Бялата кралица

Ноември 1470 г.

Историите за отчаяни мъже, които искат свещено убежище, като блъскат по черковната врата и крещят предизвикателно на преследвачите си, или се втурват по пътеката между скамейките и слагат длан върху олтара, сякаш играят детска игра на гоненица, винаги ме бяха карали да мисля, че след това те остават там и преживяват с виното от литургията и хляба от Светото причастие, и спят по скамейките, като използват за възглавници молитвени килимчета. Оказва се, че не е толкова ужасно. Живеем в криптата на църквата, построена в двора на „Сейнт Маргарет“, в пределите на абатството. Жилището ни малко напомня на изба, но можем да виждаме реката от ниските прозорци в единия край на стаята, а през решетката на вратата можем да зърнем главния път от другата страна. Живеем като бедно семейство, което зависи от благосклонността на поддръжниците на Едуард и гражданите на Лондон, които обичат фамилията Йорк. Да, все още има такива, макар че светът отново се промени и фамилията Йорк се укрива, а крал Хенри отново е приветстван като владетел.

Уорик, издигащият се на власт лорд Уорик, убиецът на баща ми и брат ми и похитител на съпруга ми, влиза триумфално в Лондон заедно с Джордж, нещастния си зет. Джордж може да е шпионин в техните редици, тайно на наша страна, или може да ни е изменил отново и сега да се надява на трохи от кралската трапеза на Ланкастър. Във всеки случай, не ми носи съобщение, нито прави нещо, за да гарантира безопасността ми. Клатушка се редом със Създателя на крале, сякаш няма брат, нито снаха, може би все още надявайки се сам да стане крал.

Уорик, тържествуващ, извежда стария си враг крал Хенри от Тауър и го провъзгласява за напълно възстановен и годен да управлява. Сега той е освободителят на своя крал и спасителят на династията Ланкастър, и страната ликува. Крал Хенри е объркан от този обрат на събитията, но му обясняват, бавно и любезно по веднъж на ден, че отново е крал, и че неговият братовчед Едуард Йорк си е отишъл. Може би дори му казват, че ние, близките на Едуард, се крием в Уестминстърското абатство, защото той нарежда — или нареждат от негово име — убежищата, давани от светите места, да бъдат наблюдавани, и ние сме в безопасност в самоналожения си затвор.

Всеки ден месарите ни изпращат месо, пекарите — хляб, млекарките от зелените поля край града ни носят ведра с прясно мляко за момичетата, а продавачите на плодове от Кент носят в абатството най-добрата си стока и я оставят на вратата за нас. Казват на църковните настоятели, че всичко това е за „бедната кралица“ в това тежко за нея време, а после си спомнят, че има нова кралица, Маргарет Анжуйска, която само чака попътен вятър, за да се качи на някой кораб и да се върне на трона си, и започват да пелтечат, а накрая казват: „Знаете кого имаме предвид. Но се погрижете да ги получи, защото плодовете от Кент са много добри за жена, чието време да ражда е наближило. Това ще помогне на бебето да излезе по-лесно. И ѝ кажете, че ѝ изпращаме благопожелания и ще дойдем отново.“

За моите момичета е тежко да получават толкова малко новини за баща си, тежко им е да са принудени да стоят затворени в няколкото малки стаи, понеже по рождение са свикнали да разполагат с най-хубавите неща. Цял живот са живели в най-големите дворци на Англия; сега са затворени натясно. Могат да застанат на някоя пейка да гледат навън през прозорците към реката, където някога кралската баржа ги развеждаше нагоре-надолу между един дворец и друг, или могат да се редуват да се качват на стол и да гледат през решетката на прозорчето към улиците на Лондон, където едно време яздеха и чуваха как хората благославят имената им и хубавите им лица. Елизабет, най-голямото ми момиче, е само на четири години, но сякаш разбира, че ни е споходило време на голяма скръб и затруднение. Никога не ме пита къде са питомните ѝ птици; никога не пита за слугите, които някога я глезеха и си играеха с нея; никога не пита за златния си пумпал или кученцето си, или скъпоценните си играчки. Държи се, сякаш е родена и израсла в това малко пространство, и си играе с невръстните си сестри, сякаш е платена бавачка, на която е наредено да бъде весела и жизнерадостна. Единственият въпрос, който поставя, е: „Къде е баща ми?“ — и аз трябва да се науча да свиквам с начина, по който вдига очи към мен, с леко озадачено и намръщено кръгло лице, питайки: „Тук ли е вече баща ми, кралят, почитаема майко?“

Най-тежко е за моите момчета, които са като лъвчета в клетка в това малко пространство, и обикалят наоколо, препирайки се помежду си. Накрая майка ми започва да им измисля упражнения, дуели с дръжки от метли, стихотворения за заучаване, игри със скачане и гонене, които трябва да изпълняват всеки ден, и те отбелязват резултатите и се надяват, че тези упражнения ще ги направят по-силни в битката, за която копнеят, която ще върне Едуард на престола.

Когато дните се скъсяват, а нощите стават по-тъмни, разбирам, че времето ми наближава и бебето ми трябва скоро да се роди. Огромният ми страх е, че ще умра по време на раждането, и майка ми ще остане сама тук, в града на нашия враг, пазейки децата ми.

— Знаеш ли какво ще стане? — питам я направо. — Прозря ли го? И какво ще стане с дъщерите ми?

Виждам някакво знание в очите ѝ, но лицето, което обръща към мен, е спокойно.

