Бялата кралица

Юни 1483 г.

Уверенията на Хейстингс не ме разколебават. Решена съм да воювам срещу Ричард. Ще го унищожа, ще освободя сина си и брат си и ще оповестя възкачването на младия крал на престола. Няма да чакам покорно и смирено, както предлага Хейстингс, Ричард да короняса Едуард. Нямам му доверие, нямам доверие на Частния съвет или на гражданите на Лондон, които лицемерно чакат да се присъединят към печелившата страна. Ще се подготвя за нападение и това би трябвало да го изненада.

— Пратѝ съобщение на чичо си Едуард — казвам на Томас, по-младия от моите синове Грей. — Съобщи му да доведе флота готов за битка, а ние ще напуснем убежището си и ще вдигнем хората на оръжие. Херцогът нощува в замъка Бейнард с майка си. Едуард трябва да нападне замъка, докато ние проникнем в Тауър и измъкнем нашия принц Едуард.

— А ако Ричард няма никакво друго намерение, освен да го короняса? — пита ме той. Започва да пише съобщението с шифър. Нашият пратеник чака скрит, готов да потегли към флота, който стои в готовност в дълбоката вода на Даунс.

— Тогава Ричард ще загине и така или иначе ще коронясаме Едуард — казвам. — Навярно ще сме убили предан приятел и принц от династията Йорк, но ще имаме време да скърбим за това по-късно. Нашето време е сега. Не можем да го чакаме да затегне властта си над Лондон. Половината страна вероятно все още не е научила, че крал Едуард е мъртъв. Нека да довършим херцог Ричард, за да не допуснем неговото управление да продължи още дълго.

— Бих искал да си осигуря помощта на някои от лордовете — казва той.

— Правѝ каквото трябва — казвам с безразличие. — Лейди Маргарет Станли ми съобщава, че съпругът ѝ е на наша страна, макар да изглежда, че е приятел на Ричард. Можеш да попиташ него. Но онези, които не се вдигнаха в наша защита, когато Ричард влезе в Лондон, могат да умрат заедно с него, ако питаш мен. Те са предатели спрямо мен и спрямо паметта на съпруга ми. Онези, които оцелеят в тази битка, ще бъдат изправени на съд и обезглавени.

Томас вдига поглед към мен.

— В такъв случай ти отново обявяваш война — казва той. — Ние, семейство Ривърс, и хората, които са на служба при нас, нашите братовчеди и сродници и роднини по сватовство срещу лордовете на Англия, начело с твоя девер, херцог Ричард. Сега Йорк се изправя срещу Йорк. Ще бъде жестока борба и ще е трудно да свърши, щом вече е започнала веднъж. И ще е трудна за спечелване.

— Тя трябва да се започне — отвръщам мрачно. — И аз трябва да победя.

Блудницата Елизабет Шор не е единствената, която идва при мен с предадени шепнешком новини. Сестра ми Катрин, съпруга на надменния херцог Бъкингам, бивше мое протеже, идва на семейно посещение, като носи хубаво вино и ранни малини от Кент.

— Ваша светлост, сестро — обръща се тя към мен, като прави нисък реверанс.

— Сестро херцогиньо — отвръщам хладно. Омъжихме я за Бъкингамския херцог, когато той беше навъсен сирак едва на девет години. Спечелихме ѝ хиляди акри земя и най-високата титла в Англия, над която са само принцовете. Показахме му, че макар да се надува като млад паун от гордост поради изтъкнатото си име, далеч по-велико от нашето, все пак ние имаме властта да му изберем съпруга, и ми беше забавно да взема древното му име и да го дам на сестра си. Катрин имаше късмет да бъде удостоена с титлата на херцогиня по мое благоволение, макар да бях кралица. А сега колелото на съдбата се завърта отново, и тя се оказва омъжена не за сърдито момче, а за почти трийсетгодишен мъж, който сега е най-добрият приятел на лорд-протектора на Англия, а аз съм овдовяла кралица, укриваща се, докато врагът ми е на власт.

Тя ме хваща под ръка и преплита пръсти с моите, както правеше някога, когато бяхме момичета в Графтън, и отиваме до прозореца да погледнем към мудно влачещата се вода.

— Говори се, че си се омъжила с магия — казва тя; устните ѝ едва се движат. — И ще намерят някой да се закълне, че Едуард е бил женен за друга жена преди теб.

Срещам намръщения ѝ поглед.

— Това е стара клюка. Не ме тревожи.

— Моля те. Слушай. Може да не успея да дойда отново. Съпругът ми става все по-влиятелен и изтъкнат. Мисля, че ще ме отпрати в провинцията, и не мога да му се противопоставя. Слушай ме. Те са убедили Робърт Стилингтън, епископът на Бат и Уелс…

— Но той е на наша страна — прекъсвам я, забравяйки, че вече няма „нас“.

— Беше на ваша страна. Вече не. Беше лорд-канцлер на Едуард, но сега е най-големият приятел на херцога. Уверява го, както казваше и на Джордж, херцог Кларънс, че Едуард е бил женен за лейди Елинор Бътлър, преди да се ожени за теб, и че тя има законен син от него.

