Бялата кралица

Януари 1485 г.

Чакам момичетата си да пристигнат от двора в един мразовит следобед в средата на януари. Очаквам ги за вечеря и крача нагоре-надолу по прага, като духам върху облечените си в ръкавици пръсти, за да топля ръцете си, докато слънцето залязва, червено като розата на Ланкастър, над хълмовете на запад. Чувам тропот на копита и поглеждам надолу по алеята и ето че те се задават: голям ескорт за моите три момичета, почти кралска стража, и трите с поклащащи се глави и диплещи се рокли в средата. След миг те вече са спрели конете си и са се смъкнали припряно от тях, и аз целувам светлите им бузи и студените им носове съвсем безразборно, и държа ръцете им, и възклицавам колко високи са станали и колко красиви едновременно с това.

Те изтичват весело в къщата и се нахвърлят на вечерята си, сякаш умират от глад, и аз ги наблюдавам, докато се хранят. Елизабет никога не е изглеждала толкова добре. Щом излезе от убежището и се освободи от страха, тя разцъфна, както и знаех, че ще стане. Бузите ѝ са румени, очите ѝ искрят, а дрехите ѝ! Отново поглеждам невярващо дрехите ѝ: бродерията и броката, вшитите в плата скъпоценни камъни. Тези рокли са по-хубави от онези, които носех аз, когато бях кралица.

— Мили Боже, Елизабет — казвам аз. — Откъде си намираш роклите? Това е по-фино от всичко, което съм имала, когато бях кралица на Англия.

Очите ѝ се стрелват към моите и усмивката ѝ помръква. Сесили издава рязък сумтящ смях. Елизабет ѝ се нахвърля.

— Ти можеш да си затваряш устата. Разбрахме се.

— Елизабет!

— Майко, нямате представа как се държи тя. Не е годна да бъде придворна дама на една кралица. Не прави друго, освен да клюкарства.

— Е, момичета, изпратих ви в двора да се научите на елегантност, не да се карате като продавачки на риба.

— Питайте я дали се учи на елегантност! — прошепва високо Сесили. — Питайте Елизабет колко е елегантна.

— Със сигурност ще го сторя, когато разговаряме, а вие двете вече сте си легнали — казвам твърдо. — А това ще стане доста рано, ако не можете да разговаряте любезно помежду си — обръщам се от нея към Ан. — Е, Ан? — моята малка Ан вдига поглед към мен. — Залягаш ли над книгите си? И упражняваш ли се по музика?

— Да, почитаема майко — казва Ан покорно. — Но по Коледа ни организираха празник и аз отидох в двора в Уестминстър с всички останали.

— Тук имахме прасе-сукалче — казва важно Бриджет на по-големите си сестри. — И Катрин изяде толкова много марципан, че през нощта ѝ стана лошо.

Елизабет се засмива и тревожното изражение изчезва от лицето ѝ.

— Липсвахте ми, малки чудовища такива — казва тя нежно. — След вечеря ще посвиря, а вие можете да танцувате, ако искате.

— Или можем да играем карти — предлага Сесили. — В двора отново разрешиха картите.

— Кралят съвзе ли се от скръбта си? — питам я аз. — А кралица Ан?

Сесили стрелва с тържествуващ поглед сестра си Елизабет, която се изчервява като домат.

— О, съвзе се — казва Сесили: гласът ѝ потрепва от смях. — Изглежда доста възстановен. Всички сме напълно удивени. Не мислиш ли, Елизабет?

Търпението ми, което никога не е в състояние да понася дълго женската злоба, дори когато е проявена от собствените ми дъщери, в този момент се изчерпва.

— Достатъчно — казвам. — Елизабет, ела сега в личния ми кабинет. Вие, останалите, можете да вечеряте, а ти, Сесили, можеш да поразмишляваш върху поговорката, че една добра дума струва колкото дузина лоши.

Надигам се от масата и излизам устремено от стаята. Усещам неохотата на Елизабет, докато ме следва, а когато стигаме до стаята ми, тя затваря вратата и аз я питам простичко:

— Дъще, за какво е всичко това?

Само за миг тя изглежда, сякаш е готова да се съпротивлява, а после потреперва като хваната натясно кошута и казва:

— Толкова се нуждаех от съветите ти, но не можех да ти пиша. Трябваше да чакам да те видя. Смятах да изчакам до след вечеря. Не съм те измамила, почитаема майко…

Сядам и ѝ правя знак, че може да седне до мен.

— Става дума за моя чичо Ричард — казва тя тихо. — Той е… о, почитаема майко, той е всичко за мен.

