Бялата кралица

Май 1483 г.

Елизабет, моята седемнайсетгодишна дъщеря, дотичва сред виковете и суматохата на двореца Уестминстър.

— Майко! Почитаема майко! Какво става?

— Оттегляме се в убежище — казвам рязко. — Побързай. Събери всичко, което ти трябва, и дрехите за децата. И се погрижи да изнесат килимите и гоблените от кралските покои. Заръчай да отнесат всичко това в Уестминстърското абатство — отново се оттегляме в убежище. Вземи и кутията си за бижута, и кожите. А след това мини през кралските апартаменти и се погрижи да изнесат оттам всичко ценно.

— Защо? — пита тя с треперещи бледи устни. — Какво се е случило сега? Ами Едуард?

— Брат ти, кралят, е похитен от чичо си, лорд-протектора — казвам аз. Думите ми са като ножове и виждам, че я раняват. Тя се възхищава на чичо си Ричард; винаги му се е възхищавала. Надяваше се, че той ще се грижи за всички нас — че ще ни закриля наистина. — По волята на баща ти синът ми беше поверен на грижите на моя враг. Ще видим какъв лорд-протектор ще излезе от него. Но по-добре да го видим от безопасно място. Оттегляме се в убежище днес, още в тази минута.

— Майко — от страх тя подскача на място. — Не е ли редно да изчакаме, не е ли редно да се допитаме до Частния съвет? Не трябва ли да изчакаме тук Бебето? Ами ако херцог Ричард просто води Бебето на сигурно място при нас? Ами ако прави това, което би трябвало като лорд-протектор? Да закриля Бебето?

— За теб той вече не е Бебето, а крал Едуард — казвам ожесточено. — И дори за мен. И нека ти кажа, дъще, че само глупаците чакат, когато враговете им идват, за да видят дали може да се окажат приятели. Ще бъдем в толкова голяма безопасност, колкото успея да ни осигуря. В свято убежище. Ще вземем и брат ти, принц Ричард, и ще скрием на сигурно място и него. А когато лорд-протекторът дойде в Лондон с личната си армия, може да се опита да ме убеди, че е безопасно да изляза.

Говоря без заобикалки с моето смело момиче, вече млада жена, чийто собствен живот е разбит от това внезапно падение от положението ѝ като принцеса на Англия до момиче, което се укрива, но в действителност сме много паднали духом, когато барикадираме вратата към криптата на „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър, и сме сами — брат ми Лайънъл, епископ на Солсбъри, порасналият ми син Томас Грей, малкият ми син Ричард и момичетата ми: Елизабет, Сесили, Ан, Катрин и Бриджет. Когато бяхме тук за последен път, бях бременна с първото си момче и имах всички основания да се надявам, че един ден то ще претендира за трона на Англия. Майка ми беше жива и беше моя другарка и най-близката ми приятелка. Никой не би могъл да се страхува дълго, когато майка ми замисляше кроежи в негова помощ, правеше своите заклинания и се смееше на собствената си амбиция. Съпругът ми беше жив, макар и в изгнание, и подготвяше завръщането си. Никога не съм се съмнявала, че ще дойде. Никога не съм се съмнявала, че ще постигне победа. Знаех, че никога не е губил битка. Знаех, че ще дойде, знаех, че ще победи, знаех, че ще ни спаси. Знаех, че времената са лоши, но се надявах на по-добри.

Сега отново сме тук, но този път е трудно да се надявам. Тук сме през този сезон, ранното лято, който винаги преди е бил любимият ми, изпълнен с пикници, турнири и празненства. Мракът в криптата е потискащ. Сякаш съм погребана жива. И наистина няма голям повод за надежда. Синът ми е във вражески ръце, майка ми отдавна вече я няма, а съпругът ми е мъртъв. Няма го красивият, висок мъж, който да заблъска по вратата и да препречи светлината когато влезе, викайки ме по име. Синът ми, който беше бебе тогава сега е дванайсетгодишен юноша и в ръцете на нашия враг. Дъщеря ми Елизабет, която така нежно си играеше със сестрите си миналия път, когато бяхме затворени, сега е на седемнайсет години. Тя обръща към мен бледото си лице и пита какво ще правим. Миналия път чакахме, уверени, че ако успеем да оцелеем, ще бъдем избавени. Този път няма нищо сигурно.