Извръщам лице. Това е цената, която плащам, задето имах съпруг, неспособен да сдържа нагона си.

— Всъщност мисля, че ѝ е обещал женитба — прошепвам. — Може би дори са провели някаква церемония. Антъни винаги е смятал така.

— Това не е всичко.

— Какво още?

— Казват, че крал Едуард дори не е бил истински син на баща си. Бил е копеле, натрапено на стария херцог на Йорк.

— Пак ли този слух?

— Пак.

— И кой разпространява тези изтъркани лъжи?

— Херцог Ричард и моят съпруг говорят за това навсякъде. Има и по-лошо: мисля, че майката на краля, Сесили, е готова да признае публично, че твоят съпруг е бил незаконороден. Мисля, че е готова да го стори, за да постави сина си Ричард на трона и да отстрани твоя син. Херцог Ричард и моят съпруг разгласяват навсякъде, че твоят съпруг е бил незаконороден, а също и синът му. Това превръща херцог Ричард в следващия законен наследник.

Кимвам. Разбира се. Разбира се. После ще бъдем прокудени в изгнание и херцог Ричард ще стане крал Ричард, а бледият му и болнав син ще заеме мястото на моето красиво момче.

— И най-лошото от всичко — прошепва тя, — херцогът те подозира, че събираш собствена армия. Предупреди членовете на съвета, че готвиш да унищожиш него и всички стари лордове на Англия. И затова замина за Йорк, за да събере хора, които са му верни. Готви се да ни удари с армия от северняци.

Усещам как хватката ми върху ръката ѝ се затяга.

— Събирам хората си — потвърждавам. — Имам планове. Кога ще пристигнат мъжете от Севера?

— Току-що ги свика — казва тя. — Ще им бъдат необходими няколко дни. Може би седмица, може би повече. Готови ли сте да се вдигнете на оръжие сега?

— Не — отронвам едва чуто. — Не още.

— Не знам какво можеш да направиш оттук. Не е ли по-добре да излезеш и да се явиш лично пред Частния съвет? Някои от лордовете в Частния съвет срещат ли се с теб? Имаш ли план?

Кимвам.

— Бъди сигурна, че имам план. Ще освободя Едуард и начаса ще изпратя тайно сина си Ричард на безопасно място. Ще подкупя стражите в Тауър да освободят Едуард. Той е заобиколен от надеждни мъже. Мога да им имам доверие, че ще си затворят очите за бягството му. Синът ми Томас Грей ще се измъкне оттук. Ще се обърне към шерифа Хътън да спаси брат му Ричард Грей и вуйчо му Антъни, а след това ще се въоръжат, ще се върнат и ще измъкнат всички ни. Ще вдигнат на оръжие хората ни. Ще спечелим тази битка.

— Първо ще отпратиш момчетата?

— Едуард подготвя бягството ни още отпреди години, още преди те да се родят. Заклех се, че ще опазя момчетата, каквото и да се случи. Спомнете си, че стигнахме до трона чрез толкова битки: той никога не е смятал, че сме в безопасност. Винаги сме били подготвени за опасност. Дори ако Ричард няма намерение да им стори зло, не мога да позволя да ги държи в плен и да заяви пред света, че са незаконородени. Брат ни сър Едуард ще доведе флота да атакува херцог Ричард, а един от корабите ще отведе момчетата при Маргарет във Фландрия и там ще бъдат в безопасност.

Тя стисва лакътя ми, а лицето ѝ е побеляло.

— Скъпа моя… О, Елизабет! Мили Боже! Нима не знаеш?

— Какво? Какво сега?

— Брат ни Едуард е изчезнал. Моряците от флота са вдигнали метеж срещу него в полза на лорд-протектора.

За миг съм толкова потресена, че онемявам.

— Едуард? — обръщам се към нея и стисвам ръцете ѝ. — Мъртъв ли е? Убили ли са брат ни Едуард?

Тя поклаща глава.

— Не знам. Не мисля, че някой знае. Със сигурност не е обявен за мъртъв. Не е екзекутиран.

— Кой е настроил мъжете срещу него?

— Томас Хауард — тя назовава един издигащ се на власт благородник, който се присъедини към каузата на Ричард с надеждата за облаги и пост. — Обикалял сред моряците от флота. Те и без друго не били уверени, че трябва да се отправят в морето. Обърнали се срещу командването на Ривърс. Мнозина обикновени хора мразят нашето семейство.

— Изчезнал — изричам. И все още не мога да възприема огромния мащаб на поражението ни. — Изгубихме Едуард, изгубихме и флота, изгубихме и съкровището, което той носеше — прошепвам. — Уповавах се на него да ни спаси. Той щеше да дойде по реката и да ни отведе на безопасно място. А със съкровището щяхме да съберем армия във Фландрия и да платим на поддръжниците си тук. Флотът трябваше да атакува Лондон и да го превземе откъм реката.

