Бялата кралица

Есента на 1470 г.

Новините стигат до Лондон под формата на ненадеждни слухове и винаги, винаги са лоши. Уорик слиза на суша в Англия, както предрече Едуард, но онова, което Едуард не предрече, са благородниците, които прииждат на страната на предателя и в подкрепа на краля, когото оставиха да гние в Тауър през последните пет години. Граф Шрусбъри се присъединява към него. Джаспър Тюдор — който може да вдигне на оръжие по-голямата част от Уелс — се присъединява към него. Лорд Томас Станли — който взе рубинения пръстен по време на турнира за моята коронация и ми каза, че девизът му е Sans Changer — се присъединява към него. Цяла орда от по-дребни поземлени аристократи следват тези влиятелни военачалници и Едуард бързо се оказва превъзхождан по численост в собственото си кралство. Всички фамилии, поддържащи Ланкастър, намират и лъскат старите си оръжия с надеждата да потеглят отново към победа. Става така, както Едуард ме предупреди: той не успя да раздаде богатствата достатъчно бързо, достатъчно справедливо, на достатъчно хора. Не можахме да разпрострем влиянието на семейството ми достатъчно надалече, достатъчно надълбоко. И сега англичаните смятат, че ще живеят по-добре под управлението на Уорик и на лудия стар крал, отколкото на Едуард и на моето семейство.

Съпругът ми щеше да бъде убит на място, ако го бяха заловили, но той им се изплъзна — това поне е ясно. Но никой не знае къде е, и поне веднъж на ден някой идва в Тауър да ме увери, че го е видял да умира от раните си, или че са го видели как бяга за Франция, или да лежи на погребална носилка.

Моите момчета пристигат в Тауър, изпоцапани от път и изтощени, разгневени, че не са заминали с краля. Опитвам се да не се вкопчвам в тях и да не ги целувам често — само за добро утро и лека нощ — но ми е трудно да повярвам, че са се върнали благополучно при мен. Точно както не мога да повярвам, че съпругът ми и брат ми не са.

Изпращам вест на майка ми в Графтън да дойде при нас в Тауър. Нуждая се от съветите и близостта ѝ, а ако с нас наистина е свършено и трябва да замина в чужбина, ще искам тя да е с мен. Но пратеникът се връща и лицето му е мрачно.

— Почитаемата ви майка не си е у дома — казва той.

— Къде е?

Той изглежда нервен, сякаш му се иска някой друг да можеше да ми съобщи лошите новини.

— Кажете ми веднага — нареждам с глас, изострен от страх. — Къде е тя?

— Арестувана е — казва той. — По заповед на граф Уорик. Неговите хора са дошли в Графтън и са я отвели.

— Уорик е пленил майка ми? — Чувам как сърцето ми заблъсква силно. — Майка ми е пленница?

— Да.

Чувам тракащ звук и виждам, че ръцете ми треперят толкова силно, че пръстените ми се удрят в страничните облегалки на стола. Поемам си дъх, за да се овладея, и стискам здраво облегалките, за да спра треперенето. Синът ми Томас се приближава да застане от едната страна на стола ми. Ричард пристъпва до другата.

— По какво обвинение?

Мисля. Не може да е държавна измяна: никой не може да твърди, че майка ми е направила нещо повече от това да ме съветва. Никой не може да я обвини в държавна измяна, защото е била добра тъща на коронования крал и любяща майка на неговата кралица. Дори Уорик не може да падне толкова ниско, че да обвини една жена в държавна измяна и да я обезглави, задето обича дъщеря си. Но този човек уби баща ми и брат ми без причина. Желанието му сигурно е единствено да разбие сърцето ми и да отнеме на Едуард подкрепата на семейството ми. Това е човек, който е готов да ме убие, ако някога се добере до мен.

— Толкова съжалявам, ваша светлост…

— Какво е обвинението? — настоявам. Гърлото ми е пресъхнало и аз леко се прокашлям.

— Магьосничество — казва той.

