Бялата кралица

Септември 1483 г.

Всеки ден получавам новини за въоръжаването и подготовката на нашите хора не само в графствата, където действат братята ми, а из цялата страна. Докато из страната бавно се разнася вестта, че Ричард е узурпирал короната, все повече и повече обикновени хора, дребни земевладелци и търговци, и по-високопоставените от тях — началниците на гилдиите и дребните арендатори, и по-изтъкнатите мъже в страната питат: Как може един по-млад брат да вземе наследството на сина на мъртвия си брат? Как може човек да отиде спокойно при своя Създател, щом е възможно да се случи такова нещо и то без да е предизвикано? Защо човек да се бори цял живот да донесе величие на семейството си, щом малкият му брат, изтърсакът на котилото, може да го измести в мига, щом силите му отпаднат?

А има мнозина, на многото места, където ходехме някога, които помнят Едуард като красив и храбър мъж, а мен — като красивата му съпруга; хора, които помнят момичетата ни в тяхната хубост и нашите силни и умни малки момчета. Хора, които ни наричаха златно семейство, донесло мир на Англия и многобройни наследници на престола. Тези хора казват, че е истински позор да не бъдем в дворците си с нашето момче на трона.

Пиша на сина си, малкия крал Едуард, и му заръчвам да не пада духом, но писмата ми вече се връщат неотворени. Връщат се недокоснати, с неразчупени печати. Дори не ме шпионират. Сякаш отричат, че той изобщо е в кралските покои в Тауър. С вълнение чакам избухването на войната, която ще го освободи, и ми се иска да побързаме да я започнем, а не да чакаме бавния тщеславен поход на Ричард на север през Оксфордшър, после Глостършър, а след това — към Понтефракт и Йорк. В Йорк той коронясва сина си — слабото и болнаво момче — за Уелски принц. Дава на сина си титлата на моя Едуард, сякаш моето момче е мъртво. Прекарвам този ден на колене, молейки се на Бог да ми изпрати възмездие за това оскърбление. Не се осмелявам да мисля, че това може да е нещо по-лошо от обида. Непоносимо ми е да си мисля, че титлата е свободна, че синът ми е мъртъв.

Елизабет идва при мен, когато става време за вечеря, и ми помага да се изправя на крака.

— Знаеш ли какво е направил чичо ти днес? — питам я.

Тя извръща лице от мен.

— Знам — казва тя спокойно. — Градският глашатай крещеше вестта из целия площад. Чувах го от прага.

— Нали не си отваряла вратата? — питам нервно.

Тя въздиша.

— Не. Никога не отварям вратата.

— Херцог Ричард открадна короната на баща ти, а сега облече сина си в одеждите на твоя брат. Ще умре заради това — предричам.

— Не умряха ли вече достатъчно хора?

Хващам я за ръката и я обръщам към себе си, така че е принудена да ме погледне в лицето.

— Говорим за трона на Англия, който се полага на брат ти по силата на рожденото му право.

— Говорим за смъртта на цяло едно семейство — казва тя безцеремонно. — Ти имаш и дъщери, нали знаеш? Помисли ли за нашето рождено право? Крием се като плъхове тук цяло лято, докато ти по цял ден се молиш за отмъщение. Най-скъпият ти син е пленен или мъртъв — дори не знаеш кое от двете. Другия отпрати посред нощ. Не знаем къде е, нито дори дали е още жив. Жадуваш за трона, но дори не знаеш дали имаш син, който да поставиш на него.

Ахвам и отстъпвам назад.

— Елизабет!

— Иска ми се да пратиш вест на чичо ми, че приемаш управлението му — казва тя студено, а ръката ѝ в моята е като лед. — Иска ми се да му кажеш, че сме готови да приемем условия — всъщност всякакви условия, които реши да назове. Иска ми се да го убедиш да ни освободи и да ни позволи да бъдем обикновено семейство, да живеем в Графтън, далече от Лондон, далече от заговори и предателство, и смъртна заплаха. Ако се предадеш сега, може да върнем братята ми.

— Това ще означава да се върна право там, откъдето дойдох! — възкликвам.

— Не беше ли щастлива в Графтън с майка си и баща си, и със съпруга, който те дари с Ричард и Томас? — пита тя бързо, толкова бързо, че не подготвям отговора си внимателно.

— Да — казвам необмислено. — Да, бях.

— Това е всичко, което искам за себе си — казва тя. — Всичко, което искам за сестрите си. И въпреки това ти настояваш да ни превърнеш в наследници на нещастието си. Аз искам да бъда наследница на дните, преди да станеш кралица. Не искам трона: искам да се омъжа за човек, когото обичам, и да го обичам свободно.

Поглеждам я.