Тя се поколебава, а после, сякаш моето отчаяние я е накарало да вземе решение, пъхва ръка в наметката си и изважда късче тъкан, ъгълче от платнена кърпичка. Подава ми го.

— Какво е това?

— Това е късче, което отрязах от салфетката на херцог Ричард, когато вечеряше със съпруга ми — казва тя. — Държеше я в дясната си ръка: избърса с нея устата си — тя снижава глас и свежда очи. Винаги се е страхувала от силите на майка ни. Никога не пожела да усвои някое от нашите умения. — Помислих си, че можеш да я използваш — казва тя. — Помислих си, че навярно можеш да я използваш — поколебава се. — Трябва да спреш херцог Глостър. Той става все по-могъщ и влиятелен с всеки изминал ден. Помислих си, че можеш да му докараш болест.

— Отрязала си това от салфетката на херцога? — питам невярващо. Катрин винаги е мразила всякаква форма на магьосничество: отказва дори на циганките на панаира, които ѝ предлагат да прочетат бъдещето ѝ.

— Заради Антъни — прошепва тя ожесточено. — Толкова се страхувам за брат ни Антъни. Знам, че ще опазиш момчетата. Ще ги отпратиш. Но херцогът задържа Антъни, а както съпругът ми, така и херцогът го мразят. Завиждат му за начетеността и смелостта му, задето е толкова обичан, и се страхуват от него, а аз го обичам толкова много. Трябва да спреш херцога, Елизабет. Наистина трябва. Трябва да спасиш Антъни.

Бързо пъхвам късчето в ръкава си, та никой, дори децата, да не може да го види.

— Остави това на мен — казвам. — Дори не мисли за това. Имаш твърде честно и открито лице, Катрин. Всички ще разберат какво правя, ако веднага не изхвърлиш тази мисъл от ума си.

Тя се изкикотва нервно.

— Никога не бих могла да излъжа.

— Забрави напълно за това.

Връщаме се до входната врата.

— Върви с Бога — казвам ѝ. — И се моли за мен и нашите момчета.

Усмивката се оттегля от лицето ѝ.

— Това са мрачни дни за нас, семейство Ривърс — казва тя. — Моля се да опазиш децата си и себе си, сестро.

— Той ще съжалява, че е започнал това — предричам. За миг правя пауза, защото изведнъж, като в пророческо видение, виждам Ричард, който изглежда малък като изгубено момче, препъващ се сред бойно поле с голям меч, висящ отпуснато в немощната му ръка. Оглежда се наоколо, търсейки с поглед приятели, но няма никакви. Оглежда се за коня си, но конят му е изчезнал. Опитва се да събере сили, но няма никакви. Потресеното му изражение би накарало всеки да го съжали.

Моментът отминава и Катрин докосва ръката ми.

— Какво има? Какво видя?

— Виждам, че той ще съжалява, че е започнал това — казвам тихо. — Това ще бъде неговият край и този на рода му.

— А за нас? — пита тя, като се взира настоятелно в лицето ми, сякаш може да види онова, което съм видяла аз. — Антъни? И всички ние?

— Боя се, че и за нас също.

Тази нощ, когато вече е ударил среднощният час и цари непрогледна тъмнина, ставам от леглото си и вземам късчето лен, което Катрин ми даде. Виждам петънцето от храна на мястото, където херцогът е избърсал устните си, поднасям го към носа си и го подушвам. Месо, помислям си, макар че той се храни въздържано и не пие. Усуквам плата в нишка и го връзвам около дясната си ръка толкова стегнато, че чувствам как ръката ме заболява. Лягам си, а на сутринта бялата плът на ръката ми е посиняла и пръстите ми са така изтръпнали, че сякаш усещам боцкането на карфици и игли. Усещам болка в ръката и когато я развързвам, простенвам. Усещам слабостта в ръката си, докато хвърлям тънката нишка в огъня.

— И тъй, отслабни — казвам на пламъка. — Изгуби силата си. Нека дясната ръка ти изневери, нека ръката, с която държиш меча, отслабне, нека пръстите ти изгубят силата си. Нека при първия дъх, който поемеш, почувстваш как той засяда в гърдите ти. Нека вторият, който поемеш, те задави. Нека те сполети болест и умора. И да догориш като това парче плат.

Нишката припламва в огнището и аз я наблюдавам как догаря.

Брат ми Лайънъл идва при мен рано сутринта.

— Получих писмо от членовете на съвета. Молят ни да излезем от убежището и да изпратим сина ти принц Ричард да бъде с брат си в кралските покои в Тауър.

Обръщам се към прозореца и гледам към реката, сякаш тя може да ми даде съвет.

— Не знам — казвам. — Не, не искам и двамата принцове да са в ръцете на чичо си.

— Няма съмнение, че коронацията ще се състои — казва той. — Всички лордове са в Лондон, мантиите се шият, абатството е готово. Редно е да излезем сега и да заемем мястото, което ни се полага по право. Като се крием тук, изглеждаме така сякаш сме виновни в нещо.

Гриза устната си.

