. Хубаво е да оставиш такъв спомен за себе си: това, че си възпитал момчето, което ще бъде крал.

— Достатъчно, за да пожертваш плановете си за поклонение за още една година? — питам.

— Знаеш, че не мога да ти откажа. Твоята дума е равносилна на заповед от краля, а на това никой не би могъл да откаже. Но всъщност и поначало не бих отказал да служа на младия принц Едуард: ще бъде голяма чест да бъда настойник на такова момче. Би трябвало да се гордея, че ще мога да създам следващия крал на Англия. И ще съм щастлив да бъда в двора на Уелския принц.

— Сега вече винаги ли трябва да го наричам така? Нима той вече няма да бъде Бебето?

— Да.