Не е нужен съдебен процес, за да изпратят на смърт вещица, макар че никой подобен процес досега не се е провалял: лесно е да се намерят хора, които да свидетелстват под клетва, че кравите им са умрели или конят им ги е хвърлил, защото някоя вещица ги е урочасала. Но във всеки случай, няма да има нужда нито от свидетели, нито от съдебен процес. Нужен е само един свещеник, който да потвърди вината на една вещица, или някой лорд като Уорик да я обяви за виновна и никой няма да я защити. Тогава тя може да бъде удушена и погребана на селския кръстопът. Обикновено карат ковача да удуши жената, тъй като той, благодарение на занаята си, има големи и силни ръце. Майка ми е висока жена, прочута красавица с дълга и тънка шия. Всеки би могъл да я задуши до смърт за минути. Не е нужно да е някой як ковач. Всеки от стражите на Уорик може да го стори с лекота; ще го стори в миг, само при една дума от Уорик.

— Къде е тя? — настоявам. — Къде я е завел?

— Никой в Графтън не знаеше накъде са тръгнали — обяснява мъжът. — Питах всички. Пристигнал конен отряд, накарали майка ви да язди зад командващия офицер и я отвели на север. Не казали на никого къде отиват. Просто казали, че е арестувана за магьосничество.

— Трябва да пиша на Уорик — казвам бързо. — Идете да хапнете и вземете нов, отпочинал кон. Ще ми е нужно да отпътувате възможно най-бързо. Готов ли сте да тръгнете веднага?

— Да — уверява ме той, покланя се и излиза.

Пиша на Уорик, настоявайки за освобождаването на майка си. Пиша на всеки архиепископ, над когото някога сме имали влияние, и на всички, за които смятам, че биха се застъпили за нас. Пиша на старите приятели и роднини на майка ми, свързани с династията Ланкастър. Пиша дори на Маргарет Боуфорт, която, като наследница на династията Ланкастър, може да има известно влияние. После отивам в параклиса си — Параклиса на Кралицата — и цяла нощ оставам на колене да се моля Бог да не позволи на този зъл човек да погуби добрата ми майка, която само е благословена със свещена пророческа дарба, научила е няколко езически хитрини и се е отличавала с пълна липса на почтителност. На зазоряване написвам името ѝ върху едно гълъбово перо и го пускам да плава надолу по течението, за да предупреди Мелузина, че нейната дъщеря е в опасност.

После трябва да чакам новини. Трябва да чакам цяла седмица, но не научавам нищо и се опасявам от най-лошото. Всеки ден идват хора да ми съобщят, че съпругът ми е мъртъв. Сега се боя, че ще кажат същото за майка ми, и ще остана съвсем сама на света. Моля се на Бог, шепна на реката: някой трябва да спаси майка ми. После, най-сетне, научавам, че е освободена, и два дни по-късно тя идва при мен в Тауър.

Хвърлям се в обятията ѝ и плача, сякаш съм десетгодишна. Тя ме прегръща и ме люлее, сякаш още съм малкото ѝ момиче, а когато вдигам поглед към обичното ѝ лице, виждам, че и по нейните бузи се стичат сълзи.

— В безопасност съм — казва тя. — Той не ми стори нищо лошо. Не ме подложи на разпит. Държа ме само няколко дни.

— Защо те пусна да си вървиш? — питам аз. — Писах му, писах на всички, молех се и си пожелавах, но изобщо не мислех, че ще прояви милост към теб.

— Маргарет д’Анжу — отговаря тя с крива усмивка. — Тъкмо тя, от всички жени на света! Тя му нареди да ме освободи веднага щом научи, че ме е арестувал. Бяхме добри приятелки някога и все още сме сродници. Тя помнеше, че съм била на служба в нейния двор, и нареди на Уорик да ме освободи: в противен случай щял да се сблъска с изключителното ѝ негодувание.

Изсмивам се невярващо:

— Наредила му е да те освободи и той се е подчинил?

— Сега тя е свекърва на дъщеря му, както и негова кралица — изтъква майка ми. — А той е дал клетва като неин съюзник и разчита на нейната армия да го подкрепи, когато завладее отново страната. А аз бях нейна компаньонка, когато тя дойде в Англия като годеница, и нейна приятелка през всичките години на властването ѝ като кралица. Тогава бях от династията Ланкастър, както бяхме всички ние, преди ти да се омъжиш за Едуард.

— Било е благородно от нейна страна да те спаси — признавам.

— Това наистина е война на братовчеди — казва майка ми. — Всички имаме любими хора от другата страна. Всички трябва да се сблъскаме с избиването на собствените си близки. Понякога е редно да бъдем милостиви. Бог знае, че тя не е милостива жена, но реши да прояви милост към мен.

