Бялата кралица

Ноември 1483 г.

Тъмно е, почти единайсет часът. Коленичила съм за молитва преди сън до леглото, когато чувам леко почукване на голямата външна врата. Сърцето ми мигом подскача, мигом си помислям за сина си Едуард, за сина си Ричард, мигом си помислям, че те са се върнали у дома при мен. С усилие се изправям на крака, намятам пелерина върху нощницата си, покривам косата си с качулката и изтичвам до вратата.

Долавям, че сега улиците са тихи, макар че цял ден бяха изпълнени с оживление заради завръщането на крал Ричард в Лондон и неспирно се говореше по какъв начин ще отмъсти той на бунтовниците; дали ще наруши правото на убежище и ще тръгне срещу мен сега, когато разполага с доказателства, че съм вдигнала страната на бунт срещу него. Той знае това, познава и съюзниците, които избрах: лейди Маргарет и вероломния херцог Бъкингам.

Никой не може да ми каже дали моите сродници са в безопасност, пленени или мъртви: моите трима обични братя и синът ми Томас Грей, които тръгнаха с бунтовниците в Хампшър и Кент. Чувам всякакви слухове: че са избягали да се присъединят към Хенри Тюдор в Бретан, че са били намерени мъртви в някаква нива, че са екзекутирани от Ричард, че са станали изменници и са се присъединили към него. Както всички в страната, и аз трябва да чакам достоверни новини.

Дъждовете са отнесли пътища, унищожили са мостове, откъснали са от света цели градове. Новините пристигат в Лондон на вълнуващи приливи и никой не може да бъде сигурен кое е вярно. Но бурята е изчерпала силите си: дъждът вече е спрял. Когато реките се оттеглят обратно в бреговете си, ще получа вести за близките си и за битките, които водят. Моля се да са се измъкнали от Англия. Планът в случай на поражение беше да отидем при сестрата на Едуард, Маргарет, в Бургундия, да намерим сина ми Ричард в неговото скривалище и да продължим войната отвъд морето. Сега крал Ричард ще приклещи страната в своята власт на тиранин, сигурна съм в това.

На вратата се тропа повторно и някой разтърсва резето. Това не е изплашен беглец, не е моето момче. Отивам до големия дървен портал, плъзвам назад решетката на портичката на вратаря, и поглеждам навън. Това е мъж, по-висок от мен, качулката му е спусната напред, за да скрие лицето му.

— Да? — казвам кратко.

— Трябва да видя вдовстващата кралица — прошепва той. — Нося много важно съобщение.

— Аз съм вдовстващата кралица — казвам. — Предайте ми съобщението си.

Той хвърля поглед надясно, после наляво.

— Сестро, пусни ме да вляза — казва той.

Дори за миг не помислям, че това е някой от братята ми.

— Не съм ваша сестра. Кой си мислите, че сте?

Той отмята назад качулката и вдига факлата, която носи, така че виждам красивото му смугло лице. Не брат ми, а моят девер, моят враг, Ричард.

— Мисля, че съм кралят — казва той иронично.

— Е, аз пък не мисля така — казвам, без да се усмихна: но това го разсмива.

— Достатъчно — съветва ме той. — Свършено е. Аз съм миропомазан и коронясан, а твоят бунт беше напълно потушен. Аз съм крал, независимо от това какво ти се иска на теб. Аз съм сам и невъоръжен. Пусни ме да вляза, сестро Елизабет, за доброто на всички ни.

Въпреки всичко случило се аз се подчинявам. Плъзвам резетата на малката странична врата, отварям я и той се шмугва вътре. Залоствам я зад гърба му.

— Какво искаш? — питам. — Имам един слуга съвсем наблизо. Между теб и мен стои пролята кръв, Ричард. Ти уби брат ми, уби и сина ми. Никога няма да ти простя за това. Проклех те заради това.

