Бялата кралица

14-ти май 1471 г.

Чакаме новини в Тауър, когато ликуващи викове ми подсказват, че съпругът ми се връща у дома. Изтичвам надолу по каменните стълби с потракващи токове и момичетата зад мен, но когато портата се отваря и конете влизат с тропот, начело на отряда не е моят съпруг, а брат ми Антъни, който ми се усмихва.

— Радвай се, сестро, твоят съпруг е добре и спечели голяма битка. Майко, дайте ми благословията си. Имам нужда от нея.

Той скача от коня си и ми се покланя, а после се обръща към майка ни, докосва почтително шапката си и коленичи пред нея, а тя полага длан върху главата му. За миг настъпва тишина, докато тя го докосва. Това е истинска благословия, не изпразнен от съдържание жест като в повечето семейства. Сърцето ѝ е изпълнено с обич към него, най-талантливото ѝ дете, и той свежда пред нея светлокосата си глава. После се изправя и се обръща към мен.

— Ще ти разкажа всичко за това по-късно, но бъди сигурна, че той спечели голяма победа. Маргарет Анжуйска е в наши ръце, наша пленница. Синът ѝ е мъртъв: тя няма наследник. Надеждите на Ланкастър са стъпкани в кръв и кал. Едуард искаше да бъде с теб, но потегли на север, където има още бунтове в подкрепа на Невил и Ланкастър. Синовете ти са с него и са добре и с висок дух. Той ме изпрати тук да пазя теб и Лондон. Хората в Кент са се вдигнали срещу нас, а Томас Невил ги подкрепя. Половината от тях са добри и достойни мъже с лош предводител, но другата половина не са нищо повече от крадци, търсещи плячка. Най-малката и най-опасна част са онези, които мислят, че могат да освободят крал Хенри и да пленят теб, и са дали клетва да го сторят. Невил е на път към Лондон с малка флотилия кораби. Трябва да се срещна с кмета и старейшините на града и да организирам отбраната.

— Ще бъдем атакувани тук?

Той кимва.

— Те са победени, наследникът им е мъртъв, но въпреки това продължават войната. Ще избират нов наследник за Ланкастър: Хенри Тюдор. Ще дават клетви за отмъщение. Едуард ме изпрати да те защитавам. В най-лошия случай трябва да организирам отстъплението ви.

— В истинска опасност ли сме?

Той кимва.

— Съжалявам, сестро. Те имат кораби и подкрепата на Франция, а Едуард отведе цялата армия на север.

Той ми се покланя, обръща се и влиза с отсечени крачки в Тауър, като изревава към коменданта на крепостта, че кметът трябва да бъде пуснат да влезе веднага и че иска да му докладват каква е готовността на Тауър за обсада.

Мъжете влизат и потвърждават, че Томас Невил има кораби в морето откъм далечния край на Кент, и се е зарекъл, че ще подкрепи похода на мъжете от Кент, като потегли нагоре по Темза и превземе Лондон. Току-що сме спечелили една драматична битка и сме убили едно момче — претендента за наследяването на трона. Вече би трябвало да сме в безопасност, но не е точно така.

— Но защо? — настоявам. — Всичко свърши. Едуард Ланкастър е мъртъв, братовчед му Уорик е мъртъв, Маргарет Анжуйска е в плен, Хенри е наш затворник, когото държим тук, в Тауър. Защо един Невил подготвя кораби в далечния край на Грейвзенд и се надява да превземе Лондон?

— Защото не е свършено — отбелязва майка ми. Вървим по алеите на Тауър: Бебето е в ръцете ми, за да подиша чист въздух, момичетата вървят заедно с нас. Когато поглеждаме надолу, майка ми и аз можем да видим как Антъни надзирава изкарването на оръдията така, че да са с лице към течението на реката, и нарежда да подредят торби с пясък зад вратите и прозорците на Бялата кула. Когато поглеждаме към реката, можем да видим как мъжете работят на доковете, като трупат на купчини чували с речен пясък и поставят кофи с вода в готовност, страхувайки се от пожар в складовете, когато Невил пристигне с корабите си.

— Ако Невил превземе Тауър, а Едуард претърпи поражение на север, тогава всичко започва отново — посочва майка ми. — Невил може да освободи крал Хенри. Маргарет може да се събере отново със съпруга си, може дори да имат още един син. Единственият начин да прекратим техния род и да сложим край на тези войни, е смъртта. Смъртта на Хенри. Ние унищожихме наследника: сега трябва да убием бащата.