В продължение на почти седмица се ослушвам на мъничкото прозорче, вградено във входната врата. От зори до здрач надзъртам през решетката, напрягайки слух да чуя какво правят хората, да дочуя шума от улиците. Когато се отдръпвам от вратата, отивам до прозореца с изглед към реката, стоя загледана в минаващите лодки, като следя за кралската баржа и се ослушвам да чуя Мелузина.

Всеки ден изпращам пратеници да питат за новини от брат ми и сина ми и да говорят с лордовете, които би трябвало да се вдигнат да ни защитят, чиито арендатори би трябвало да се въоръжават, за да ни дойдат на помощ. И на петия ден го чувам: усилващ се шум, ликуващите възгласи на чираците и друг звук под него, по-дълбок и плътен звук — дюдюкане. Чувам дрънченето на сбруя и тропота от копитата на много коне. Това е армията на Ричард, херцог Глостър, братът на моя съпруг, човекът, на когото той повери безопасността ни, влизащ в столицата на Едуард, приет със смесени чувства. Когато поглеждам навън през прозореца към реката, неговите кораби вече са образували верига около двореца Уестминстър: плаваща барикада, която ни държи в плен. Никой не може да влезе или да излезе.

Чувам тропот като при кавалерийска атака и викове. Започвам да се питам: ако бях вдигнала града на оръжие срещу него, ако бях обявила война още в първия миг, дали можех да се изправя срещу него сега? Но после си помислям: ами синът ми Едуард в свитата на чичо си? Ами брат ми Антъни и синът ми Ричард Грей, държани като заложници за доброто ми поведение? И въпреки това може би нямам от какво да се страхувам. Просто не знам. Синът ми е или млад крал, отправил се с високи почести към коронацията си, или похитено дете. Дори не знам със сигурност кое от двете.

Лягам си, а този въпрос се набива в главата ми като барабанни удари. Лежа облечена и изобщо не заспивам. Знам, че някъде, недалеч от мен тази вечер, синът ми също лежи буден. Неспокойна съм, една изтерзана жена, измъчвана от нуждата да бъда с него, да го видя, да му кажа, че отново е на сигурно място при мен. Не мога да повярвам, че бидейки дъщеря на Мелузина, не мога да се провра през решетките на прозореца и просто да доплувам до него. Той е моето момче: може би се страхува, може би е в опасност. Как мога да не бъда с него?

Но трябва да лежа тихо и да чакам небето да смени цвета си от най-наситено черно до сиво в малките стъкла на прозореца, преди да си позволя да се надигна, да прекося криптата до вратата и да отворя капачето на шпионката, за да погледна навън и да видя тихите улици. Тогава осъзнавам, че никой не се е вдигнал на оръжие да защити сина ми Едуард, никой няма да отиде да го избави, никой няма да освободи мен. Може и да дюдюкаха, когато лорд-протекторът влезе в града начело на армията си с моя син в свитата си, може и да са вдигнали малък метеж и да са предизвикали някоя дребна схватка, но нямат намерение тази сутрин да се въоръжат и да щурмуват замъка му. Снощи единствена аз в цял Лондон бях будна и нащрек, тревожейки се за малкия крал през всички тези дълги часове.

Градът очаква да види какво ще направи лорд-протекторът. Всичко зависи от това. Дали Ричард, херцог Глостър, любимият предан брат на покойния крал, ще изпълни предсмъртното искане на брат си и ще постави сина му на трона? Дали, верен както винаги, ще изиграе ролята си на лорд-протектор и ще пази племенника си до деня на коронацията му? Или Ричард, херцог Глостър, лъжлив и вероломен като всеки поддръжник на Йорк, ще вземе властта, която неговият брат му даде, ще лиши племенника си от наследство и ще сложи короната на собствената си глава, и ще обяви собствения си син за Уелски принц? Никой не знае какво може да направи херцог Ричард, а мнозина — както винаги — искат единствено да са на печелившата страна. Всички ще трябва да почакат и да видят. Само аз бих го сразила още сега, ако можех. Просто за да се подсигуря.

Отивам до ниските прозорци и се взирам надолу към реката, която тече толкова наблизо, че почти мога да се надвеся навън и да я докосна. При шлюза, който води към абатството, има лодка с въоръжени мъже. Те ме пазят и пречат на съюзниците ми да стигнат до мен. Всички приятели, които се опитат да ме доближат, ще бъдат прогонени.