— Не очаквам прошка от теб — казва той. — Дори не я искам. Знаеш колко далеч стигнаха заговорите ти срещу мен. Щеше да ме убиеш, ако имаше тази възможност. Между нас се водеше война. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. И ти имаш своето отмъщение. И ти, и аз знаем какви страдания ми причини. Ти ми направи магия и гърдите ме болят, а ръката ми изневерява неочаквано. Ръката, с която държа меча — напомня ми той. — Какво би могло да бъде по-лошо за мен? Ти прокле ръката, с която държа меча. По-добре се молѝ никога да не стане нужно да те защитавам.

Вглеждам се внимателно в него. Той е само на трийсет и една години, но сенките под очите му и бръчките по лицето му са като на по-възрастен човек. Изглежда като преследван от призраци. Представям си как се бои, че ръката ще му изневери в битка. Цял живот се е трудил усърдно, за да бъде толкова силен, колкото по-високите си, по-мускулести братя. Сега нещо разяжда силата му. Свивам рамене.

— Ако си болен, трябва да те види лекар. Ти си като дете: приписваш собствената си немощ на магия. Може би всичко е плод на въображението ти.

Той поклаща глава.

— Не дойдох да се оплаквам. Дойдох за нещо друго — той прави пауза и ме поглежда. Има онзи искрен поглед на рода Йорк: има прямия поглед на моя съпруг. — Кажи ми, скрила ли си сина си Едуард на безопасно място? — пита ме той.

Усещам как от болка сърцето ми забива глухо.

— Защо питаш? Тъкмо ти? Ти, който го отведе?

— Може ли просто да отговориш? Скрила ли си Едуард и Ричард на безопасно място?

— Не — казвам. Идва ми да надам вой като сломена майка, но не и пред този човек. — Защо? Защо питаш?

Той въздиша, отпуска се тежко в стола на вратаря, и притиска глава между ръцете си.

— Не ги ли държиш в Тауър? — питам го аз. — Моите момчета? Не ги ли държиш затворени там под ключ?

Ричард поклаща глава.

— Изгуби ли ги? Изгуби ли моите синове?

Все още безмълвен, той кимва и казва:

— Молех се да си ги измъкнала тайно. В името Божие, кажи ми! Ако си го направила, няма да ги преследвам, няма да им сторя зло. Можеш да избереш някоя реликва, върху която да се закълна. Ще се закълна да ги оставя там, където си ги изпратила. Няма дори да питам къде. Просто ми кажи, че ги държиш на безопасно място, за да знам. Трябва да знам. Подлудява ме това, че не знам.

Безмълвно поклащам глава.

Той разтрива лицето си, очите си, сякаш го бодат от недоспиване.

— Отидох право в Тауър — казва той, говорейки през пръстите си. — В минутата, когато се върнах в Лондон. Страхувах се. Всички в Англия говорят, че те са мъртви. Хората на лейди Маргарет Боуфорт са казали на всички, че принцовете са мъртви. Бъкингамският херцог превърна вашата армия в своя, бореща се да завземе трона за него, като каза на войниците, че принцовете са мъртви, загинали от моята ръка, и че те трябва да ми отмъстят. Каза им, че ще ги поведе да отмъстят за смъртта на принцовете.

— Значи не си ги убил?

— Не съм — казва той. — Защо да го правя? Помисли! Обмисли го внимателно. Защо да ги убивам? Защо сега? Когато вашите хора нападнаха Тауър, накарах да скрият момчетата по-навътре. Пазеха ги денонощно — не бих могъл да ги убия, дори да исках. През цялото време имаха пазачи, някой от тях щеше да разбере и щеше да каже. Аз ги обявих за незаконородени и опозорих теб. Синовете ти не са за мен по-голяма заплаха, отколкото братята ти — все победени хора.

— Уби брат ми Антъни — изсъсквам му.

— Той беше заплаха за мен — отвръща Ричард. — Антъни можеше да събере армия и умееше да командва войници. Беше по-добър войник от мен. Синовете ти не са. Дъщерите ти не са. Те не ме застрашават. Аз не ги застрашавам. Не ги убивам.

— Тогава къде са те? — надавам вопъл аз. — Къде е моят син Едуард?