— Но Хенри има други наследници — казвам. — Въпреки че изгуби сина си. На първо място, Маргарет Боуфорт. Родът Боуфорт продължава с нейния син, Хенри Тюдор.

Майка ми свива рамене.

— Една жена — казва тя. — Никой няма да се отправи на бой, за да постави кралица на този трон. Кой би могъл да задържи Англия освен един войник?

— Тя има син, момчето Тюдор.

Майка ми свива рамене:

— Никой няма да се отправи на поход в подкрепа на това хлапе. Хенри Тюдор е маловажен. Хенри Тюдор никога не би могъл да бъде крал на Англия. Никой няма да се бие за един Тюдор срещу един крал от династията на Плантагенетите. Тюдорите са само наполовина от кралски произход, и то по линия на френската кралска фамилия. Той не представлява заплаха за теб — тя хвърля поглед към бялата стена и зарешетения прозорец на стаята, където на забравения крал Хенри е позволено отново да се върне към молитвите си. — Не, щом той умре, с рода Ланкастър е свършено и всички ще сме в безопасност.

— Но кой може да се застави да го убие? Той е безпомощен човек, малоумен. Кой би могъл да има такова кораво сърце, че да го убие, когато той е наш пленник? — снижавам глас — покоите му са точно под нас. — Той прекарва дните си на колене пред молитвен стол и се взира безмълвно през прозореца. Да го убием ще е като да убием безумец. А има хора, които ще кажат, че той е юродив, блажен безумец. Има хора, които ще кажат, че е светец. Кой би се осмелил да убие светец?

— Надявам се, че съпругът ти ще го стори — казва майка ми безцеремонно. — Защото единственият начин да опазим английския трон в безопасност е да притиснем възглавница към лицето на Хенри и да му помогнем да потъне във вечен сън.

През слънцето минава сянка, а аз притискам невръстния си син Едуард към себе си, сякаш за да му попреча да чуе такива горчиви съвети. Потръпвам, сякаш майка ми предрича собствената ми смърт.

— Какво става? — пита ме тя. — Студено ли ти е? Да влизаме ли?

— Заради Тауър е — казвам раздразнено. — Винаги съм мразила Тауър. И заради теб: да говориш такива ужасни неща, като например да убием един затворник в Тауър, който не може да се защити… Не бива дори да говориш за такива неща, особено пред бебето. Иска ми се това да беше свършило и да можехме да се върнем в двореца Уайтхол.

Далече отдолу брат ми Антъни вдига очи и ми махва с ръка, за да даде знак, че оръдията са по местата си и сме готови.

— Скоро ще можем да си отидем — казва майка ми успокоително. — А Едуард ще се прибере у дома, и ти отново ще бъдеш в безопасност с бебето.

Но същата нощ вдигат тревога и всички скачаме от леглата си, аз грабвам бебето, а момичетата дотичват при мен. Антъни отваря рязко вратата на спалнята ми и казва:

— Бъди смела: те идват срещу течението на реката и ще има стрелба. Стой далеч от прозорците.

Затръшвам и залоствам капаците на прозорците, дърпам завесите около голямото легло и скачам вътре с момичетата и бебето и слушам. Чуваме стрелбата на оръдията и свистенето на гюлета във въздуха, а после чуваме глухото тупване, когато улучват стените на Тауър. Елизабет, моята най-голяма дъщеря, ме поглежда — лицето ѝ е побеляло, долната ѝ устна трепери — и прошепва:

— Лошата кралица ли е това?

— Баща ти победи лошата кралица и тя е наша пленница, както и старият крал — казвам аз, като си мисля за Хенри в стаите под нас и се питам дали някой се е сетил да затвори капаците или да го държи далече от прозорците. Ще бъде добър урок за Невил, и ще спести на всички ни много неприятности, ако той убие собствения си крал с оръдеен изстрел тази вечер.

Нашите оръдия, на лафетите си пред Тауър, изревават и прозорците се осветяват за кратко от пламъка на стрелбата. Елизабет се присвива и се сгушва в мен.

— Това са нашите оръдия, които стрелят по корабите на лошите мъже — казвам бодро. — Това е един братовчед на Уорик, Томас Невил, който е толкова глупав, та не може да разбере, че войната е свършила и че ние сме победили.