Спя неспокойно в пищните кралски апартаменти в Лондонския Тауър: реката отразява потрепването на лунната светлина върху балдахина над леглото ми. Лежа по гръб, докато тежестта на бебето притиска корема ми, а ребрата ме болят, нося се между съня и будното състояние, когато виждам, по-ярко от лунната светлина върху драперията над мен, лицето на съпруга си, изпито и състарено. Той е наведен ниско над гривата на галопиращия си кон и язди бясно в нощта, заобиколен от по-малко от дузина мъже.

Надавам лек вик и се обръщам на възглавницата. Пищната бродерия се притиска към бузата ми и аз заспивам отново, но скоро пак се събуждам от този образ на Едуард, яздещ усилено през тъмнината по непознат път.

Почти се събуждам, плачейки, за да отблъсна картината от ума си, и докато се нося между съня и будността, виждам малко риболовно пристанище. Едуард, Антъни, Уилям и Ричард блъскат по някаква врата, спорят с някакъв мъж, наемат корабчето му и цяла вечност остават загледани през рамо на запад, за да видят дали не идват враговете им. Чувам ги как обещават на собственика на корабчето всичко, наистина всичко, за да спусне корабчето си на вода и да ги отведе във Фландрия. Виждам как Едуард смъква палтото си от кожи и го предлага като заплащане.

— Вземи го — казва той. — То струва два пъти повече от твоето корабче. Вземи го и ще сметна това за услуга.

— Не — изричам в съня си. Едуард ме напуска, напуска Англия, оставя ме и престъпва думата си, че ще се върне при мен за раждането на сина ни.

Отвън морето е бурно, тъмните вълни — увенчани с бяла пяна. Малкият кораб се издига и спуска, люлеейки се между вълните, над носа бурно се плиска вода. Изглежда невъзможно, но съдът се изкачва до върха на вълните, а после рухва в браздите между тях. Едуард стои на кърмата, вкопчен в страничния борд за опора, подмятан от движението на корабчето, загледан назад към страната, която наричаше своя, нащрек да зърне пламъка на факлите на мъжете, тръгнали да го преследват. Той е изгубил Англия. Ние сме изгубили Англия. Той предяви претенции за трона и бе коронован за крал. Короняса мен като своя кралица и аз повярвах, че сме утвърдили своята власт. Той никога не е губил битка, но Уорик беше твърде силен, твърде бърз, твърде двуличен за него. Едуард потегля в изгнание, точно както Уорик. Проправя си път през яростна буря, точно както Уорик. Но Уорик отиде право при краля на Франция и намери съюзник и армия. Не мога да си представя как Едуард ще се върне някога.

Уорик е отново на власт, а сега съпругът ми, брат ми Антъни и зет ми Ричард са тези, които бягат, и един Бог знае кога вятърът ще ги довее отново в Англия. А момичетата и аз, и бебето в утробата ми сме новите заложници, новите пленници. Засега може и да съм в кралските апартаменти на Тауър, но скоро ще бъда в стаите отдолу, онези с решетките на прозореца, в това легло отново ще спи крал Хенри, а аз ще бъда онази, за която хората ще казват, че трябва, в името на християнското милосърдие, да бъде освободена, за да не умира в тъмница, без да е видяла свободното небе.

— Едуард! — виждам го как вдига очи, сякаш може да чуе как го викам в съня си. — Едуард! — не мога да повярвам, че може да ме напусне, че е възможно да сме изгубили битката си за трона. Баща ми пожертва живота си, за да мога да бъда кралица; брат ми загина редом с него. Нима сега няма да сме нищо повече от претенденти, изоставени след няколко години късмет? Крал и кралица, които са попаднали в собствения си капан и чийто късмет е свършил? Нима моите момичета ще бъдат дъщери на опозорен предател? Нима ще се омъжат за дребни земевладелци в провинциални имения и ще се надяват да надживеят позора на баща си? Нима майка ми ще поздравява Маргарет Анжуйска на колене и ще се надява с угодничене и пълзене отново да си върне нейната благосклонност? Нима аз ще трябва да избирам между живота в изгнание и живота в тъмница? Ами синът ми, все още нероденото бебе? Има ли вероятност Уорик да го остави жив — той, който изгуби собствения си внук и единствен наследник, когато затворихме портите на Кале пред него, а дъщеря му изгуби бебето си в разбуненото море, когато призован от една вещица вятър ги отвя на брега?