Откривам, че седя съвсем неподвижно. Помръднали са единствено ръцете ми и аз ги стисвам, за да се накарам да мълча.

— Той беше толкова мил с мен, когато най-напред дойдохме в двора, после положи огромни усилия да се увери, че съм доволна от задълженията си като придворна дама. Кралицата е много мила, господарка, на която е много лесно да служиш, но той ме търси и ме пита как се чувствам — тя млъква рязко. — Попита ме дали ми липсваш и ми каза, че ще бъдеш добре дошла в двора по всяко време, а дворът ще те почита. Говореше за баща ми — казва тя. — Отбелязваше колко щял да се гордее баща ми с мен, ако може да ме види сега. Казваше, че приличам на него в някои отношения. О, майко, той е такъв прекрасен човек: не мога да повярвам, че той… че той…

— Че той? — повтарям като ехо думите ѝ: гласът ми е съвсем слаб.

— Че държи на мен.

— Нима? — чувствам се студена като лед, сякаш водите от разтопените зимни снегове се стичат по гърба ми. — Интересува ли се от теб?

Тя кима енергично.

— Никога не е обичал кралицата — казва тя. — Чувствал се е длъжен да се омъжи за нея, за да я спаси от брат си Джордж, херцог Кларънс — тя ми хвърля поглед. — Сигурно помниш. Ти беше там, нали? Смятаха да ѝ устроят капан и да я изпратят в манастир. Джордж щеше да ѝ открадне наследството.

Кимвам. Не си го спомням точно така, но виждам, че тази история звучи по-добре на едно впечатлително момиче.

— Той е знаел, че ако Джордж я вземел под свое покровителство, е щял да ѝ отнеме богатството. Тя жадувала да се омъжи и той сметнал, че това е най-доброто, което може да направи. Оженил се за нея, за да подсигури наследството ѝ, заради собствената ѝ безопасност и спокойствие.

— Нима? — казвам аз. — Моят спомен е, че Джордж взе едната наследница от рода Невил, а Ричард отмъкна другата, и се сджафкаха като бездомни кучета за наследството. Но виждам, че Ричард е разказал на дъщеря ми по-благородната версия на историята.

— Кралица Ан не е добре — прошепва Елизабет, като навежда глава. — Не може да има друго дете: той е сигурен в това. Питал е лекарите и те са сигурни, че тя няма да зачене. Той трябва да осигури наследник за Англия. Попита ме дали смятам, че е възможно някое от нашите момчета да се е измъкнало благополучно.

Умът ми внезапно се изостря като меч, който мята искри по точиларски камък.

— А ти какво каза?

Тя вдига към мен усмихнато лице.

— Бих му доверила истината, бих му доверила всичко; но знаех, че ти би искала да излъжа — казва тя сладко. — Казах, че не знаем нищо освен онова, което ни каза той. А той отново каза, че това е разбило сърцето му, но не знае къде са нашите момчета. Каза, че ако знае сега, ще ги направи свои наследници. Майко, помисли за това. Той го каза. Каза, че ако знаел къде са нашите момчета, щял да ги спаси и да ги направи свои наследници.

„О, нима?“, помислям си аз. Но каква гаранция имам, че няма да изпрати платен убиец?

— Добре — казвам овладяно. — Но дори при това положение, не трябва да му казваш за Ричард. Все още не мога да му се доверя, дори ти да можеш.

— Аз да! — възкликва тя. — Аз наистина му имам доверие. Бих му поверила и самия си живот — никога не съм познавала такъв мъж.

Правя пауза. Безцелно е да ѝ напомням, че не е познавала кой знае какви мъже. През по-голямата част от живота си е била принцеса, пазена като порцеланова статуетка в ковчеже от злато. Навърши пълнолетие като пленница, живееща с майка си и сестрите си. Единствените мъже, които е виждала, са били свещеници и слуги. Нищо не я е подготвило за един привлекателен мъж, който ще се опитва да въздейства на чувствата ѝ, ще я прелъстява, ще я подтиква да обича.

— Колко далеч е стигнало това? — питам безцеремонно. — Докъде е стигнала тази история между вас двамата?

Елизабет извръща глава.

— Сложно е — казва тя. — И толкова ми е жал за кралица Ан.

Кимвам. Предполагам, че жалостта на дъщеря ми към кралица Ан няма да ѝ попречи да ѝ отнеме съпруга. В крайна сметка, тя е моя дъщеря. А мен нищо не ме спря, когато назовах най-съкровеното си желание.

— Докъде е стигнало това? — питам я отново. — От Сесили разбирам, че се носят клюки.