— Дори не знам дали са мъртви, или живи — казва той измъчено. — Нито кой е наредил смъртта или залавянето им. Мислех си, че ти може да си ги измъкнала тайно. Затова дойдох тук. Ако не ти — тогава кой? Упълномощила ли си някого да ги вземе? Възможно ли е някой да ги вземе без твое знание? Да ги държи като заложници?

Поклащам глава: не мога да мисля. Това е най-тежкият въпрос, пред който ще се изправя в живота си, а съм оглупяла от мъка.

— Не мога да мисля — казвам отчаяно.

— Опитай се — казва той. — Ти знаеш кои са съюзниците ти. Тайните ти приятели. Моите скрити врагове. Знаеш какво могат да направят. Ти знаеш какво са ти обещали, какви заговори си кроила с тях. Мисли!

Притискам ръце към главата си и правя няколко крачки нагоре-надолу. Може би Ричард ме лъже и е убил Едуард и клетия малък паж, и е дошъл да хвърли вината върху други. Но толкова неща говорят срещу това предположение — както самият Ричард казва — той няма причина да го прави, а и освен това защо да не го признае, и да се държи дръзко? Кой изобщо би възразил сега, когато той потуши бунта срещу себе си? Защо да идва тук при мен? Когато моят съпруг уби крал Хенри, показа тялото му на народа. Устрои му хубаво погребение. Целият смисъл да го убие беше да покаже на света, че родът е прекъснат. Ако Ричард беше убил синовете ми, за да сложи край на рода на Едуард, щеше да го оповести, сега, когато се върна победоносно в Лондон, и да ми даде телата да ги погреба. Би могъл да каже, че са се разболели. И което би било по-добре за него — можеше да каже, че Бъкингам ги е убил. Можеше да хвърли вината върху Бъкингам, и можеше да им устрои кралско погребение, и никой нямаше да може да стори нищо, освен да скърби за тях.

Следователно може би Бъкингамският херцог е наредил да ги убият — може би това е истината зад мълвата за смъртта им? След смъртта на двете момчета той би бил с две стъпки по-близо до трона. А може би лейди Маргарет бе наредила да ги убият, за да разчисти пътя за сина си Хенри Тюдор? Както Тюдор, така и Бъкингам имат най-голяма облага от смъртта на синовете ми. Те са следващите в реда на престолонаследието, ако моите момчета са мъртви. Възможно ли е лейди Маргарет да е наредила да убият синовете ми, докато твърдеше, че е моя приятелка? Възможно ли е да е отишла срещу набожната си съвест, за да извърши подобно нещо? Възможно ли е Бъкингам да е убил собствените си племенници, макар да се закле, че ще ги освободи?

— Претърси ли за телата им? — питам с много нисък глас.

— Обърнах Тауър надолу с главата и разпитах слугите им. Те казват, че една нощ ги сложили да си легнат. На сутринта ги нямало.

— Те са твои слуги — избухвам. — Следват твоите заповеди. Синовете ми умряха, докато бяха поверени на твоите грижи. Нима очакваш наистина да ти повярвам, че не си имал пръст в смъртта им? Нима очакваш да повярвам, че са изчезнали?

Той кимва.

— Искам да повярваш, че са умрели или са били отведени, без моя заповед, без мое знание и без мое съгласие, докато отсъствах, подготвяйки се за битка. За да се бия с братята ти, всъщност. Една нощ.

— Коя нощ? — питам.

— Нощта, в която започна да вали.

Кимвам, спомнила си за тихия глас, който пееше приспивна песен на Елизабет, толкова тих, че дори не можех да го чуя.

— О, онази нощ.

Той се поколебава.

— Вярваш ли ми, че съм невинен за смъртта им?

Поглеждам го в лицето — този човек, когото съпругът ми обичаше: неговият брат. Човекът, който се би редом до съпруга ми за моето семейство и за синовете ми. Човекът, който уби брат ми и сина ми Грей. Човекът, който може би е убил моя кралски син, Едуард.

— Не — казвам студено. — Не ти вярвам. Нямам ти доверие. Но съм несигурна. Ужасно несигурна съм за всичко.