Изкрещявам силно: „Едуард! Не ме оставяй!“ Ужасът в гласа ми ме сепва и аз се събуждам напълно, а в съседната стая майка ми запалва една свещ от огъня и отваря вратата.

— Идва ли? Бебето? Подранило ли е?

— Не. Сънувах. Майко, яви ми се наистина ужасен сън.

— Тихо, тихо, няма значение — казва тя, бързайки да ме утеши. Пали свещи до леглото ми; разпалва огъня с един ритник на обутия си в пантоф крак. — Успокой се, Елизабет. Вече си в безопасност.

— Не сме в безопасност — казвам уверено. — Точно в това е въпросът.

— Защо, какво сънува?

— Едуард, на борда на кораб, в буря. Беше нощ, вълните в морето бяха огромни. Дори не знам дали корабът му ще оцелее. Това е злокобен вятър, който не довява нищо добро, майко, а той беше изправен срещу лош вятър. Беше нашият вятър. Беше бурята, която призовахме, за да отвее Джордж и Уорик и да ги отклони от пътя им. Ние я призовахме, но тя не е изчерпала силите си. Едуард се намира в буря, която ние създадохме. Едуард беше облечен като слуга, като беден човек: нямаше нищо, нищичко освен дрехите на гърба си. Беше подарил палтото си. Антъни беше там: той дори нямаше наметало. С тях бяха Уилям Хейстингс и Ричард, братът на Едуард. Бяха единствените оцелели, единствените, които бяха успели да избягат. Те… — затварям очи, като се опитвам да си спомня. — Те ни изоставяха, майко. О, майко, той остави Англия, остави нас. С него е свършено. С нас е свършено. Едуард си отиде. Антъни също. Сигурна съм в това.

Тя взема студените ми ръце и ги разтрива в своите.

— Навярно е било просто лош сън — казва. — Навярно не е било нищо повече от лош сън. Жените, чакащи дете, чието време за раждане е наближило, имат странни видения, ярки сънища…

Поклащам глава, отмятам завивките.

— Не. Сигурна съм. Беше пророческо видение. Той е победен. Избягал е.

— Мислиш ли, че е отишъл във Фландрия? — пита тя. — Да потърси убежище при сестра си, херцогиня Маргарет, и Шарл Бургундски?

Кимвам.

— Разбира се. Разбира се, че го е сторил. И ще ме повика, не се съмнявам в него. Той ме обича, обича и момичетата и се закле, че никога няма да ме остави. Но той си отиде, майко. Маргарет Анжуйска трябва да е слязла на суша и ще потегли насам, към Лондон, да освободи Хенри. Трябва да заминем. Трябва да измъкна момичетата. Не можем да бъдем тук, когато нейната армия нахлуе. Ще ни хвърлят в тъмница завинаги, ако ни заварят тук.

Майка ми намята раменете ми с шал.

— Сигурна ли си? Можеш ли да пътуваш? Да изпратя ли съобщение до доковете и да се качим на някой кораб?

Поколебавам се. Толкова се страхувам от плаването, когато бебето ми наближава да се роди. Мисля си за Изабел, как крещи от болка на борда на люлеещ се кораб и няма никой, който да ѝ помогне с раждането, как бебето умира и дори няма свещеник, за да го кръсти. Не мога да се изправя пред онова, пред което е трябвало да се изправи тя, докато вятърът пищи в корабните въжета. Страхувам се, че вятърът, който призовах със свиренето си, все още бушува по морските пътища, злата му природа не се е наситила от смъртта на едно бебе и надзърта зад хоризонта да види нестабилни платна. Ако този вятър види мен и моите момичета по бушуващото море, ще се удавим.

— Не, не мога да го понеса. Не се осмелявам. Боя се твърде много от вятъра. Ще потърсим свято убежище. Ще отидем в Уестминстърското абатство. Те няма да посмеят да ни наранят там. Там ще бъдем на сигурно място. Жителите на Лондон все още ни обичат, а кралица Маргарет няма да наруши правото ни на убежище. Ако крал Хенри е с ума си, никога няма да ѝ го позволи. Той вярва, че Божията сила действа в света. Ще уважи правото ни на убежище и ще накара Уорик да ни остави на спокойствие. Ще вземем момичетата и моите синове и ще се оттеглим в свято убежище. Поне докато се роди моят син.