— Какво иска той? — пита Елизабет.

— Иска да започне всичко отново — казвам горчиво. — Но твоят вуйчо Антъни е готов да го посрещне, и е разположил обучените в Лондон отряди в готовност на стените на Лондон, а всички чираци — те обичат битките — са готови да защитят града. И тогава баща ти ще се прибере у дома.

Детето ме поглежда с огромните си сиви очи. Тя винаги мисли повече, отколкото казва — моята малка Елизабет. Тя е във война още от бебе: дори сега знае, че е пионка върху шахматната дъска на Англия. Знае, че ще бъде разменена като стока, знае, че има цена, знае, че е била в опасност през целия си живот.

— И тогава ще свърши ли? — пита ме тя.

— Да — обещавам пред изпълненото ѝ със съмнение личице. — Тогава ще свърши.

Под обсада сме в продължение на три дни: три дни на обстрел с гюлета, а после — нападенията от мъжете на Кент и корабите на Невил, докато Антъни и нашият сродник, Хенри Баучър, граф Есекс, организират отбраната. Всеки ден още мои близки и роднини се стичат в Тауър: сестрите ми и техните съпрузи, съпругата на Антъни, бившите ми придворни дами. Всички смятат, че това е най-безопасното място в един град под обсада, докато Антъни прецени, че имаме достатъчно офицери и достатъчно войска за контраатака.

— Колко далече е Едуард? — питам нервно.

— Последното, което чух, е, че е на четири дни път оттук — казва той. — Прекалено далече. Не смеем да го чакаме да пристигне. И мисля, че можем да ги победим с войската, с която разполагам.

— А ако изгубиш?

Той се засмива.

— Тогава, сестро, трябва да бъдеш воюваща кралица и да командваш лично отбраната на Тауър. Можеш да удържиш с дни. Това, което трябва да направим, е да ги отблъснем сега, преди да започнат да се приближават. Ако затегнат обсадата на Тауър или усилят оръдейната стрелба или, ако, не дай Боже, успеят някак да влязат, може да умреш, преди Едуард да се прибере у дома.

Кимвам.

— Върви тогава — казвам мрачно. — Атакувай ги.

Той се покланя.

— Думи на истинска привърженица на Йорк — казва той. — Цялата фамилия Йорк са кръвожадно племе, родени и отраснали на бойното поле. Нека се надяваме, че когато най-сетне имаме мир, няма да се избият помежду си чисто и просто по силата на навика.

— Нека първо осигурим мира и после да се тревожим, че братята Йорк ще го нарушат — отбелязвам.

На зазоряване Антъни е готов. Обучените лондонски отряди са добре въоръжени и опитни, а всички занаятчии имат оръжие и знаят как да го използват. Мъжете от Кент, под командването на войските на Невил, са се разположили на лагер навсякъде около Тауър и градските стени, но спят, когато страничната порта на Тауър се отваря и Антъни и хората му тихо излизат навън в колона по един. Държа портата отворена за тях: Хенри Баучър минава последен.

— Ваша светлост, братовчедке, залостете я зад нас и влезте на сигурно място — съветва ме той.

— Не, ще чакам тук — казвам. — Ако нещата тръгнат зле за вас, ще бъда тук, за да пусна брат си да влезе, и всички вас заедно с него.

При тези думи той се усмихва.

— Е, надявам се, че ще се върнем с победа.

— Късмет и нека Бог да е с вас — пожелавам му.

Би трябвало да затворя и залостя портата зад тях, но не го правя. Стоя на прага да гледам. Представям си себе си като героиня в някаква история; красивата кралица, която изпраща своите рицари на бой, а после бди над тях като ангел.

Отначало изглежда така. Брат ми, гологлав, в красиво гравираната си броня, тръгва тихо към лагера с меч в ръка, следван от хората си — нашите верни приятели и роднините ни, обвързани с нас по сватовство. На лунната светлина те приличат на рицари, поели на поход: реката блести зад тях, нощното небе тъмнее над тях. Бунтовниците са направили лагера си в полето край реката: други са се настанили в тесните мръсни улици наоколо. Те са бедни мъже; има само малцина с палатки и заслони, но повечето спят на земята до лагерните огньове. Улиците пред градските стени са пълни с кръчми и публични домове и половината мъже са пияни. Отрядът на Антъни се строява в три редици и после, само при една прошепната дума, всичко се променя. Те слагат шлемовете на главите си, спускат наличниците над очите си, изваждат мечовете си, развъртат тежките топки на боздуганите си, превръщат се от простосмъртни в мъже от метал.