— Тогава ще отхвърлиш баща си, ще се отречеш от мен, ще се отречеш от всичко, което те прави Плантагенет, принцеса на Йорк. Със същия успех можеш да си слугинята Джема, щом не желаеш да бъдеш по-велика, отколкото си, щом не виждаш шансовете си и не се възползваш от тях.

Тя ме поглежда спокойно в отговор:

— Бих предпочела да бъда като прислужницата Джема, отколкото като теб — казва тя и гласът ѝ е изпълнен със суровото презрение на младо момиче. — Вечер Джема може да се прибере у дома и да си легне в собственото си легло. Джема може да откаже да работи. Джема може да избяга и да служи на друг господар. Но ти си прикована към трона на Англия, а пороби и нас.

Изправям се в цял ръст.

— Не можеш да ми говориш така — казвам ѝ студено.

— Говоря от сърце — казва тя.

— Тогава бъди откровена в сърцето си, но устата ти трябва да мълчи. Не искам нелоялност от собствената си дъщеря.

— Ние не сме армия във война! Не ми говори за нелоялност! Какво ще направиш? Ще ме обезглавиш за държавна измяна?

— Ние сме армия във война — казвам простичко. — И ти няма да предадеш мен, нито собственото си положение.

По-близо съм до истината, отколкото си давам сметка, защото ние наистина сме армия в поход и тази нощ ще предприемем първия си ход. Мъжете от Кент се вдигат първи и когато чуват призивите, тези от Съсекс се надигат заедно с тях. Но херцогът на Норфолк, който остава верен на Ричард, повежда войниците си южно от Лондон и нанася поражение на нашата армия. Те не могат да стигнат до другарите си на запад: той препречва единствения път при Гилдфорд. Един човек успява да се промъкне до Лондон, наема малка лодка и идва до шлюза на убежището, под прикритието на мъглата и дъжда.

— Сър Джон — казвам през решетката на портата. Не се осмелявам дори да отворя портата заради скърцането на желязото по мокрия камък, а освен това нямам доверие на никого.

— Дойдох да ви изкажа съчувствието си, ваша светлост — казва той неловко. — И да узная — братята ми и аз искаме да узнаем — дали вашата воля сега е да подкрепим Хенри Тюдор.

— Какво? — питам. — Какво искате да кажете?

— Молехме се за принца, молехме се всеки ден и палехме свещ за него, и всички ние в Райгейт съжаляваме ужасно много, че закъсняхме твърде много да го спасим. Ние…

— Чакайте — казвам настойчиво. — Чакайте. Какво искате да кажете?

Върху едрото му лице изведнъж се изписва ужас.

— О, Бог да ми е на помощ, нима искате да кажете, че не знаете, а аз ви съобщих като истински глупак? — той мачка шапката в ръцете си така, че перото пада в речната вода, която се плиска леко при стълбите. — О, любезна госпожо, аз съм глупак. Трябваше да се уверя… — той нервно хвърля поглед из тъмния коридор зад мен. — Повикайте някоя придворна дама — казва той. — Не припадайте.

Вкопчвам се здраво в решетката, макар че главата ми е замаяна.

— Няма — обещавам му с пресъхнали устни. — Аз не припадам. Нима искате да кажете, че младият крал Едуард е екзекутиран?

Той поклаща глава.

— Мъртъв — това е всичко, което знам. Бог да благослови милото ви лице и да ми прости, че бях този, който ви съобщи такава мрачна вест. Такава лоша вест и тъкмо на мен да се падне да ви я донеса! Когато искахме единствено да узнаем каква е вашата воля сега.

— Не е екзекутиран?

Той поклаща глава.

— Нищо публично. Клетите момчета. Не знаем нищо със сигурност. Само ни казаха, че принцовете са умъртвени, Бог да ги прости, и че бунтът срещу крал Ричард, който все още е узурпатор, ще продължи, но че ще поставим Хенри Тюдор на трона като следващ наследник и като следващ най-подходящ владетел на страната.

Изсмивам се: накъсан, безрадостен звук.

— Синът на Маргарет Боуфорт? Вместо моя?

Той се оглежда наоколо за помощ, уплашен от нотката на безумие в смеха ми.

— Не знаехме. Бяхме дали клетва да освободим принцовете. Всички се събрахме в подкрепа на каузата ви, ваша светлост. Затова не знаем какво би трябвало да направим сега, когато вашите принцове вече ги няма. А хората на Томас Хауард са завардили пътя към лагера на брат ви, затова не можахме да питаме него. Сметнахме за най-добре аз да се измъкна безшумно и да дойда в Лондон да ви попитам.

— Кой ви каза, че са мъртви?

Той се замисля за миг.