Той кимва, сякаш за да приеме несправедливата ми присъда.

— И с мен е така — отбелязва той, почти като странична реплика. — Не знам нищо. Не се доверявам на никого. В тези войни на братовчедите убихме увереността и остана единствено недоверие.

— В такъв случай какво ще правиш? — питам аз.

— Няма да правя нищо и няма да казвам нищо — решава той с мрачен и уморен глас. — Никой няма да се осмели да ме попита направо, макар че всички ще ме подозират. Няма да казвам нищо и ще оставя хората да мислят каквото искат. Не знам какво е станало с твоите синове, но никой няма да повярва на това. Ако бяха при мен, живи, щях да ги покажа пред хората и да докажа невинността си. Ако намеря телата им, бих ги показал и бих обвинил Бъкингам. Но аз не разполагам с тях, живи или мъртви, и следователно не мога да се защитя. Всички ще помислят, че съм убил две поверени на грижите ми момчета хладнокръвно, без основателна причина. Ще ме нарекат чудовище — той замълчава. — Каквото и друго да сторя в живота си, това ще хвърля уродлива сянка върху моята памет. Всички ще ме запомнят завинаги единствено с това престъпление — той поклаща глава. — А аз не съм го извършил и не зная кой го е извършил, и дори не знам дали е извършено.

Той замълчава за миг.

— Какво ще правиш? — пита после, сякаш просто му е хрумнало.

— Аз?

— Беше тук в убежище, за да бъдат момичетата ти в безопасност, когато вярваше, че братята им са застрашени от опасност в мое лице — напомня ми той. — Най-лошото вече се случи. Братята им вече ги няма. Какво ще правиш с дъщерите си, със себе си? Вече е безсмислено да оставаш в убежище — вие вече не сте кралско семейство с наследник, който може да предяви претенции за трона. Ти си майка само на момичета.

Когато той казва това, мисълта за загубата на Едуард внезапно ме връхлита и аз надавам стон, и отново изпитвам онази болка в корема си, сякаш преживявам отново, съвсем отначало, болките от неговото раждане. Отпускам се на колене върху каменния под и се превивам от болка. Чувам се как стена и усещам, че се люлея.

Той не се притичва да ме утеши, нито дори да ме повдигне. Остава да седи в стола си, с подпряна на ръката тъмнокоса глава, наблюдавайки ме, докато нареждам като някоя селянка, която оплаква смъртта на първородния си син. Не казва нищо, за да отхвърли скръбта ми, нито за да я потуши. Оставя ме да плача. Седи до мен безкрайно дълго и ме оставя да плача.

След малко хващам крайчеца на пелерината си и изтривам мокрото си лице, а после се отпускам назад на пети и го поглеждам.

— Съжалявам за загубата ти — казва той сдържано, сякаш не стоя на колене върху каменен под с безжизнено увиснала коса и с лице, мокро от сълзи. — Не е по моя заповед, нито е мое дело. Заех трона, без да причиня зло на никого от тях. Не бих ги наранил след това. Те бяха синове на Едуард. Обичах ги заради него. А Бог е свидетел, че го обичах.

— Във всеки случай, поне в това съм убедена — казвам, също толкова студена и сдържана като него.

Той се изправя на крака.

— Ще напуснеш ли убежището си сега? — пита. — Няма какво да спечелиш, като останеш тук.

— Нямам нищо — съгласявам се с него. — Нищо.

— Ще се споразумея с теб — казва той. — Ще ти обещая безопасност и добро отношение към твоите момичета, ако излезеш. По-големите могат да дойдат в двора. Ще се отнасям с тях почтително като с мои племеннички. Ти можеш да дойдеш с тях. Ще се погрижа да ги омъжа за добри мъже, с твоето одобрение.

— Ще си отида у дома — казвам. — И ще ги взема със себе си.

Той поклаща глава.