— Херцог Ричард е един от синовете на Йорк — казвам. — Той видя трите слънца да пламтят в небето, докато братята яздеха към победата заедно. Не можеш да мислиш, че ще се отдръпне от възможността да владее Англия. Не можеш да мислиш, че ще предаде цялата власт над кралството на едно малко момче.

— Мисля, че той ще управлява Англия чрез сина ти, ако теб те няма да предотвратиш това — казва той без заобикалки. — Ще го постави на трона и ще го направи своя марионетка. Той ще бъде втори Уорик, втори Създател на крале. Той не иска трона за себе си — иска да бъде регент и лорд-протектор. Ще назначи себе си за регент и ще управлява чрез сина ти.

— Едуард ще бъде крал от мига, в който бъде коронясан — казвам аз. — Ще видим в кого ще се вслушва тогава!

— Ричард може да откаже да предаде властта, докато Едуард навърши двайсет и една години — казва той. — Може да господства над кралството през следващите осем години. Ние трябва да бъдем там, представени в Частния съвет, защитавайки интересите си.

— Ако мога да бъда сигурна, че синът ми е в безопасност.

— Ако Ричард имаше намерение да го убие, щеше да го направи в Стоуни Стратфорд, когато арестуваха Антъни. Тогава нямаше кой да го защити и никакъв свидетел освен Бъкингам — казва Лайънъл с равен тон. — Но той не го направи. Вместо това падна на едно коляно, даде пред него клетва за вярност и го въведе с почести в Лондон. Ние сме тези, които създадоха недоверие. Съжалявам, сестро: това бе твое дело. Никога не съм спорил с теб в живота си, знаеш това. Но сега грешиш.

— О, лесно ти е да го кажеш — казвам раздразнено. — Аз имам седем деца, които трябва да защитя, и кралство, което да управлявам.

— Тогава го управлявай — казва той. — Настани се в кралските си покои в Тауър и присъствай на коронацията на сина си. Седни на трона си и дай заповеди на херцога, който е само твой девер и настойник на сина ти.

Размишлявам върху това. Може би Лайънъл е прав и аз трябва да бъда в сърцето на плановете за коронацията, да печеля хората на страната на новия крал, да им обещавам услуги и почести в неговия двор. Ако изляза сега с прекрасните си деца и отново създам свой двор, ще мога да управлявам Англия чрез сина си. Редно е да предявя правата си за нашето място, а не да се крия уплашено. Мисля си: мога да се справя с това. Не е нужно да потеглям на война, за да си спечеля трона. Мога да направя това като властваща кралица, като обичана кралица. Хората са на мое разположение, готови да ми служат. Мога да ги спечеля на своя страна. Навярно би трябвало да изляза от убежището, да пристъпя под лятното слънце и да заема мястото си.

На вратата се потропва леко и мъжки глас казва:

— Изповедникът на вдовстващата кралица.

Отварям решетката. Отвън стои отец от доминиканския орден с вдигната качулка, така че лицето му е скрито.

— Наредено ми е да дойда при вас да изслушам изповедта ви — казва той.

— Влезте, отче — отвръщам и му отварям широко вратата. Той влиза тихо: сандалите му не издават никакъв шум по големите каменни плочи. Покланя се и изчаква да затворят вратата зад гърба му.

— Дойдох по заповед на епископ Мортън — казва той тихо. — Ако някой ви пита — дошъл съм да ви предложа възможност да се изповядате, вие сте ми говорили за греха на тъгата и безмерната скръб, а аз съм ви посъветвал да не изпадате в отчаяние. Съгласна ли сте?

— Да, отче — казвам.

Той ми подава късче хартия.

— Ще изчакам десет минути, а след това ще си тръгна — казва. — Не ми е позволено да отнеса отговор.

Той отива при ниското столче до вратата и сяда, докато чака времето да мине. Занасям бележката до прозореца на светло, и докато реката клокочи под прозореца, я прочитам. Подпечатана е с герба на фамилията Боуфорт. Изпратена е от Маргарет Станли, някогашната ми почетна дама. Макар да е потомка на рода Ланкастър и майка на техния наследник, тя и съпругът ѝ Томас Станли са ни предани през последните единайсет години. Може би тя ще ми остане вярна. Може би дори ще вземе моята страна срещу херцог Ричард. Тя има интерес да е с мен. Разчиташе, че Едуард ще опрости на сина ѝ произхода му от фамилията Ланкастър и ще му позволи да се завърне у дома от изгнанието си в Бретан. Говореше ми за обичта на една майка към сина ѝ, и как би дала всичко, за да бъде той отново у дома при нея. Обещах ѝ, че това ще стане. Тя няма причина да обича херцог Ричард. Вероятно си мисли, че шансовете ѝ да върне сина си у дома са по-добри, ако остане приятелка с мен и подкрепи връщането ми на власт.