— Той ще вземе короната — казвам тихо на реката, на Мелузина, на майка ми. Те ме слушат в течащите води. — Ако трябва да заложа състоянието си на това, бих го сторила. Той ще вземе короната. Всички мъже от рода Йорк са болни от амбиция и Ричард, херцог Глостър, не е различен. Едуард рискуваше живота си година след година, борейки се за трона си. Джордж предпочете да пъхне глава в бъчва с вино, отколкото да обещае никога да не предявява претенции за него. Сега Ричард влиза на кон в Лондон начело на хиляди въоръжени мъже. Той не прави това заради племенника си. Ще се опита да завоюва короната за себе си. Той е принц на Йорк. Не може да не го направи. Ще намери сто причини да го стори и дори след години хората още ще спорят за онова, което той прави днес. Но аз смятам, че той ще вземе короната, защото не може да се спре — не повече, отколкото Джордж можеше да спре да бъде глупак, или Едуард — да бъде герой. Ричард ще вземе короната и ще отстрани мен и моите близки.

Спирам и казвам откровено.

— А в моята природа е да се боря за своето. Ще бъда готова за него. Ще бъда готова за най-лошото, което може да направи. Ще се подготвя да изгубя сина си Ричард Грей и най-скъпия си брат Антъни, както вече загубих баща си и брат си Джон. Времената са трудни, понякога — твърде трудни за мен. Но тази сутрин съм готова. Ще се боря за сина си и за неговото наследство.

Точно когато утвърждавам решимостта си, на портата на убежището се появява посетител, разнася се тревожно ритмично почукване, после се повтаря. Тръгвам към голямата залостена врата много бавно, като стъпквам страха си с всяка крачка. Отварям шпионката и виждам блудницата Елизабет Шор с качулка на главата, за да скрие ярко златистата ѝ коса и почервенели от плач очи. През решетката тя вижда бледото ми лице, сякаш съм затворничка, която я гледа гневно.

— Какво искаш? — питам студено.

Щом чува гласа ми, тя се сепва. Навярно е мислила, че все още държа главен коняр и дузина камериери, които да отварят вратата вместо мен.

— Ваша светлост?

— Същата. Какво искаш, Шор?

Тя изчезва напълно, докато прави толкова нисък реверанс, че се снишава под решетката на вратата, и за миг виждам комичната страна на това, когато тя се изправя отново като бледа луна на хоризонта и отново влиза в полезрението ми.

— Идвам с дарове, ваша светлост — казва тя отчетливо. После снишава глас: — И новини. Моля ви, пуснете ме заради краля.

Обзема ме гняв, когато тя се осмелява да го спомене, после си давам сметка, че тя явно още смята, че е на служба при него, а мен все още приема като негова съпруга, и дръпвам назад резетата на вратата, и бързо ги разтварям, когато тя се стрелва вътре като подплашена котка.

— Какво? — питам безцеремонно. — Какво си мислиш, като идваш тук неканена?

Тя не пристъпва по-нататък в убежището ми: остава на студения праг на вратата. Оставя на пода кошница, която носи като кухненска прислужница. Бързо забелязвам пушената шунка и печеното пиле.

— Изпраща ме сър Уилям Хейстингс, с поздрави и уверения в лоялността си — изрича тя припряно.

— О, нима ти смени покровителя си? Негова блудница ли си сега?

Тя ме поглежда право в лицето и трябва да се сдържа, за да не ахна при вида на гордата ѝ красота. Има сиви очи и светла коса. Изглежда така, както изглеждах аз преди двайсет години. Прилича на моята дъщеря Елизабет Йорк: жена с хладна английска красота, английска роза. Бих могла да я мразя заради това, но откривам, че не е така. Мисля си, че ако преди двайсет години Едуард беше женен, аз нямаше да съм по-добра от нея и щях да предпочета да съм негова блудница, отколкото да не го познавам изобщо.

Синът ми Томас Грей излиза от сенките на криптата зад мен и ѝ се покланя като на дама. Тя му отправя бърза усмивка, сякаш са добри приятели, които не се нуждаят от думи.

— Да, сега съм блудница на сър Уилям — съгласява се тя тихо. — Покойният крал изпрати моя съпруг в чужбина и анулира брака ни. Семейството ми не желае да ме прибере у дома. Нямам никаква закрила сега, когато кралят е мъртъв. Сър Уилям Хейстингс ми предложи дом и се радвам, че при него намирам поне известна безопасност.

Кимвам.

— И така?

— Той ме моли да бъда негова посредница пред вас. Не може да дойде лично — опасява се от шпионите на херцог Ричард. Но ви съобщава да имате надежда и че смята, че всичко ще бъде наред.