— Няма да умреш, ако това е въпросът ти — казва тя направо. — Ти си здрава млада жена, а кралският съвет изпраща лейди Скроуп да се грижи за теб, също и две акушерки. Няма причина да мислиш, че ще умреш — не повече, отколкото имаше с което и да е от другите деца. Очаквам да преживееш това и да имаш още деца.

— Бебето? — питам, като се опитвам да разчета изражението ѝ.

— Знаеш, че той е здрав — казва тя с усмивка. — Всеки, който е усетил как това дете рита, знае, че е силно. Няма причина да се боиш.

— Но има нещо — казвам уверено. — Усещам, че знаеш още нещо за Едуард, за моя малък принц Едуард.

Тя ме гледа един миг, а после решава да говори честно:

— Не го виждам да става крал — казва тя. — Разчетох картите и се вгледах в отражението на луната във водата. Попитах и кристала, и се вгледах в дима. Всъщност опитах всичко, за което зная, че не противоречи на Божиите закони и е допустимо на това свято място. Но, честно казано, Елизабет: не го виждам като крал.

Засмивам се на глас:

— Това ли е всичко? Това ли е всичко? За Бога, майко, аз не мога да си представя, че родният му баща отново ще бъде крал, а той е коронован и миропомазан! Не мога да видя себе си отново като кралица, а гърдите ми бяха помазани със свещения елей и скиптрите бяха положени в ръцете ми. Не се надявам на Уелски принц, само на здраво момче. Само нека се роди силен и здрав и възмъжее, и аз ще съм доволна. Не ми трябва да бъде крал на Англия. Просто искам да знам дали той и аз ще преживеем това.

— О, ще го преживеете — уверява ме тя и с едва доловимо махване на ръката обхваща в пренебрежителен жест тесните стаи; сгъваемите легла на момичетата в единия ъгъл; слугинските сламеници на пода в другия; бедната обстановка и мразовития студ в тази изба; влагата, просмукала се в каменните стени; пушливия огън; непоколебимия кураж на децата ми, които забравят, че някога са живели на по-добро място. — Това е нищо. Очаквам да се въздигнем от това положение.

— Как? — питам я невярващо.

Майка ми се навежда и приближава устни към ухото ми.

— Твоят съпруг не отглежда лози и не прави вино във Фландрия — казва тя. — Не чепка вълна и не се учи да тъче. Той подготвя поход, създава си съюзници, събира пари, готви се да нахлуе в Англия. Лондонските търговци не са единствените в страната, които предпочитат Йорк пред Ланкастър. А Едуард никога не е губил битка. Помниш ли?

Неуверено кимвам. Макар да е победен и в изгнание, съпругът ми наистина никога не е губил битка.

— Така че когато тръгне срещу войската на Хенри, дори и тя да е предвождана от Уорик и насърчавана от Маргарет д’Анжу, не мислиш ли, че ще победи?

Това не е същинско оттегляне преди раждане, не и каквото се полага на една кралица, с церемониално напускане на двора шест седмици преди датата на раждането, затваряне на прозорците и благославяне на стаята.

— Глупости — казва майка ми разпалено. — Та нима ти не се оттегли от самата дневна светлина? Затваряне и оттегляне преди раждането? Мисля, че никоя кралица досега не е била по-затворена от теб. Кой се е оттеглял за раждане в свято убежище досега?

Не е подобаващо кралско раждане, с три акушерки, две дойки, люлеещи се столове, знатни кръстници, отговарящи за детската стая жени, застанали да наблюдават отстрани, и посланици, които чакат със скъпи подаръци. Лейди Скроуп е изпратена от двора на Ланкастър да се погрижи да имам всичко, което ми е нужно, и си мисля, че от страна на граф Уорик това е великодушен жест към мен. Но трябва да въведа бебето си в света, без съпругът ми и придворните да чакат пред вратата, и без почти никаква помощ. Кръстниците му са абатът на Уестминстър и игуменът, а кръстницата му — лейди Скроуп: единствените хора, които са с мен. Наоколо ги няма нито великите лордове на страната, нито чуждите крале — обичайните кръстници за едно кралско бебе — а само добри и мили хора, които са хванати като в капан в Уестминстър заедно с нас.

Кръщавам го Едуард, както иска баща му и както предрече сребърната лъжичка от реката. Маргарет Анжуйска, чиято флотилия е задържана в пристанището от бурите, ми изпраща вест, за да ми каже да го нарека Джон. Тя не иска още един принц Едуард в Англия, който да съперничи на сина ѝ. Пренебрегвам думите ѝ, сякаш са изречени от незначителен човек. Защо да се вслушвам в предпочитанията на Маргарет Анжуйска? Съпругът ми го нарече Едуард, а сребърната лъжичка изплува от реката с името му отгоре. Той е Едуард и толкова: той ще бъде Едуард, Уелски принц, дори и ако майка ми е права и той никога не стане крал Едуард.

Помежду си го наричаме Бебето, никой не го нарича Уелски принц, и докато се унасям след раждането, с топлото му телце в прегръдките ми и полупияна от чашата, която ми дадоха да изпия при раждането, си мисля, че може би това бебе наистина няма да бъде крал. В негова чест не гърмяха оръдия, а по билата на хълмовете не бяха запалени празнични огньове. От фонтаните и чешмите на Лондон не тече вино, гражданите не са опиянени от радост, към великите кралски дворове на Европа не се носят с бясна скорост съобщения за появата му на белия свят. Сякаш раждам обикновено бебе, а не принц. Може би той ще бъде обикновено момче, а аз отново ще стана обикновена жена. Може би няма да бъдем велики, богоизбрани хора, а просто щастливи.