— Съжалявам, не мога да позволя това. Ще взема момичетата ти в двора, а ти можеш да живееш известно време в Хийтсбъри под опеката на сър Джон Несфийлд. Съжалявам, но не мога да ти се доверя, за да те оставя сред твоите арендатори и роднини — той се поколебава. — Не мога да приема да бъдеш на място, където можеш да вдигнеш хора на оръжие срещу мен. Не мога да позволя да бъдеш на място, където ще намериш хора, с които да заговорничиш. Разбираш ли — въпросът не е там, че подозирам теб: въпросът е, че не мога да се доверя на никого. Никога не се доверявам никому, никъде.

Зад гърба му се чуват нечии стъпки и той се извърта рязко, измъква кинжала си и го вдига пред себе си, готов да нанесе удар. Тромаво се изправям на крака, слагам длан върху дясната му ръка и с лекота я смъквам: той е ужасно немощен. Спомням си проклятието, което изрекох над него.

— Прибери я — казвам. — Сигурно е някое от момичетата.

Той отстъпва назад и Елизабет излиза от сенките, и застава до мен. Тя е по нощница, с наметната отгоре пелерина, и коса, сплетена на плитка под нощната шапчица. Вече е висока колкото мен. Застава до мен и поглежда мрачно чичо си.

— Ваша светлост — казва тя със съвсем лек реверанс.

Той ѝ се покланя едва-едва: взира се в нея удивено.

— Пораснала си, Елизабет — казва той колебливо. — Ти си принцеса Елизабет, нали? Нямаше да те позная. Видях те за последен път, когато беше още момиче, а сега ти… ти…

Хвърлям поглед към нея и за свое удивление виждам, че по бузите ѝ се надига руменина. Тя се изчервява под объркания му поглед. Вдига ръка към косата си, сякаш ѝ се иска да е облечена, а не босонога като дете.

— Върви си в стаята — казвам ѝ рязко.

Тя прави реверанс и се обръща, подчинявайки се веднага, но спира за миг на вратата.

— За Едуард ли става въпрос? — пита тя. — В безопасност ли е брат ми?

Ричард ме поглежда, за да разбере дали може да ѝ се каже истината. Обръщам се към нея:

— Върви си в стаята. Ще ти кажа по-късно.

Ричард се изправя на крака.

— Принцесо Елизабет — казва той тихо.

Тя спира отново, макар че ѝ е казано да си върви, и се обръща към него:

— Да, ваша светлост?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че братята ви са изчезнали. Искам да знаете, че това не е по моя вина. Изчезнали са от стаите си в Тауър и никой не може да ми каже живи ли са, или мъртви. Тази вечер дойдох при майка ви да разбера дали не ги е измъкнала тайно.

Той не би могъл да разбере нищо от бързия поглед, който тя хвърля към мен. Знам, че си мисли, че поне нашето момче Ричард е отпратено на безопасно място във Фландрия, но лицето ѝ е безизразно.

— Братята ми са изчезнали? — повтаря тя, зачудено.

— Вероятно са мъртви — казвам, а заради болката гласът ми прозвучава рязко.

— Не знаете къде са? — пита тя краля.

— От все сърце ми се иска да знаех — казва той. — Ако не знаем къде са и поне дали са в безопасност, всички ще сметнат, че те са мъртви, и ще обвинят мен.

— Те бяха поверени на твоите грижи — напомням му. — И защо някой би ги взел като заложници, без да го съобщи? Най-малкото, ти остави сина ми да умре, докато се бореше да си запазиш трона, който бе негов по право.

Той кимва, сякаш за да приеме поне тази част от вината, и се обръща да си върви. Двете с Елизабет гледаме мълчаливо, докато той повдига резето на вратата.

— Няма да простя злото, което стори на мен и на рода ми — предупреждавам го. — Който и да е убиецът на моите момчета, ще изрека проклятие над рода им — да нямат първороден син, който да получи наследството. Онзи, който отне сина ми, ще изгуби собствения си син. Цял живот ще копнее за наследник. Ще погребе първородния си син и ще бленува и жалее за него, защото аз не мога дори да погреба моя.

Той свива рамене.

— Прокълни онзи, който го е сторил — казва с безразличие. — Унищожи рода му. Защото заради него изгубих репутацията и спокойствието си.