Тя се изчервява:

— Сесили не знае нищо. Тя вижда каквото виждат всички, и ревнува, че аз получавам такова внимание. Вижда, че кралицата проявява благосклонност към мен и ми заема роклите и накитите си. Държи се с мен като със своя дъщеря и ми казва да танцувам с Ричард, насърчава го да се разхожда с мен, да язди с мен, когато тя е твърде болна да излезе. Наистина, майко, самата кралица ми нарежда да му правя компания. Тя казва, че никой не може да го забавлява и развеселява както аз, и затова придворните твърдят, че тя проявява към мен прекомерно благоволение. Че кралят проявява към мен прекомерно благоволение. Че не съм нищо повече от придворна дама, но се отнасят с мен като с…

— Като с каква?

Тя свежда глава и прошепва:

— Като с първата дама в двора.

— Заради роклите ти ли?

Тя кимва:

— Те са рокли на самата кралица; тя накара да ушият моите по неин модел. Харесва ѝ да се обличаме еднакво.

— Тя ли те облича така?

Елизабет кимва. Тя няма представа, че това ме изпълва с безпокойство.

— Искаш да кажеш, че тя поръчва да ти шият рокли от платовете, в които се облича самата тя? В собствения ѝ стил?

Момичето ми се поколебава:

— И, разбира се, тя не изглежда добре в тях. — Не казва нищо повече, но аз си мисля за Ан Невил, съсипана от скръб, уморена, болна, редом с това цъфтящо момиче.

— И в стаята стоиш точно зад нея? Имаш предимство?

— Никой не говори за закона, който ни провъзгласи за копелета. Всички ме наричат „принцесо“. А когато кралицата не вечеря — което се случва често — тогава аз влизам на вечеря като първа дама и сядам до краля.

— Следователно самата кралица Ан те поставя в неговата компания, дори на собственото си място, и всички виждат това. Не Ричард? Тогава какво става?

— Той казва, че ме обича — изрича тя тихо. Опитва се да бъде скромна, но гордостта и радостта пламтят в очите ѝ. — Казва, че аз съм първата любов на живота му и ще бъда последната.

Надигам се от стола си, отивам до прозореца и дръпвам плътната завеса, за да мога да погледна към ярките студени звезди над равнината на Уилтшър. Мисля, че знам какво прави Ричард, и дори за минута не си помислям, че се е влюбил в дъщеря ми, нито че кралицата ѝ шие рокли, защото я обича.

Ричард играе трудна игра с дъщеря ми, за да опозори и нея, и мен, и да направи на глупак Хенри Тюдор, който се врече да я направи своя съпруга. Тюдор ще научи — толкова бързо, колкото неговите шпиони успеят да се качат на някой кораб — че бъдещата му невеста е влюбена в неговия враг и из целия двор се знае, че е негова любовница, докато съпругата му гледа усмихнато отстрани. Ричард би направил това, за да навреди на Хенри Тюдор, дори и да опозори собствената си племенница. Кралица Ан ще предпочете да бъде отстъпчива, отколкото да се опълчи на Ричард. И двете момичета Невил бяха третирани като пачаври от мъжете си: Ан беше покорна слугиня още от първия ден на брака им. И освен това тя не може да му откаже. Той е крал на Англия, който няма мъжки наследник, а тя е безплодна. Ще го умолява да не я напуска. Тя няма никакво влияние: нито син и наследник, нито бебе в люлката, никакъв шанс да зачене: няма никакви козове, които да изиграе. Тя е безплодна жена без собствено състояние — не е годна за нищо освен за манастира или за гроба. Трябва да се усмихва и да се подчинява: протестите няма да ѝ донесат никаква полза. Дори и това, че ще помогне в унищожаването на репутацията на дъщеря ми, вероятно няма да спечели на Ан нищо повече от почетно анулиране на брака ѝ.

— Той каза ли ти да разтрогнеш годежа си с Хенри Тюдор? — питам я.

— Не! Няма нищо общо с това!

— О — кимвам. — Но си наясно, че това ще бъде огромно унижение за Хенри Тюдор, когато вестта се разнесе.

— И без друго никога не бих се омъжила за него — избухва тя. — Мразя го. Вярвам, че именно той е изпратил хората да убият нашите момчета. Щеше да дойде в Лондон и да завземе трона. Ние знаехме това. Затова призовахме дъжда. Но сега… но сега…

— Сега какво?