— Беше един мъж от хората на Бъкингамския херцог. Донесе ни злато и оръжия за онези, които нямаха никакви. Каза, че можем да имаме доверие на господаря му, който се бил обърнал срещу мнимия крал Ричард, задето убил момчетата. Каза, че херцогът служел предано на крал Ричард, смятайки го за закрилник на момчетата, но когато научил, че той е убил нашите принцове, в ужаса си се обърнал срещу него. Каза, че херцогът знаел всичко, което мнимият крал правел и казвал, но не могъл да предотврати това убийство — той отново ме поглежда предпазливо. — Бог да пази ваша светлост. Не трябва ли при вас да има някоя придворна дама?

— Пратеникът на херцога ви е казал всичко това?

— Добър човек е: каза ни всичко. И плати на мъжете да изпият по едно за здравето на Бъкингамския херцог. Каза, че мнимият крал Ричард тайно дал заповед за смъртта на момчетата, преди да тръгне на път, и че когато казал на херцога какво е направил, херцогът се заклел, че повече не може да търпи царуването на този убиец, а ще се опълчи срещу крал Ричард, и че всички трябва да се вдигнем срещу този човек, който е готов да убие нашите момчета. От самия херцог би излязъл по-добър крал от Ричард, а и той има право да претендира за трона и така нататък.

Нима не бих разбрала, ако синът ми е мъртъв? Чух реката да пее за брат ми. Ако моят син и наследник, наследникът на моя род, наследникът на престола на Англия беше мъртъв, нима нямате да знам това? Със сигурност синът ми не може да бъде убит на по-малко от три мили от мен и аз да не узная това. Затова не го вярвам. Няма да го повярвам, докато не ми покажат тялото му. Той не е мъртъв. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Няма да повярвам, че е мъртъв, докато не го видя в ковчега.

— Чуйте ме — приближавам се до решетките и му заговарям искрено. — Върнете се в Кент и съобщете на другарите си, че трябва да се вдигнат в защита на принцовете, защото моите момчета са още живи. Херцогът греши, кралят не ги е убил. Знам това: аз съм им майка. Кажете им също и че дори Едуард да е мъртъв, брат му Ричард не е с него, а благополучно отпратен. Той е в безопасност, укрива се, ще се върне и ще заеме трона, който му принадлежи. Върнете се в Кент и когато получите заповед да съберете войска и да потеглите, поемете с гордост в сърцето, защото трябва да унищожите мнимия крал Ричард, да освободите моите момчета и да освободите мен.

— А херцогът? — пита той. — А Хенри Тюдор?

Правя гримаса и пропъждам мисълта за онези двамата с махване на ръка.

— Предани съюзници на нашата кауза, сигурна съм — изричам с увереност, каквато вече не чувствам. — Бъдете ми верен, сър Джон, и аз ще си спомня за вас и за всеки един човек, който се бие за мен и синовете ми, когато отново си върна онова, което ми принадлежи.

Той се покланя и, приведен, слиза отново по стълбите, качва се предпазливо в люлеещата се лодка, а после се изгубва в тъмната мъгла над реката. Изчаквам той да изчезне и тихият плясък на веслата да заглъхне, а после поглеждам надолу към тъмните води.

— Херцогът — прошепвам във водите. — Бъкингамският херцог казва на всички, че моите синове са мъртви. Защо би направил това? Когато се закле да ги спаси. Когато изпраща злато и оръжия на бунта. Защо би казал на тези хора, в същия миг, когато ги призовава, че принцовете са мъртви?

Вечерям с момичетата си и с малцината слуги, които са останали с нас в убежището, но не чувам как седемгодишната Ан чете внимателно Библията, нито се присъединявам към Елизабет, когато изпитва момичетата върху онова, което току-що са чули. Също толкова невнимателна съм, колкото Катрин, която е само на четири. Не мога да мисля за нищо освен за това: защо трябва да се разпространяват слухове, че момчетата ми са мъртви?

Изпращам момичетата да си легнат рано: непоносимо ми е да ги слушам как играят карти или пеят канон. През цялата нощ се разхождам нагоре-надолу из стаята си, като пристъпвам по единствената дъска на пода, която не скърца, до прозореца с изглед към реката и обратно в другата посока. Защо му е на Ричард да убива моите момчета сега, когато и без смъртта им постигна всичко, което искаше? Убеди съвета да ги обяви за незаконородени, прокара указ на Парламента, който отрича брака ми. Назова себе си за следващия законен наследник и сам архиепископът положи короната върху тъмнокосата му глава. Болнавата му съпруга Ан е коронясана за кралица на Англия, а синът им е провъзгласен за Уелски принц. Всичко това беше постигнато, след като аз бях затворена в убежище, а синът ми — в тъмница. Ричард възтържествува. Защо би искал смъртта ни? Защо му е нужна смъртта ни сега? И как би се надявал да не бъде обвинен за престъплението, когато всички знаят, че момчетата са поверени на неговите грижи? Всички знаят, че той отведе сина ми Ричард против волята ми: той го стори напълно открито, а сам архиепископът се закле, че нищо лошо няма да му се случи.