Но тя не е написала нищо за заговор, нито думи на подкрепа. Написала е само няколко реда:

Държа писмото в ръка. Ан е болнава, а синът ѝ е слаб. Може би ще предпочете да си остане у дома. Но Маргарет, лейди Станли, не си е дала целия този труд и не се е изложила на цялата тази опасност, само за да ми съобщи това. Тя иска да знам, че Ан Невил не бърза трескаво към Лондон за величествената коронация, защото няма нужда да бърза. Щом не идва, това е по нареждане на нейния съпруг Ричард. Той знае, че няма да има нищо, на което да присъства. Ако Ричард не е наредил на съпругата си да бъде в Лондон навреме за коронацията, най-важното събитие на новото царуване, то тогава причината трябва да е в това, че няма да се състои никаква коронация.

Стоя загледана в реката много, много дълго, и си мисля какво означава това за мен и двамата ми скъпи кралски синове. После отивам и коленича пред монаха.

— Благослови ме, отче — казвам и усещам как ръката му леко се отпуска върху главата ми.

Кухненската прислужница, която излиза да купува хляба и месото всеки ден, се прибира у дома с пребледняло лице и говори с дъщеря ми Елизабет. Моето момиче идва при мен.

— Почитаема майко, почитаема майко, мога ли да говоря с вас?

Гледам през прозореца, отправила замислен поглед към водата, сякаш се надявам, че Мелузина може да се появи от лениво течащите летни води и да ме посъветва.

— Разбира се, скъпа. Какво има?

Нещо в напрегнатата ѝ настойчивост ме предупреждава да бъда нащрек.

— Не разбирам какво става, майко, но Джема се прибра от пазара и казва, че се говори нещо за схватка в Частния съвет, за арест. Сбиване в залата на съвета! А сър Уилям… — тя остава без дъх.

— Сър Уилям Хейстингс?

Назовавам името на най-скъпия приятел на Едуард, заклетият защитник на сина ми и мой отскорошен съюзник.

— Да, той. Майко, на пазара се говори, че той е обезглавен.

Хващам се за каменния перваз на прозореца, когато стаята се залюлява.

— Не е възможно — тя сигурно е разбрала погрешно.

— Тя казва, че сър Ричард разкрил заговор срещу себе си, арестувал двама изтъкнати мъже и обезглавил сър Уилям.

— Тя сигурно греши. Той е един от най-изтъкнатите мъже в Англия. Не може да бъде обезглавен без съдебен процес.

— Тя казва така — прошепва Елизабет. — Казва, че го извели и му отсекли главата върху един пън на Тауър Грийн без предупреждение, без процес, без обвинение.

Коленете ми се подгъват и тя ме улавя, докато падам. Стаята притъмнява пред очите ми, а после пак виждам Елизабет с килната настрана диадема и разпилени по гърба светли коси: моята красива дъщеря се вглежда в лицето ми и шепне:

— Почитаема майко, мамо, кажи нещо. Добре ли си?

— Добре съм — казвам аз. Гърлото ми е пресъхнало. Откривам, че лежа на пода, а ръцете ѝ ме крепят. — Добре съм, скъпа. Но ми се стори, че те чух да казваш… помислих си, че каза… стори ми се, че каза, че сър Уилям Хейстингс е обезглавен?

— Така каза Джема, майко. Но мислех, че ти дори не го харесваш.

Сядам: главата ме наболява.

— Дете, тук вече не става въпрос за харесване. Този лорд е най-големият защитник на брат ти, единственият защитник, който ми предложи помощта си. Той не ме харесва, но е готов да пожертва живота си, за да постави брат ти на трона и да удържи на думата, дадена на баща ти. Ако е мъртъв, сме загубили най-големия си съюзник.

Тя объркано поклаща глава:

— Възможно ли е да е извършил нещо много погрешно? Нещо, което е обидило лорд-протектора?

На вратата се потропва леко и всички замръзваме. Един глас се обажда на френски:

— C’est moi.

— Това е жена, отвори вратата — казвам. За миг бях сигурна, че е палачът на Ричард, сега дошъл за нас с остра брадва, все още изцапана от кръвта на Хейстингс. Елизабет изтичва да отвори страничната врата в голямата дървена порта и блудницата Елизабет Шор се вмъква вътре с качулка върху русата глава, плътно увита в наметало около скъпата брокатена рокля. Тя ми прави нисък реверанс, докато аз още стоя сгушена на пода.

— Значи сте чули — казва тя кратко.

— Хейстингс не е мъртъв, нали?

Очите ѝ са пълни със сълзи, но тя говори стегнато.

— Да, мъртъв е. Затова дойдох. Беше обвинен в измяна срещу херцог Ричард.

Дъщеря ми Елизабет се отпуска на колене до мен и взема леденостудената ми ръка в своята.

— Херцог Ричард арестува сър Уилям по обвинение, че крои заговор за смъртта му. Каза, че Уилям наел вещица, за да действа срещу него. Херцогът каза, че се задъхва и се чувства зле, и че губи сили. Каза, че е изгубил силата на ръката, с която държи меча си, и оголи ръката си в залата на съвета, и я показа на сър Уилям от китката до рамото, и каза, че той със сигурност ще види, че ръката изсъхва и вехне. Каза, че враговете му са му направили заклинание.