— Ричард казва, че ще напусне Ан Невил и ще се ожени за мен — промълвява тя. Лицето ѝ свети от радост. — Казва, че ще ме направи своя кралица и синът ми ще седне на бащиния ми трон. Ще създадем династия на рода Йорк и бялата роза ще бъде цветето на Англия завинаги — тя се поколебава. — Знам, че не можеш да му имаш доверие, почитаема майко, но това е мъжът, когото обичам. Не можеш ли да го обикнеш заради мен?

Мисля си, че това е най-старият, най-тежкият въпрос между една майка и нейната дъщеря: Мога ли да го обичам заради теб?

Не. Това е човекът, който завиждаше на съпруга ми, човекът, който уби брат ми и сина ми Ричард Грей; който открадна трона на сина ми Едуард и го изложи на опасност, ако не и нещо по-лошо. Но не е нужно да отговарям с истината на това мое най-честно дете. Не е нужно да бъда откровена с това толкова открито дете. Тя се е влюбила в моя враг и иска щастлив завършек.

Разтварям обятия за нея.

— Винаги съм искала единствено твоето щастие. Ако той те обича и е готов да ти бъде верен, и ти го обичаш, тогава не искам нищо повече — лъжа.

Тя се сгушва в обятията ми и обляга глава на рамото ми. Но тя не е глупачка, тази моя дъщеря. Вдига глава и ми се усмихва.

— И ще бъда кралица на Англия — казва тя. — Поне това ще ти се понрави.

Дъщерите ми остават с мен близо месец и ние водим живот на обикновено семейство, както искаше Елизабет някога. През втората седмица започва да вали сняг, ние намираме шейната на Несфийлд, впрягаме един от конете, които теглят каруците, и се отправяме към един от съседите, а след това откриваме, че снегът се е стопил и трябва да останем да пренощуваме. На другия ден трябва да се тътрим към вкъщи през калта и кишата, тъй като не могат да ни заемат коне, и се редуваме да яздим без седло върху собствения ни едър кон. Прибирането вкъщи ни отнема по-голямата част от деня, а ние се смеем и пеем по целия път.

В средата на втората седмица идва пратеник от двора и носи писмо за мен и едно за Елизабет. Викам я в личния си кабинет, далече от момичетата, които са завзели кухнята и правят марципанови сладкиши за вечеря, и отваряме писмата си в двата края на писалището.

Моето е от краля:

Прочитам писмото два пъти и успявам да се усмихна мрачно на безчестния му начин на изразяване. Мисля си, че „решение на всичките ни трудности“ е хитър начин да опише едно кърваво отмъщение, което погуби брат ми и сина ми Грей и което ме накара да подбудя бунт срещу него и да прокълна ръката, с която държи меча. Но Ричард е Йорк — те приемат победата като нещо, което им се полага — и тези предложения са добри за мен и близките ми. Ако синът ми Ричард може да се върне благополучно у дома и отново да бъде принц в двора на сестра си, ще съм постигнала всичко, което се зарекох да си върна, а брат ми и синът ми няма да са загинали напразно.

Хвърлям поглед надолу по масата към Елизабет. Тя е порозовяла, а очите ѝ са пълни с лъскави сълзи.

— Брак ли ти предлага? — питам я.

— Кълне се, че ме обича. Казва, че му липсвам. Иска да се върна в двора. Кани те да дойдеш с мен. Иска всички да узнаят, че ще бъда негова съпруга. Казва, че кралица Ан е готова да се оттегли.

Кимвам.

— Няма да отида, докато тя е там — казвам. — А ти можеш да се върнеш в двора, но трябва да се държиш по-дискретно. Дори ако кралицата ти каже да се разхождаш с него, трябва да вземаш придружителка. И не бива да сядаш на нейното място.

Тя се кани да ме прекъсне, но аз вдигам ръка:

— Наистина, Елизабет, не искам да те сочат като негова любовница, особено ако се надяваш да бъдеш негова съпруга.

— Но аз го обичам — казва тя простичко, сякаш единствено това има значение.

Поглеждам я и знам, че изражението ми е сурово.

— Можеш да го обичаш — казвам. — Но ако искаш да се ожени за теб и да те направи своя кралица, ще трябва да направиш нещо повече, не просто да обичаш.

Тя притиска писмото му до сърцето си.

— Той ме обича.

— Може и да те обича, но няма да се ожени за теб, ако за теб се носят слухове. Никоя жена не успява да стане кралица на Англия просто защото е обичлива. Ще трябва да си изиграеш картите правилно.

Тя си поема дъх. Дъщеря ми не е глупачка и е Йорк до мозъка на костите.

— Кажи ми какво трябва да направя — казва тя.