Освен това не е присъщо на Ричард да се откаже от работа, която трябва да бъде свършена. Когато той и братята му решиха, че бедният крал Хенри трябва да умре, тримата се събраха пред вратата му и влязоха заедно, с мрачни лица, но с твърда решимост. Те са принцове на Йорк: те не възразяват срещу коварните дела, но не ги оставят на други, вършат ги сами. Да поеме риска, изпращайки друг да убие двама невинни принцове по кръв, да подкупи стражите, да скрие телата — това би било непоносимо за Ричард. Виждала съм го как убива: направо, без предупреждение, но открито, без срам. Човекът, който обезглави сър Уилям Хейстингс върху един пън, би затиснал с възглавница лицето на едно малко момче, без да му мигне окото. Ако това е трябвало да се свърши, готова съм да се закълна, че би предпочел да го стори сам. Най-малкото, щеше да даде заповедта и да гледа, за да е сигурен, че тя ще бъде изпълнена.

Всичко това трябва да ме убеди, че сър Джон от Райгейт греши и моят син Едуард е още жив. Но отново и отново, докато се обръщам към прозореца и хвърлям поглед надолу към реката в тъмнината и мъглата, се питам дали не греша, дали не греша във всичко, дори в доверието си в Мелузина. Навярно Ричард е успял да намери някой, който да убие момчетата. Навярно Едуард е мъртъв и навярно аз съм изгубила Зрението. Просто не знам. Навярно вече не зная нищо.

В ранните часове на утрото вече не мога да понеса да остана сама дори миг повече и изпращам човек да доведе при мен д-р Луис. Казвам им да го събудят и да го измъкнат от леглото, защото съм тежко болна. По времето, когато стражите го пускат да влезе, лъжата ми вече започва да става истина, защото ме обзема треска, породена от мислите, които измъчват ума ми.

— Ваша светлост? — пита той предпазливо.

В светлината на свещта изглеждам изтощена и изпита, косата ми е прибрана в хлабава плитка, робата се е усукала около тялото ми.

— Трябва да изпратите ваши слуги, доверени мъже, в Тауър да пазят сина ми Едуард, тъй като не можем да го измъкнем — казвам направо. — Лейди Маргарет трябва да използва влиянието си, трябва да използва името на съпруга си, за да се погрижи синовете ми да бъдат добре пазени. Те са в опасност. Те са в страшна опасност.

— Новини ли имате?

— Разпространява се слух, че моите момчета са мъртви — казвам аз.

Той не показва изненада.

— Да пази Бог, ваша светлост, но се опасявам, че е нещо повече от слух. Стана така, както ни предупреждаваше Бъкингамският херцог. Той каза, че мнимият крал ще убие племенниците си, за да превземе трона.

Отдръпвам се, съвсем леко, сякаш съм протегнала ръка и съм видяла някоя змия да се припича на слънце точно на мястото, което съм се готвела да докосна.

— Да — казвам, внезапно заставайки нащрек. — Точно това чух и този, който го каза, беше пратеник на Бъкингамския херцог.

Той се прекръства.

— Бог да ни е на помощ.

— Но се надявам, че делото още не е сторено, и се надявам да го предотвратя.

Той кимва.

— Уви, боя се, че може би сме твърде закъснели, и че вече сме ги изгубили. Ваша светлост, скърбя за вас с цялото си сърце.

— Благодаря ви за съчувствието — казвам въздържано. Слепоочията ми пулсират. Не мога да мисля. Сякаш гледам към змията, а тя отвръща на погледа ми.

— Дай Боже този бунт да унищожи чичото, който можа да стори подобно нещо. Бог ще бъде на наша страна срещу такъв Ирод.

— Ако наистина е бил Ричард.

Той ме поглежда внезапно, сякаш това го стряска, макар да изглеждаше напълно способен да понесе мисълта за убийство на деца.

— Кой друг би могъл да стори такова нещо? Кой друг би имал облага от това? Кой уби сър Уилям Хейстингс и брат ви, и другия ви син? Кой е убиецът на вашите близки и ваш най-лош враг, ваша светлост? Не може да подозирате никой друг!

Усещам как се разтрепервам и сълзите започват да идват: те изгарят очите ми.

— Не знам — казвам колебливо. — Просто изпитвам увереност, че момчето ми не е мъртво. Щях да знам, ако беше загинал. Една майка би разбрала това. Попитайте лейди Маргарет: тя щеше да знае, ако нейният Хенри е мъртъв. Една майка знае. А и във всеки случай, поне моят Ричард е в безопасност.

Той захапва стръвта и виждам реакцията му — виждам как в кроткия му поглед проблясва шпионската искрица.

— О, нима? — пита подканващо.