Очите ми остават приковани върху бледото ѝ лице. Дори не хвърлям поглед към огнището, където изгорих усуканото късче лен от салфетката на херцога, след като го вързах около горната част на ръката си, а после го проклех, за да му отнема дъха и силата, да направя ръката му, с която държи меча, слаба като на сакат човек.

— Коя жена назовава той като вещица?

— Вас — казва тя. Усещам как Елизабет трепва.

А после добавя:

— И мен.

— Нас двете?

— Да — казва тя простичко. — Затова дойдох да ви предупредя. Ако той може да докаже, че сте вещица, може ли да влезе със сила в убежището ви и да отведе вас и децата ви оттук?

Кимвам. Може.

А си спомням и битката при Тюксбъри, когато собственият ми съпруг нахълта в свято убежище без причина или обяснение, извлече ранени мъже от абатството и ги изкла в гробището, а след това влезе в абатството и уби още хора на стълбите към олтара. Трябваше да изстържат кръвта от пода на олтарната част на църквата, трябваше да осветят отново цялото място — толкова осквернено беше от смъртта.

— Може — казвам. — И по-лоши неща са правени преди.

— Трябва да си вървя — казва тя уплашено. — Той може би ме следи. Уилям би искал да направя каквото мога, за да опазя децата ви, но не мога да направя повече. Редно е да ви кажа: лорд Станли направи каквото можа, за да спаси Уилям. Предупреди го, че херцогът се готви да действа срещу него. Явил му се сън, че ще бъдат разкъсани от глиган1 с окървавени бивни. Той предупреди Уилям. Само че Уилям не мислеше, че ще е толкова бързо… — сега сълзите вече се стичат по бузите ѝ, а гласът ѝ е задавен. — Толкова несправедливо — прошепва тя. — И срещу такъв достоен човек. Да изпрати войници да го извлекат от съвета! Да отсекат главата му дори без да го е изповядал свещеник! Без да има време да се помоли!

— Беше добър човек — признавам.

— Сега, когато той си отиде, загубихте един закрилник. Всички сте в ужасна опасност — заявява тя. — А също и аз.

Тя отново издърпва качулката върху косата си и отива до вратата.

— Желая ви късмет — казва тя. — А също и на синовете на Едуард. Ако мога да ви услужа, ще го сторя. Но междувременно не трябва да ме виждат да идвам при вас. Не смея да дойда отново.

— Чакай — казвам. — Не каза ли, че лорд Станли остава верен на младия крал Едуард?

— Станли, епископ Мортън и архиепископ Родърам са хвърлени в тъмница по заповед на херцога, заподозрени, че работят за вас и вашите близки. Ричард смята, че те заговорничат срещу него. Сега единствените мъже от съвета, останали свободни, са онези, които са готови да действат по повеля на херцога.

— Да не е полудял? — питам невярващо. — Да не би Ричард да е полудял?

Тя поклаща глава.

— Мисля, че е решил да предяви претенции за трона — казва тя простичко. — Помните ли как кралят казваше, че Ричард винаги прави каквото е обещал? Че ако Ричард се закълне, че ще направи нещо, го прави — каквото и да му струва?

Не искам да слушам как тази жена цитира пред мен съпруга ми, но се съгласявам.

— Мисля, че Ричард е взел решение, мисля, че е дал обещание на себе си. Мисля, че е решил, че най-доброто нещо за него и за Англия е един силен нов крал, а не момче на дванайсет години. А сега е решил: ще направи всичко, каквото е нужно, за да постави себе си на трона. Каквато и да му струва.

Тя открехва леко вратата и надзърта навън. Взема кошницата, за да остави впечатлението, че е идвала да ни донесе някакви продукти. Надзърта обратно към мен иззад вратата.

— Кралят винаги казваше, че Ричард няма да се спре пред нищо, щом вече има план — казва тя. — Ако не се спре пред нищо сега, вие няма да бъдете в безопасност. Надявам се, че можете да се погрижите за себе си, ваша светлост, за себе си и децата… за себе си и за синовете на Едуард — тя прави малък реверанс и прошепва: — Бог да ви благослови в негово име — после вратата щраква зад нея и тя изчезва.

Не се колебая. Сякаш глухото стоварване на брадвата върху врата на Хейстингс на Тауър Грийн е тръба, която дава сигнал за началото на надпревара. Но това е надпревара да опазя сина си от заплахата на чичо му, който сега е готов да убива. Вече не се съмнявам, че херцог Ричард ще убие и двамата ми сина, за да разчисти пътя си към трона. Не бих дала и пукнат грош за живота на сина на Джордж, където и да е настанен. Видях Ричард да влиза в стаята на спящия крал Хенри, за да убие един беззащитен човек, защото правото му да претендира за трона бе също толкова основателно, колкото и това на Едуард. Не се съмнявам, че Ричард ще последва същата логика, която последваха тримата братя онази нощ. Един свят и миропомазан крал беше пречка между техния род и трона и те го убиха. Сега моето момче е пречка между Ричард и трона. Той ще го убие, ако може, и може би няма да мога да го предотвратя. Но се кълна: той няма да залови по-малкия ми син Ричард.

