Бялата кралица

Пролетта на 1478 г.

— Не можеш дори да си помислиш, че ще го екзекутираш.

Майката на Едуард профучава покрай мен и влиза в личните покои на Едуард в бързината си да говори със сина си.

Надигам се и ѝ правя съвсем малък реверанс.

— Почитаема майко — казвам.

— Майко, не знам как трябва да постъпя — Едуард се отпуска на едно коляно за благословията ѝ и тя полага длан върху главата му разсеяно, със заучен жест. Свекърва ми не храни нежност към Едуард; не мисли за никой друг освен за Джордж. Тя също ми прави едва забележим реверанс и се обръща отново към сина си.

— Той е твой брат. Помнѝ това.

Едуард свива рамене с нещастно изражение.

— Всъщност самият той казва, че не е — изтъквам. — Джордж твърди, че е само полубрат на Едуард, тъй като настоява, че Едуард е копеле, което ви е направил един английски стрелец. Той позори и вас, както и нас. Не пести клеветите. Не се колебае да клевети когото и да било от нас. Мен нарича вещица, но вас нарича блудница.

— Не вярвам, че казва нещо подобно — заявява тя безцеремонно.

— Майко, казва го — отвръща Едуард. — И обижда мен и Елизабет.

Видът ѝ говори, че това не е чак толкова лошо нещо.

— Той подкопава устоите на рода Йорк с клеветите си — казвам. — И е наел магьосник да урочаса краля.

— Той е твой брат: ще трябва да му простиш — заявява тя на Едуард.

— Той е предател: ще трябва да умре — казвам простичко. — Какво друго? Нима е простимо да кроиш заговор за смъртта на краля? Тогава защо да не го прави победеният род Ланкастър? Защо да не го правят шпионите от Франция? Защо да не може всяка отрепка от пътищата да връхлети с нож срещу най-прекрасния ви син?

— Джордж преживя разочарование — казва тя настойчиво на Едуард, без да ми обръща внимание. — Ако му беше позволил да се ожени за момичето от Бургундия, както той искаше, или го беше оставил да вземе шотландската принцеса, нищо от това нямаше да се случи.

— Не можех да му се доверя — отвръща Едуард простичко. — Майко, не се съмнявам, че ако той имаше собствено кралство, щеше да нахлуе в моето. Ако разполагаше със състояние, щеше да го използва единствено да събере армия, за да ми отнеме трона.

— Той е роден за величие — заявява тя.

— Той е роден като трети син — избухва Едуард, най-накрая предизвикан да ѝ каже истината. — Той може да владее Англия само ако аз умра и моят син и наследник също умре, а после и вторият ми син Ричард, а сетне — и новороденият ми син Джордж. Това ли бихте предпочели, майко? Нима желаете аз да съм мъртъв, а също и тримата ми скъпи синове? Толкова ли е голямо благоволението ви към Джордж? Нима ми желаете злото като наетия от него магьосник? Ще наредите ли да сложат счукани стъкла в храната ми, и стрит цвят от напръстник във виното ми?

— Не — казва тя. — Не, разбира се, че не. Ти си син и наследник на баща си и си спечели трона. Синът ти трябва да те наследи. Но Джордж е мой син. Изпитвам състрадание към него.

Едуард стиска зъби, за да не изрече нещо прибързано, обръща се към огнището и стои мълчаливо, с прегърбени рамене. Всички чакаме мълчаливо, докато кралят най-сетне проговаря:

— Всичко, което мога да направя за теб и за него, е да му позволя да избере как да умре. Той трябва да умре, но ако иска френски палач, който да го обезглави с меч, ще доведа такъв. Освен това не е нужно да го обезглавява палачът. Може да умре от отрова, ако желае; може да я вземе насаме. Може да бъде кинжал, сложен на масата му на вечеря, и той може да го направи сам. И ще бъде насаме: няма да има тълпа, нито дори свидетели. Може да стане в стаята му в Тауър, ако желае. Може да си легне и да пререже китките си. Може да не присъства никой, освен свещеника, ако Джордж пожелае.

Тя ахва. Не е очаквала това. Аз съм напълно тиха и неподвижна, докато наблюдавам и двамата. Не мислех, че Едуард ще стигне толкова далече.

Той поглежда потресеното ѝ лице.

— Майко, съжалявам за загубата ти.

Тя пребледнява.

— Ще му простиш.

— Сама виждаш, че не мога.

— Аз ти заповядвам това. Аз съм ти майка. Ще ми се подчиниш.

— Аз съм кралят. Той не може да ми се противопоставя. Трябва да умре.

Тя се нахвърля върху мен:

— Това е твое дело!

Разпервам ръце.

— Джордж сам предизвика смъртта си, почитаема майко. Не можете да вините мен, нито Едуард. Джордж не оставя на краля никакъв избор. Той е предател спрямо нашето управление и опасност за нас и децата ни. Знаете какво трябва да се случи с претендентите за престола. Така действа династията Йорк.

Тя мълчи. Отива до прозореца и обляга глава на дебелото стъкло. Гледам гърба ѝ и свитите ѝ рамене и се питам какво ли е да знаеш, че синът ти ще умре. Някога ѝ обещах болката на майка, която знае, че е изгубила сина си. Сега я виждам.