Казала съм достатъчно.

— И двамата са в безопасност, поне така се надявам — поправям се. — Но кажете ми — защо вие сте толкова сигурен, че са мъртви?

Той внимателно слага ръка върху моята.

— Не исках да ви натъжавам. Но никой не ги е виждал, откакто мнимият крал замина от Лондон, а както херцогът, така и лейди Маргарет вярват, че е наредил да ги убият, преди да тръгне. Никой от нас не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Когато обсадихме Тауър, вече са били мъртви.

Издърпвам ръката си от успокояващата му хватка и я вдигам към пулсиращото си от болка чело. Иска ми се да можех да мисля ясно. Спомням си, Лайънъл ми каза, че чул как слугите викат да отведат момчетата по-навътре в Тауър. Спомням си как ми каза, че само вратата го деляла от Едуард. Но защо му е на д-р Луис да ме лъже?

— Нямаше ли да е по-добре за каузата ни, ако херцогът си беше мълчал? — питам. — Приятелите, семейството и съюзниците ми набират мъже, за да спасят принцовете, но херцогът им казва, че те вече са мъртви. Защо моите хора биха се вдигнали на оръжие, ако техният принц е мъртъв?

— Със същия успех могат да го научат сега, както и по-късно — казва той, без да се поколебае нито за миг, сякаш е подготвен за този въпрос.

— Защо? — питам. — Защо да узнават сега, преди битката?

— За да узнаят всички, че именно мнимият крал е дал заповедта — казва той. — За да може вината да бъде стоварена върху херцог Ричард. Вашите хора ще се вдигнат да отмъстят.

Не мога да мисля, не мога да проумея защо това има значение. Долавям лъжа някъде в тези думи, но не мога да я посоча точно. Нещо не е наред, убедена съм.

— Но кой би се усъмнил, че именно крал Ричард е наредил да ги убият? Както казвате — нали той уби други мои сродници. Защо да разгласяваме страховете си сега и да объркваме хората си?

— Никой не би се усъмнил в това — уверява ме той. — Никой друг освен Ричард не би сторил подобно нещо. Никой друг не би имал полза от такова престъпление.

Скачам на крака във внезапен пристъп на нетърпение, събарям масата и преобръщам свещника.

— Не разбирам.

Той посяга да улови свещта, пламъкът потрепва и хвърля ужасна сянка върху дружелюбното му лице. За миг той изглежда така, както в мига, когато го видях за първи път, когато Сесили дойде да ми каже, че Смъртта е на вратата. Ахвам уплашено и се отдръпвам от него, докато той внимателно поставя свещта отново на масата и се изправя, както е редно, тъй като аз, вдовстващата кралица, стоя права.

— Можете да си вървите — казвам без връзка с всичко, казано досега. — Простете ми, разстроена съм. Не зная какво да мисля. Можете да ме оставите.

— Да ви дам ли някаква отвара, за да ви помогне да заспите? Толкова съжалявам за скръбта ви.

— Не, сега ще заспя. Благодаря ви за компанията — поемам си дъх. Отмятам косата от лицето си. — Вие ме успокоихте с мъдростта си. Сега съм спокойна.

Той изглежда озадачен.

— Но аз не съм казал нищо.

Поклащам глава. Нямам търпение да си тръгне.

— Вие споделихте тревогите ми, а това е постъпка на приятел.

— Първата ми работа тази сутрин ще бъде да се видя с лейди Маргарет и да ѝ кажа за страховете ви. Ще я помоля да постави свои хора в Тауър, за да научат новини за синовете ви. Ако са живи, ще намерим хора да ги пазят. Ще ги опазим.

— Поне Ричард е в безопасност — отбелязвам отново непредпазливо.

— В по-голяма безопасност от брат си?

Усмихвам се като жена, която си има тайна.

— Докторе, ако имахте два редки скъпоценни камъка и се опасявахте от крадци, щяхте ли да сложите и двете си съкровища в едно и също ковчеже?

— Ричард не е бил в Тауър? — гласът му е почти недоловим, сините му очи — втренчени; той целият трепери.

Вдигам пръст към устните си.

— Тихо.

— Но две момчета са били убити в леглата си…

Дали? О, дали? Откъде сте толкова сигурни в това? Запазвам изражението си неподвижно като мрамор, когато той се извръща от мен, покланя се и отива до вратата.

— Кажете на лейди Маргарет, че я умолявам да пази сина ми в Тауър, сякаш е неин роден син — казвам.

Той се покланя отново и си отива.