— И защо би трябвало да ти имам доверие?

Томас излиза напред.

— Послушайте я, почитаема майко — казва той тихо. — Тя обичаше съпруга ви истински и е изключително почтена жена. Няма да ви даде лъжливи и вероломни съвети.

— Ти влизай вътре — казвам му рязко. — Аз ще се оправя с тази жена — обръщам се към нея: — Вашият нов покровител е мой враг от мига, в който ме видя за първи път — казвам грубо. — Не виждам защо да бъдем приятели сега. Той ни принуди да приемем херцог Ричард и все още го подкрепя.

— Смяташе, че защитава младия крал — казва тя. — Мислеше единствено за безопасността на младия крал. Иска да знаете това, а също и, че той смята, че всичко ще се оправи.

— О, нима? — впечатлена съм, независимо от посредницата. Хейстингс е предан на съпруга ми и в смъртта, както и в живота. Ако той смята, че нещата ще се оправят, ако е убеден, че синът ми е в безопасност, тогава може би всичко ще се нареди както трябва. — Защо е толкова уверен?

Тя пристъпва малко по-близо, за да може да шепне:

— Младият крал е подслонен в Епископския дворец — казва тя. — Съвсем наблизо. Но членовете на Частния съвет са съгласни, че е редно той да бъде настанен в кралските апартаменти в Тауър и всичко да бъде подготвено за коронацията му. Той трябва веднага да заеме мястото си като новия крал на Англия.

— Херцог Ричард ще го короняса?

Тя кимва.

— Приготвят за него кралските апартаменти, вземат му мярка за мантията за коронацията. Подготвят абатството. Организират живите картини и събират парите за отпразнуването на коронацията му. Разпратиха поканите и свикаха Парламента. Всичко се подготвя — тя се поколебава: — Всичко се върши бързо и припряно, разбира се. Кой би си помислил…?

Тя млъква рязко. Очевидно си е обещала, че няма да показва скръб пред мен. Как би могла? Нима блудницата на краля би се осмелила да плаче за загубата му пред неговата кралица? Затова не казва нищо, но сълзите се появяват в очите ѝ и тя примигва, за да ги прогони. А аз не казвам нищо, но и в моите очи се появяват сълзи, и аз извръщам поглед от нея. Не съм жена, която се оставя да я надвие един мигновен прилив на чувства. Това е неговата блудница; аз съм неговата кралица. Но Бог знае, че той липсва и на двете ни. Споделяме скръбта, както някога споделяхме радостта да го имаме.

— Но сигурна ли си? — питам с много нисък глас. — Служителите, които отговарят за кралския гардероб, подготвят мантията му за коронацията? Всичко се подготвя?

— Определиха като дата за коронацията му двайсет и пети юни и лордовете на кралството са свикани да присъстват. Няма съмнение — казва тя. — Сър Уилям ми нареди да ви съобщя да не унивате и че не се съмнява, че ще видите сина си на трона на Англия. Каза ми да ви предам, че той лично ще дойде тук сутринта, за да ви придружи до абатството, и ще видите сина си коронясан. Ще присъствате на коронацията на младия крал, начело на свитата му.

Уповавам се на тази надежда. Но виждам, че тя може да е права; че Хейстингс може да е прав; и че аз съм скрита в убежище като уплашен заек, който бяга, когато няма хрътки, и се снишава с притиснати към гърба уши, докато жътварите го подминават и отиват в друга нива.

— А Едуард, младият граф Уорик, е изпратен на север в домакинството на Ан Невил, съпругата на херцог Глостър — продължава тя.

Уорик е момчето, което бъчвата вино остави сирак. Той е само на осем години и е изплашено глупаво малко момче, истински син на своя баща глупак Джордж, херцог Кларънс. Но той има право да претендира за трона след синовете ми: неговото право е по-голямо от това на херцог Ричард и въпреки това Ричард го пази.

— Сигурна ли си? Изпратил е Уорик при съпругата си?

— Милорд казва, че Ричард се бои от вас и влиянието ви, но няма да воюва със собствените си племенници. Всички момчета са в безопасност с него.

— Хейстингс има ли новини за брат ми и за сина ми Ричард Грей? — прошепвам.

Тя кимва.

— Членовете на Частния съвет са отказали да обвинят брат ви в държавна измяна. Казват, че той е бил добър и верен служител. Херцог Ричард искал да го обвини, че е похитил младия крал, но членовете на Частния съвет отказали. Надделели над херцог Ричард и той приел мнението им. Ваша светлост, милорд смята, че брат ви и синът ви ще бъдат освободени след коронацията.