Подготвила съм го за този момент, но когато му казвам, че ще трябва да замине веднага, тази вечер, той е удивен, че времето е дошло толкова скоро. Цветът се отдръпва от бузите му, но живата му момчешка смелост го кара да изправи високо глава и да прехапе долната си устна, за да не се разплаче. Той е само на девет, но е възпитан да бъде принц от династията Йорк. Възпитан е да показва смелост. Целувам го по светлокосата глава и му казвам да бъде добро момче и да помни всичко, което са го учили да прави, а когато започва да се стъмва, го повеждам надолу през криптата, надолу по стълбите и още по-надълбоко, надолу в катакомбите под сградата, където трябва да минем покрай каменните саркофази и сводестите помещения на погребалните ниши с един фенер пред нас и един в малката му ръчичка. Светлината не потрепва. Той не се разтреперва дори когато минаваме покрай потъналите в сенки гробове. Крачи бързо до мен, с вдигната глава.

Пътят извежда до скрита желязна порта, а отвъд нея има каменен кей, простиращ се навътре в реката. Една полюшваща се гребна лодка е закотвена безмълвно до него. Тя е малка, наемана за плавания по реката, една от стотици. Надявах се да го изпратя на път с бойния кораб, командван от брат ми Едуард, с тежко въоръжени войници, заклели се да го защитават, но Бог знае къде е Едуард тази нощ, а флотът се обърна срещу нас и ще плава в подкрепа на херцог Ричард. Нямам бойни кораби на разположение. Ще трябва да се задоволим с това. Момчето ми трябва да замине без друга защита освен двама верни слуги и благословията на майка си. Един от приятелите на Едуард го чака в Гринич. Сър Едуард Брамптън, който обичаше Едуард. Така поне се надявам. Не мога да знам. Не мога да бъда сигурна в нищо.

Двамата мъже чакат мълчаливо в лодката, удържайки я срещу течението с въже, прокарано през халката на каменните стъпала, аз побутвам момчето си към тях, те го вдигат на борда и го слагат да седне на кърмата. Няма време за сбогувания, а и без друго не мога да кажа нищо освен молитва той да е в безопасност, която засяда в гърлото ми, сякаш съм погълнала кинжал. Лодката потегля, отблъсната с веслата, аз вдигам ръка да му помахам и виждам побелялото му личице под голямата шапка да гледа назад към мен.

Заключвам желязната порта зад гърба си, а после се качвам обратно по каменните стъпала, безмълвна през безмълвните катакомби, и поглеждам навън през прозореца. Лодката се влива в движението по реката; двамата мъже са на веслата, момчето ми — на кърмата. Никой няма причина да ги спре. Има десетки, стотици такива лодки, които кръстосват реката, поели по собствените си дела — двама работници заедно с едно момче, тръгнали да изпълнят някаква поръчка. Отварям прозореца си, но няма да го повикам. Няма да го повикам обратно. Просто искам да може да ме види, ако вдигне очи. Искам да знае, че не съм го оставила да замине с леко сърце, че съм го търсила с поглед до последно, до най-последния миг. Искам да ме види как го гледам през здрача и да знае, че ще бдя за него до края на живота си, ще бдя за него до смъртния си час, ще бдя над него и след смъртта си, а реката ще нашепва името му.

Той не вдига очи. Прави каквото му е казано. Той е добро момче, смело момче. Не забравя да държи главата си сведена, а шапката — смъкната на челото, за да крие светлата му коса. Трябва да запомни да отговаря на името Питър и да не очаква да му прислужват на едно коляно. Трябва да забрави живите картини и кралските пътувания, лъвовете в Тауър и шута, който се премята презглава, за да го разсмее. Трябва да забрави тълпите от хора, които викат радостно името му, и красивите си сестри, които си играеха с него и го учеха на френски и латински, дори на малко немски. Трябва да забрави обожавания си брат, който бе роден да бъде крал. Трябва да бъде като птица, лястовица, която зиме влита под водите на реките и замръзва неподвижна и безмълвна и не излита отново, докато не дойде пролетта, за да размрази водите и да ги пусне да потекат. Той трябва да влезе като мила малка лястовица в реката, под грижите на своята прародителка Мелузина. Трябва да вярва, че реката ще го скрие и ще го пази, защото аз вече не мога да правя това.

Гледам лодката от прозореца си и отначало още го виждам на кърмата, полюляващ се, докато малката лодка се движи с равномерни тласъци, когато лодкарят натиска веслата. После течението улавя лодката, те поемат по-бързо, виждат се други лодки, баржи, рибарски лодки, търговски кораби, фериботи, увеселителни корабчета, дори два огромни сала, които влачат дървени трупи, и вече не мога да виждам момчето си, то е отишло при реката, а аз трябва да го поверя на Мелузина и водата, и оставам без него, изоставена, без последния си син, застанала като вкоренена на брега на реката.