Когато децата се събуждат, им казвам, че съм болна и оставам в стаята си. Отпращам Елизабет, която е пред вратата, и ѝ казвам, че имам нужда да поспя. Нямам нужда от сън. Имам нужда да разбера. Обхващам главата си с длани и се разхождам нагоре-надолу из стаята боса, за да не ме чуят, че крача, докато си блъскам ума. Аз съм сама в свят на опитни заговорници. Бъкингамският херцог и лейди Маргарет работят заедно или навярно работят за себе си. Преструват се, че ми служат, че са мои съюзници, или може би са верни, а аз греша, като изпитвам недоверие към тях. Умът ми се върти безспир и аз дърпам косата по слепоочията си, сякаш болката може да ме накара да мисля.

Аз пожелах злото на тиранина Ричард, но смъртта му може да почака. Той плени моите момчета, но не той разпространява слуха, че са мъртви. Той ги държеше в тъмница против волята им, против моята воля, но не подготвяше народа за тяхната смърт. Той завзе трона, завзе и титлата „Уелски принц“ чрез лъжи и измама. Не е нужно да ги убива, за да постигне своето. Той вече възтържествува, без да убива сина ми. Получи всичко, което искаше, без да омърси с кръв ръцете си, затова не му е нужно да убива Едуард сега. Ричард си осигури трона, съветът го прие, лордовете го приеха, той пътува като крал в една страна, която го приветства с радост. Готви се бунт, аз готвя бунт, но той смята, че Хауард го е потушил. Поне доколкото му е известно, той е в безопасност. Трябва само да задържи момчетата ми в плен, докато бъда готова да приема поражението си, както Елизабет ме подтиква да сторя.

Но Бъкингамският херцог има основание да претендира за унаследяване на трона, което има право след рода на Ричард — но само ако синовете ми са мъртви. Неговото право няма стойност, освен ако синовете ми не са мъртви. Ако болнавият син на Ричард умре, а Ричард загине в битка и Бъкингам е начело на победоносния бунт, тогава Бъкингам може да вземе короната. Никой не би отрекъл, че той е следващият наследник — особено ако всички знаят, че моите синове вече са мъртви. Тогава Бъкингам ще постъпи точно както постъпи моят Едуард, когато предяви претенции за короната; но в Тауър имаше претендент, който бе негов съперник. Когато моят Едуард влезе в Лондон начело на победна армия, той отиде с двамата си братя право в Тауър, където бе затворен истинският крал, и те го убиха, макар Хенри да нямаше повече сили от невръстно момче. Когато Бъкингамският херцог победи Ричард, ще влезе триумфално в Лондон и в Тауър с думите, че иска да научи истината за моите момчета. След това ще настъпи затишие, достатъчно, та хората да си спомнят слуховете и да изпитат опасения, след което Бъкингам ще се яви пред тях с трагично изражение и ще каже, че е намерил моите момчета мъртви, заровени под някоя плоча от настилката или скрити в някой шкаф, убити от коварния си чичо Ричард. Това е истината за слуха, който самият той разпространи. Ще каже, че тъй като те са мъртви, той ще заеме трона и няма да има останал никой жив, който да му възрази.

А Бъкингам е главнокомандващ на кралските войски. Държи ключовете за Тауър в ръцете си точно сега.

Загризвам нокътя си и спирам за миг на прозореца. Толкова за Бъкингам. Нека сега помисля за голямата си приятелка лейди Маргарет Станли и нейния син Хенри Тюдор. Те са наследници на династията Ланкастър: тя може би смята, че е време Англия отново да се върне към Ланкастър. Трябва да се съюзи с Бъкингам и с моите последователи: това момче Тюдор не може да доведе достатъчно чужди наемници, за да победи само̀ Ричард. Той е живял в изгнание, а това е шансът му да се върне в Англия и да се върне като крал. Тя би била глупачка, ако поеме риск като този да се вдигне на бунт срещу Ричард за по-малка награда от трона. Новият ѝ съпруг е важен съюзник на Ричард: те имат добро положение в този нов кралски двор. Тя успя да издейства пред Ричард помилване и безпрепятствено завръщане в Англия за сина си. Позволиха ѝ да предаде своите земи на сина си като негово наследство. Нима ще изложи всичко това на опасност заради удоволствието да постави моя син на трона, за да ми направи услуга? Защо ѝ е да го прави? Защо, за Бога, би поела подобен риск? Не е ли по-вероятно да работи за възможността собственият ѝ син да предяви претенции за трона? Тя и Бъкингам заедно подготвят страната да узнае, че моите синове са мъртви, убити от Ричард.