Някак долавям промяната, която се извършва в тях, докато стоя на портата и гледам и макар че аз съм ги изпратила да се бият и аз съм тази, която защитават, имам предчувствие, че нещо лошо и кърваво предстои да се случи. „Не“, прошепвам, сякаш искам да ги спра, когато се втурват напред с извадени саби, с размахани брадви.

Спящи мъже се изправят с препъване, с изплашен вик, и биват улучени от острие в сърцето или брадва в главата. Няма предупреждение: те са изтръгнати от сънища за победата, или от блянове за дома и връхлетени от студено острие и мъчителна смърт. Дремещите часови се разбуждат рязко и вдигат тревога: кинжал, прерязващ гърлата им, ги кара да замлъкнат. Мятат се трескаво. Един мъж пада в пламъците на огъня и крещи в агония, но никой не спира, за да му помогне. Нашите хора разритват въглените и жаравата на лагерния огън и някои от палатките и одеялата се подпалват, а конете се изправят на задни крака и цвилят уплашено, докато фуражът им гори пред тях. Целият лагер вече е буден и всички се щурат в паника, докато войниците на Антъни вървят през тях като безмълвни убийци, промушвайки мъже, докато те се преобръщат и се опитват да се събудят, събарят на земята онези, които са понечили да се надигнат, разпарят корема на невъоръжен мъж, удрят с бойна тояга един мъж, докато той посяга за сабята си. Армията от Кент мъчително се изтръгва от съня и побягва. Онези, които не са повалени, грабват каквото могат, и се втурват да бягат. Вдигат на крак мъжете по улиците до Тауър и някои се затичват към бойното поле. Хората на Антъни се нахвърлят върху тях с рев и ги нападат на нож, с вече почервенели от кръв саби, а бунтовниците, повечето от тях — провинциални момчета — се обръщат и побягват.

Войниците на Антъни се впускат да ги преследват, но той ги вика обратно: не иска да остави Тауър незащитен. Изпраща една група долу до кея да пленят корабите на Невил. Останалите се отправят обратно към Тауър, високите им, развълнувани гласове отекват в студената сутрин. Те си подвикват, говорейки за някакъв мъж, промушен в съня си, или жена, която се опитала да избяга, но била обезглавена, за кон, който сам е счупил врата си, надигайки се на задни крака, за да се отдръпне от огъня.

Отварям портата, за да влязат. Не искам да ги посрещам, не искам да виждам повече, не искам да чувам повече. Качвам се в покоите си, вземам майка ми, момичетата и бебето и мълчаливо залоствам вратата на спалнята, сякаш се страхувам от собствената си армия. Чувала съм мъжете да разказват за много битки в тази война на братовчедите и те винаги говорят за героизъм, за смелостта на войниците, за силата на другарството между тях, за яростта на битката и за усещането за братство, което се създава от оцеляването. Чувала съм балади за велики битки и поеми за красотата на един щурм и за смелостта на предводителя. Но не знаех, че войната не е нищо повече от клане, дивашко и непохватно, все едно да прободеш прасе в шията и да оставиш кръвта му да изтече, та месото да стане крехко. Не знаех, че изяществото и благородството на арената за турнири няма нищо общо с това мушкане и пробождане. Точно като да убиеш едно квичащо прасенце, за да направиш от него бекон, след като си го преследвал из кочината. И не знаех, че войната възбужда мъжете така: те се връщат у дома като смеещи се ученици, изпълнени с възбуда след някоя лудория, но по ръцете им има кръв, а наметалата им са изпоцапани кой знае с какво, в косите им се долавя миризмата на дим, а по лицата им — ужасно и грозно вълнение.

Сега разбирам защо нахълтват в манастири, насилват жени, нарушават правото на свято убежище, за да завършат смъртоносното преследване. Те възбуждат у себе си безумен, ужасен глад, по-скоро като животни, отколкото като хора. Не знаех, че войната е такава. Имам чувството, че съм била глупачка да не знам, тъй като съм израсла във воюващо кралство и съм дъщеря на човек, пленен в битка, вдовица на рицар, съпруга на безмилостен воин. Но сега вече знам.