— Не мога да го понеса — казва тя с глас, натежал от мъка. — Това е синът ми, най-скъпият ми син. Как можете да ми го отнемете? Бих предпочела сама да умра, отколкото да доживея този ден. Това е моят Джордж, най-милият ми син. Не мога да повярвам, че ще го изпратите на смърт!

— Съжалявам — казва Едуард неумолимо. — Но не виждам изход от това освен смъртта му.

— Той може да избере начина? — иска да се увери тя. — Няма да го изправите пред палача?

— Той може да избере начина, но трябва да умре — казва Едуард. — Той направи така, че вече само един от двама ни може да остане жив. Разбира се, че трябва да умре.

Тя се обръща, без да каже и дума повече, и излиза от стаята. За миг, само за миг, ми дожалява за нея.

Джордж, глупакът, избира глупашка смърт.

— Иска да го удавят в бъчва с вино.

Брат ми, Антъни, идва от срещата на Частния съвет и ме намира да се люлея на стола си в детската стая с бебето Джордж в прегръдките си, изпълнена с желание всичко вече да е свършило и съименникът на моя малък принц вече да е мъртъв и изчезнал завинаги.

— Да бъдеш забавен ли се опитваш?

— Не, мисля, че той се опитва да бъде забавен.

— Какво иска да каже?

— Предполагам, именно каквото казва. Иска да бъде удавен в бъчва с вино.

— Наистина е казал това? Наистина го мисли?

— Тъкмо идвам от Частния съвет. Той иска да се удави във вино, щом трябва да умре.

— Пиянска смърт — казвам, отвращавайки се дори при мисълта за това.

— Предполагам, че това е неговият начин да осмее брат си.

Вдигам бебето към рамото си и го галя по гърба, сякаш искам да го защитя от жестокостта на света.

— Идват ми на ум и по-ужасни начини да умреш — отбелязва Антъни.

— Аз мога да се сетя за по-добри. Бих предпочела да ме обесят, отколкото да ме спуснат в бъчва с вино.

Той свива рамене.

— Навярно си мисли, че може да се подиграе с Едуард и смъртната присъда. Навярно мисли, че ще принуди Едуард да му прости, вместо да го екзекутира по този достоен за един пияница начин. Може би смята, че църквата ще възнегодува и ще предизвика отлагане, и той ще се отърве.

— Не и този път — казвам. — Пиянският му късмет свърши. Но щом държи, и той самият може да свърши като пияница. Къде ще го направят?

— В стаята му, в Тауър.

Потръпвам.

— Да му прости Господ — казвам тихо. — Това е ужасен начин да умреш.

Със задачата се заема палачът: оставя брадвата си настрани, но слага черната маска върху лицето си. Той е едър мъж със силни големи ръце, и води със себе си своя чирак. Двамата изтъркулват една бъчва с малвазия в стаята на Джордж и глупакът Джордж се шегува с това и се смее с широко отворена уста, сякаш вече се бори за въздух, докато лицето му побелява от страх.

Те отварят капака с лост и намират една кутия, върху която Джордж да стъпи, за да може да се наведе над горната част на бъчвата и да види как отражението на изплашеното му лице отвръща на погледа му в леко плискащата се повърхност на виното. Мирисът на виното изпълва стаята. Той промърморва „Амин“ в отговор на молитвите на свещеника, сякаш не осъзнава какво слуша.

Навежда се към рубинената повърхност на виното, сякаш полага глава на дръвника, и всмуква големи глътки от него, сякаш иска да изпие опасността. После разперва широко ръце в знак, че е готов, и двамата мъже хващат главата му и като го държат за косата и яката, го потапят дълбоко под повърхността, като почти го повдигат от пода, така че краката му ритат, сякаш плува, а виното се плиска шумно на пода, докато той се гърчи, опитвайки се да се измъкне. Виното се излива на големи струи около краката им, докато въздухът излиза на мехурчета от него в мощни разтърсващи викове. Свещеникът се отдръпва от червената локва и продължава да чете молитви, с овладян и благоговеен глас, а двамата екзекутори натискат мятащата се глава на най-глупавия потомък на Йорк дълбоко в бъчвата, докато краката му се отпускат и няма повече въздушни мехурчета, а стаята замирисва като голямата зала на стара кръчма.

Тази нощ, в полунощ, ставам от леглото си в двореца Уестминстър и отивам в гардеробната си. Върху един висок шкаф, където държа кожите си, има малка кутия с личните ми вещи. Отварям я. Вътре има стар сребърен медальон с капаче, толкова потъмнял от старост, че е черен като абанос. Отварям закопчалката. В него е старото късче хартия, откъснато от долния край на писмото на баща ми. Върху него, написано с кръв, с моята кръв, е името Джордж, херцог Кларънс. Смачквам листа между пръстите си, хвърлям го върху въглените от огъня и го гледам как се сгърчва в топла пепел, а после изведнъж избухва в ярък, висок пламък.

— Е, върви си — казвам, когато името на Джордж си отива заедно с издигащия се дим, и проклятието ми към него се е изпълнило. — Но нека ти си последният от династията Йорк, който умира в Тауър. Нека всичко свърши сега, както обещах на майка си, че ще стане. Нека свърши дотук.

Иска ми се да бях запомнила, както ме учеше тя, че е по-лесно да пуснеш злото на воля, отколкото да го призовеш обратно. Всеки глупак може да призове вятър, но кой може да знае накъде ще задуха той, или кога ще спре?