— Херцог Ричард ще сключи ли споразумение с нас?

— Милорд казва, че херцогът силно се противопоставя на семейството ви, ваша светлост, и на вашето влияние. Но е верен на младия крал в името на крал Едуард. Каза, че можете да сте уверена, че младият крал ще бъде коронясан.

Кимвам.

— Кажи му, че ще се радвам на този ден, но дотогава ще остана тук. Имам по-малък син и пет дъщери и бих предпочела да ги държа на сигурно място при себе си. А нямам доверие на херцог Ричард.

— Той казва, че самата вие не сте достойна за доверие — тя се снишава в дълбок реверанс и остава със сведена глава, докато ме обижда. — Нарежда ми да ви кажа, че не можете да победите херцог Ричард. Ще трябва да работите заедно с него. Нарежда ми да ви кажа, че сам вашият съпруг е посочил херцога за лорд-протектор и че членовете на Частния съвет предпочитат неговото влияние пред вашето. Извинете ме, ваша светлост, но той ми нареди да ви кажа, че има мнозина, които не харесват семейството ви и искат да видят младия крал освободен от влиянието на многото си вуйчовци, а семейство Ривърс — прогонено от многобройните постове, които заема. Отбелязано е също, че сте отмъкнали кралското съкровище в убежището с вас, че сте взели Големия държавен печат и че брат ви, лорд-адмиралът Едуард Удвил, е извел целия флот в морето.

Стисвам зъби. Това цели да оскърби мен и всички членове на семейството ми, особено брат ми Антъни, който има влияние над Едуард повече от всеки друг; който го обича като роден син и който в същия този миг е пленник заради него.

— Можеш да кажеш на сър Уилям, че херцог Ричард трябва да освободи брат ми незабавно, без да повдига обвинение срещу него — процеждам. — Можеш да му кажеш, че на Частния съвет трябва да бъде напомнено за правата на семейство Ривърс и на вдовицата на краля. Аз все още съм кралица. Тази страна е виждала една кралица да се бори за правата си преди, така че всички трябва да внимавате. Херцогът похити сина ми и влезе в Лондон в пълно бойно снаряжение. Ще го накарам да отговаря за това, когато ми се удаде тази възможност.

Тя изглежда изплашена. Явно не иска да бъде посредница между един амбициозен придворен и една отмъстителна кралица. Но това е задачата, която ѝ е възложена, и тя ще трябва да направи най-доброто, на което е способна.

— Ще му съобщя, ваша светлост — казва тя. Отново прави нисък реверанс, а после се отправя към вратата. — Ще ми позволите ли да ви изкажа съчувствието си за загубата на вашия съпруг? Той беше велик човек. За мен беше чест, че той ми позволи да го обичам.

— Той не те обичаше — казвам с внезапна злоба и виждам как и без това бледото ѝ лице побелява.

— Не, той никога не е обичал никоя друга така, както обичаше вас — отвръща тя толкова мило и сладко, че не мога да не се трогна от нежността ѝ. На лицето ѝ има лека усмивка, но очите ѝ отново са мокри. — Никога не съм се съмнявала, че на трона има само една кралица, и същата тази кралица е в сърцето му. Той се погрижи да разбера това. Всички знаеха това. За него винаги сте съществували единствено вие.

Тя плъзва резето и отваря вратичката във вътрешността на голямата порта.

— Ти също му беше скъпа — казвам, подтикната против волята си, да бъда честна към нея. — Ревнувах от теб, защото знаех, че е така. Той казваше, че ти си най-веселата му блудница.

Лицето ѝ светва, сякаш във вътрешността на фенер е запален топъл пламък.

— Радвам се, че е мислел така за мен и че имате добрината да ми го кажете — казва тя. — Никога не съм се интересувала от политика или постове. Просто обичах да бъда с него, и, ако мога, да го правя щастлив.

— Да, много добре, много добре — казвам, бързо изчерпала великодушието си. — Е, сбогом. И късмет.

— Бог да пази и вас, ваша светлост — казва тя. — Може отново да ме изпратят със съобщения при вас. Ще ме приемете ли?

— Както вас, така и всяка от другите. Бог е свидетел: ако Хейстингс смята да използва блудниците на Едуард като вестоносци, ще приема стотици — казвам раздразнено и виждам слабата ѝ усмивка, докато тя се измъкна през полуотворената врата и аз я затръшвам зад гърба ѝ.