Порасналият ми син, Томас Грей, заминава същата нощ. Измъква се през вратата към задните улички на Лондон, облечен като коняр. Имаме нужда от човек навън, който да научава новините и да събере войски за нас. Има стотици мъже, които са ни верни, и хиляди, които са готови да се бият срещу херцога. Но те трябва да бъдат събрани и организирани и Томас трябва да направи това. Не е останал никой друг, който може да го стори. Той е на двайсет и седем години. Знам, че го изпращам в опасност, може би — на смърт.

— Късмет — пожелавам му. Той коленичи пред мен и аз полагам ръка върху главата му за благословия. — Къде ще отидеш?

— На най-безопасното място в Лондон — казва той с печална усмивка. — Място, където обичаха твоя съпруг и никога няма да простят на херцог Ричард, задето го предаде. Където упражняват единствения честен занаят в Лондон.

— Кое място имаш предвид?

— Публичния дом — казва той с широка усмивка. После потъва в мрака и изчезва.

На другата сутрин, рано, Елизабет води при мен малкия паж. Той беше на служба при нас в Уиндзор и се съгласи да ни служи отново. Елизабет го държи за ръката, защото тя е мило момиче, но той мирише на конюшните, където спи.

— Ще отговаряш на името Ричард, херцог на Йорк — казвам му. — Хората ще се обръщат към теб с „милорд“ и „сир“. Няма да ги поправяш. Няма да казваш нито дума. Просто кимай.

— Да, г’спожо — промърморва той.

— И ще ме наричаш „почитаема майко“ — казвам.

— Да, г’спожо.

— Да, почитаема майко.

— Да, почитаема майко — повтаря той.

— И ще се изкъпеш и ще си сложиш чисти дрехи.

Уплашеното му личице рязко се вдига към мен.

— Не! Не мога да се къпя! — протестира той.

Елизабет изглежда ужасена.

— Всички ще разберат веднага — казва тя.

— Ще кажем, че е болен — хрумва ми. — Ще кажем, че има простуда или възпалено гърло. Ще му вържем челюстта с парцал и ще му увием шал около устата. Ще му кажем да мълчи. Това е само за няколко дни. Само за да спечелим време.

Тя кимва.

— Аз ще го изкъпя — казва.

— Накарай Джема да ти помогне — казвам. — А някой от мъжете вероятно ще трябва да го държи във водата.

Тя успява да се усмихне, но в погледа ѝ се чете притеснение.

— Майко, наистина ли мислите, че чичо ми, херцогът, ще стори зло на собствения си племенник?

— Не знам — казвам. — И затова отпратих своя обичан кралски син, а синът ми Томас Грей трябваше да потъне в мрака. Вече не знам какво може да направи херцогът.

Слугинята Джема пита дали може да излезе в неделя следобед, за да види как блудницата Шор изпълнява покаянието си.

— В какво се стои това покаяние? — питам аз.

Тя прикляква в реверанс с ниско сведена глава, но толкова отчаяно иска да отиде, че е готова да рискува да ме оскърби.

— Съжалявам, мадам, ваша светлост, но тя ще трябва да мине през града само по фуста, като носи запалена висока свещ, и всички ще я видят. Тя трябва да се покае за греха си, за това, че е блудница. Помислих си, че ако идвам по-рано всеки ден в течение на следващата седмица, може би ще ми позволите…

— Елизабет Шор?

Джема леко повдига лице.

— Прословутата блудница — повтаря тя чутото. — Лорд-протекторът е наредил да се покае публично за плътските си грехове.

— Можеш да идеш да гледаш — казвам рязко. Още един втренчен поглед в тълпата няма да е от голямо значение. Мисля си как тази млада жена, която Едуард обичаше, която Хейстингс обичаше, върви боса, по фуста, понесла висока свещ, заслонила потрепващия ѝ пламък, докато хората крещят оскърбителни думи или я заплюват. Едуард не би одобрил това и заради него, ако не заради нея, бих го спряла, ако можех. Но не мога да направя нищо, за да я защитя. Херцог Ричард се е изпълнил със злоба и дори една красива жена трябва да страда, задето е била обичана.

— Тя понася наказание единствено заради своята външност — брат ми Лайънъл слуша на прозореца одобрителното мърморене на тълпата, докато Елизабет Шор обикаля централната част на града. — И защото сега Ричард я подозира, че укрива брат ти Томас. Той нападна къщата ѝ, но не можа да намери Томас. Тя го опази на сигурно място, скрит от хората на Глостър, а след това го отпрати.

— Бог да я благослови за това — казвам.

Лайънъл се усмихва.

— Очевидно с това наказание Ричард така и не постига целта си. Никой не говори лошо за нея, докато минава — казва той. — Един от лодкарите ми извика, когато бях на прозореца. Той казва, че жените я осъждат, а мъжете просто ѝ се възхищават. Не се случва всеки ден да видят такава прекрасна жена само по фуста. Казват, че прилича на гол ангел, прекрасен и паднал.

Усмихвам се.

— Е, Бог да я благослови, независимо дали е ангел или блудница.

Брат ми, епископът, също се усмихва.

— Мисля, че нейните грехове са извършени от любов, а не от злина — казва той. — А в тези тежки времена навярно именно това е най-важното.