Дали Хенри Тюдор ще бъде достатъчно коравосърдечен да влезе в Тауър, заявявайки, че идва като спасител, да удуши две момчета и да излезе навън с ужасната вест, че принцовете, за които храбро се е борил, са мъртви? Възможно ли е той и големият му приятел и съюзник Бъкингам да поделят кралството помежду си: Хенри Тюдор да вземе полагащото му се по силата на титлата Уелски принц владение в Уелс, а Бъкингам да вземе Севера? Или, ако Бъкингам загине в битка, дали Хенри няма да е безспорният наследник на трона? Дали майка му ще изпрати слугите си в Тауър, не за да спасят момчето ми, а за да го задушат, докато спи? Би ли събрала сили да стори това — тази набожна и свята жена? Дали заради сина си би приела всичко, дори смъртта на моя? Не знам. Не мога да знам. Мога да съм уверена единствено в това, че дори сега, докато потеглят да се сражават в името на принцовете, херцогът и лейди Маргарет разнасят мълвата, че според тях принцовете вече са мъртви, а нейният съюзник уж случайно се изпуска да каже, че двете момчета са убити, докато са спели. Единственият, който не подготвя света да скърби за смъртта им, единственият, който няма облага от тяхната смърт, е онзи, когото смятах за свой смъртен враг: Ричард Глостър.

Изминава цял ден, докато успея да преценя в колко голяма опасност се намирам, и дори когато идва време за вечеря, не мога да съм сигурна в нищо. Възможно е животът на сина ми да зависи от това кого чувствам като свой враг и на кого се доверявам като на приятел и въпреки това не мога да съм сигурна. Намекът ми — че поне синът ми Ричард е в безопасност и далече от Тауър — би трябвало да накара всеки убиец да се поколебае: надявам се, че съм си откупила малко време.

Следобеда пиша на братята си, които набират войници в южните графства на Англия, за да ги предупредя за този заговор, който може би се мъти, както змия мъти яйцата си, в рамките на нашия заговор. Казвам, че Ричард все още е наш враг, но че неговото зложелателство може да се окаже нищо в сравнение с опасността, каквато представляват нашите съюзници. Разпращам вестоносци, без да съм сигурна дали изобщо ще стигнат до братята ми, нито дали ще стигнат до тях навреме. Но казвам ясно:

Тази нощ заставам на прозореца с изглед към реката и слушам. Елизабет отваря вратата на спалнята, където спят момичетата, и идва да застане зад мен: младото ѝ лице е мрачно.

— Какво става сега, майко? — пита тя. — Моля ви, кажете ми. Стоите заключена цял ден. Лоши вести ли получихте?

— Да — казвам. — Кажи ми, чувала ли си реката да пее, както пееше в онази нощ, когато брат ми Антъни и синът ми Ричард Грей умряха?

Погледът ѝ се отдръпва от моя.

— Елизабет?

— Не както онази нощ — уточнява тя.

— Но чуваш нещо?

— Много слабо — казва тя, — много тихо, приглушено пеене като приспивна песен, като оплакване. Ти не чуваш ли нищо?

Поклащам глава.

— Не, но съм изпълнена със страх за Едуард.

Тя идва и слага ръка върху моята.

— Нова опасност ли заплашва клетия ми брат, дори в този миг?

— Така смятам. Мисля, че Бъкингамският херцог ще се обърне срещу нас, ако спечели тази битка срещу мнимия крал Ричард. Писах на вуйчовците ти, но не зная дали могат да го спрат. Бъкингамският херцог има голяма армия. Придвижва се по протежение на река Севърн в Уелс, а после ще влезе в Англия и аз не знам какво бих могла да направя. Не знам какво мога да направя оттук, за да опазя сина си в безопасност от него, да опазя всички ни от него. Трябва да му попречим да стигне до Лондон. Ако мога да го подмамя в капан в Уелс, ще го направя.

Тя придобива замислено изражение и отива до прозореца. Влажният въздух от реката полъхва в задушните стаи.

— Иска ми се да завали — казва тя безцелно. — Толкова е горещо. Толкова ми се иска да завали.

Хладен бриз повява с тих шепот в стаята, сякаш в отговор на желанието ѝ, а после се чува тихото потропване на дъждовни капки по обрамчените с олово стъкла на отворения прозорец. Елизабет разтваря прозореца по-широко, за да може да види небето и тъмните облаци, които се задават, тласкани от вятъра, надолу по речната долина.

Отивам да застана до нея. Виждам как дъждът пада по тъмната вода на реката — тлъсти дъждовни капки, които образуват първите няколко кръга като мехурчетата, вдигнати от някоя риба, а после още и още, докато гладката като коприна речна повърхност се покрива с падащи дъждовни капки, а после бурята връхлита толкова силно, че не виждаме нищо освен вихър от падаща вода, сякаш самите небеса се разтварят и се изсипват върху Англия. Засмиваме се и затваряме прозореца, за да се предпазим от бурята, по лицата и ръцете ни вече се стича вода, преди да успеем да спуснем резето. А после отиваме в другите стаи, затваряме прозорците и залостваме капаците срещу пороя, който се лее навън, сякаш моята скръб и тревога са буря, разразила се над Англия.

— Този дъжд ще донесе потоп — предричам и дъщеря ми кимва мълчаливо.