— И двете ще го прокълнем — казва Елизабет, като застава до мен, с ръка, обвита около кръста ми. — Той ще си плати, задето ни отне нашето момче. Ще съжалява за загубата, която ни причини. Ще съжалява за тази ужасна жестокост. Ще се терзае от угризения. Дори и никога да не узнаем кой е сторил това.

— О, но ние ще го познаем — вмятам напевно аз, сякаш сме хор от вещици. — Ще го познаем по смъртта на децата му. Ще го познаем, когато неговият син и наследник умре. Ще разберем, че проклятието, което изричаме над него сега, действа, през годините, поколение след поколение, додето родът му отмре. Когато положи родния си син в гроба, всъщност нашето проклятие ще го погребе. И тогава ще узнаем кой е погубил момчето ни, а той ще знае, че нашето проклятие му е отнело онова, което той отне от нас. Когато му останат само момичета, които да го наследят, тогава ще го познаем.

Той пристъпва през прага и поглежда назад към двете ни, с изкривена в иронична усмивка уста.

— Нима не знаеш още, че има само едно по-лошо нещо от това да не се изпълни желанието ти? — пита той. — И то е желанието ти да се изпълни, както се изпълни моето. Аз пожелах да бъда крал и това не ми донесе никаква радост. Елизабет, не те ли е предупреждавала майка ти да внимаваш какво си пожелаваш?

— Предупреждавала ме е — казва тя въздържано. — А откакто вие отнехте бащиния ми трон и погубихте вуйчо ми и обичните ми братя, съм се научила да не си пожелавам нищо.

— Тогава тя ще стори добре и да те предупреди, че проклятието ти може и да подейства — той се обръща към мен с горчива усмивка. — Не помниш ли вятъра, който призова със свирене да унищожи Уорик и който го отвя от Кале, така че дъщеря му изгуби бебето си в морето? Това беше за нас оръжие, каквото никой друг не би могъл да призове. Но нима не си спомняш, че бурята продължи твърде дълго и едва не удави съпруга ти и всички нас, които бяхме с него?

Кимвам.

— Твоите проклятия продължават твърде дълго и поразяват не онези, които трябва — казва той. — Може би един ден ще ти се иска дясната ми ръка да е достатъчно силна, за да те защити. Може би един ден ще съжаляваш за смъртта на нечий син и наследник, дори ако този някой е виновен, дори ако проклятието ти се сбъдне.

Отмъщението на крал Ричард се стоварва тежко върху лордовете и водачите на бунта: той прощава на по-нисшестоящите мъже, задето са били подведени. Открива, че Маргарет Боуфорт, съпругата на неговия съюзник лорд Станли, е била основна фигура в заговора, посредница на сина си и Бъкингамския херцог, и я отпраща в дома на съпруга ѝ, като нарежда да я държат под око. Съюзниците ѝ — епископ Мортън и д-р Луис — бягат от страната. Синът ми Томас Грей е успял да се измъкне и се намира в двора на Хенри Тюдор в Бретан. Това е двор от млади мъже, бунтовници, изпълнени с надежди, амбиция и страст.

Крал Ричард роптае срещу моя син Томас Грей, обявявайки го за бунтовник и прелюбодеец, сякаш измяната и любовта са еднакво големи престъпления. Повдига срещу него обвинение в измяна и определя цена за главата му. Томас ми пише от Бретан и ми съобщава, че ако Хенри Тюдор бе успял да слезе на суша, бунтът със сигурност е щял да се обърне в наша полза. Флотилията им е била разпръсната от бурята, която Елизабет и аз призовахме да се стовари върху Бъкингам. Младият човек, който каза, че идва да ни спаси, насмалко не се удавил. Томас не се съмнява, че Хенри Тюдор може да събере армия, достатъчно голяма да победи дори един принц на Йорк. Съобщава ми, че Хенри ще дойде отново в Англия, веднага щом зимните бури утихнат и че този път ще победи.

Синът ми отговаря:

Пиша в отговор:

Поколебавам се за миг и добавям бележка.