Вали цяла нощ. Елизабет спи в леглото ми, както правеше някога като дете, и ние лежим на топло и сухо, и слушаме потрепването на капките. Чуваме постоянното удряне на дъждовните струи в прозореца и плискането на реката. После канавките започват да преливат и водата от покривите потича със звук като от бълбукащи водоскоци, а ние заспиваме като две водни богини под звука на пороен дъжд и прииждаща вода.

Когато се събуждаме на сутринта, е тъмно почти като нощ и още вали. Настъпил е приливът, Елизабет слиза до шлюза и казва, че водата се е вдигнала над стъпалата. Всички плавателни съдове по реката са оставени на котва заради лошото време, а малобройните гребни лодки, които се осмеляват да излязат по търговски дела, се управляват от мъже, сгърбени срещу вятъра, с чували на главите, лъснали от дъжда. Момичетата прекарват сутринта на прозорците, докато гледат как преминават подгизналите лодки. Те се движат по-високо от обикновено, докато реката се пълни и започва да приижда, а после всички малки лодки са прибрани и завързани на кея или извлечени на суша — реката продължава да приижда и теченията са твърде силни. Палим огън, за да се стоплим в бурния ден; тъмно и влажно е като през ноември и аз играя карти с момичетата, и ги оставям да печелят. Как обичам звука на този дъжд.

Елизабет и аз заспиваме прегърнати, заслушани във водата, която се излива от покрива на абатството и пада като водопад върху настилката. В ранните часове на утринта започвам да долавям капещия звук на дъжд, който се процежда през плочестия покрив, и ставам, за да наклада отново огъня и да сложа съд, който да улавя капещата дъждовна вода. Елизабет отваря капака на прозореца и казва, че вали по-силно от всякога: изглежда, че ще вали цял ден.

Момичетата си играят на Ноевия ковчег, Елизабет им чете историята от Библията, а после подготвят жива картина с играчките си и с грубо напълнени възглавници, които изпълняват ролята на двойките животни. Ковчегът е преобърнатата ми маса, с чаршафи, завързани по протежение на краката ѝ. Позволявам им да вечерят в „ковчега“ и преди лягане ги успокоявам, че големият Потоп на Ной се е случил много, много отдавна и че Бог няма да прати друг, дори не и като наказание за коварство. Този дъжд няма да стори нищо, освен да задържи лошите мъже в къщите им, където те не могат да сторят нищо лошо. Един потоп ще задържи всички лоши мъже далече от Лондон и ние ще бъдем в безопасност.

Елизабет ме гледа с лека усмивка, а след като момичетата си лягат, взема свещ и слиза долу през катакомбите, за да види колко се е вдигнала речната вода.

Казва, че се е надигнала много повече от когато и да било преди. Смята, че ще залее коридора към стълбите — ще се надигне с няколко фута. Ако скоро не спре да вали, ще се вдигне дори по-високо. Не сме застрашени — до реката се слиза по два реда каменни стъпала — но бедните хора, които живеят по речните брегове, сигурно събират нещата си и оставят домовете си на водата.

На другата сутрин Джема влиза при нас, вдигнала нагоре роклята си, в кал до колене. Улиците в ниското са наводнени и водата отнася цели етажи от къщи, а нагоре срещу течението има разрушени мостове и откъснати от света села. Никой досега не е виждал такъв дъжд през септември, а той все още не спира. Джема казва, че на пазара няма пресни храни, тъй като много от пътищата са отнесени от водата и фермерите не могат да докарат стоката си. Хлябът е по-скъп поради липсата на брашно, а някои пекари не могат да запалят пещите си, защото имат само мокри дърва. Джема казва, че тази нощ ще остане при нас — страхува се да си тръгне през наводнените улици.

На сутринта още вали и момичетата, застанали отново на прозореца, съобщават за странни гледки. Бриджет се уплашва от една удавена крава, която се носи под прозореца, преобърната каруца е била завлечена във водите. Покрай нас се носят греди от някаква сграда, които потопът подмята и преобръща отново и отново, и чуваме тупването, когато нещо тежко се удря в стъпалата на шлюза. Тази сутрин шлюзът служи като вход единствено за водата: коридорът е наводнен и виждаме само най-горната част на железните части и късче дневна светлина. Реката сигурно се е вдигнала поне с десет фута, а приливът ще напълни с вода катакомбите и ще залее спящите мъртъвци.

Не гледам в очакване да видя пратеник от братята ми. Не очаквам някой да успее да се добере от западните графства до Лондон в такова време. Но не е нужно да получавам вести от тях, за да знам какво става. Реките са се надигнали срещу Бъкингам, приливът се е устремил срещу Хенри Тюдор, дъждът се излива върху техните армии, водите на Англия са придошли, за да защитят своя принц.