Бялата кралица

Неделя, 25 юни, 1483 г. Денят на коронацията

— Какво? — изсъсквам към притихналото утринно небе като разгневена котка, на която са взели котенцата, за да ги удавят. — Няма кралски баржи? Оръдията в Тауър не гърмят? От градските фонтани не се лее вино? Не бият барабани, чираците не пеят гръмогласно песните на своите гилдии? Няма музика? Няма викове? Няма ликуване по пътя на шествието? — отварям рязко прозореца, който гледа към реката, и виждам по нея да плават обичайните баржи, корабчета и гребни лодки и казвам на майка ми и на Мелузина: — Явно няма да го коронясат днес. Нима вместо това ще умре?

Мисля за момчето си така, сякаш рисувам негов портрет. Мисля си за правата линия на малкия му нос, все още заоблен на върха като на бебе, и пухкавата закръгленост на бузите му, и бистрите му невинни очи. Мисля си за извивката на тила му, точно колкото ширината на дланта ми, когато го докосвах, и правото чисто очертание на раменете му, когато се привеждаше над книгите си, за да учи. Той беше храбро момче, момче, което неговият вуйчо Антъни беше научил да скача на седлото и да язди по време на турнирите. Антъни обеща, че той ще стане безстрашен, като се научи да гледа страха право в лицето. Беше момче, което обичаше да бъде извън града. Обичаше замъка Лъдлоу, защото можеше да язди из хълмовете и да гледа соколите скитници, реещи се високо над скалните зъбери, и да плува в студената вода на реката. Антъни казваше, че той има усет за пейзажа: нещо рядко срещано у младите. Той беше момче с истински бляскаво и златно бъдеще. Беше роден по време на война, за да бъде дете на мира. Не се съмнявам, че щеше да бъде велик крал от династията на Плантагенетите, а баща му и аз щяхме да се гордеем с него.

Говоря за него, сякаш е мъртъв, защото почти не се съмнявам, че след като няма да го коронясат днес, то ще го убият тайно, също както извлякоха и обезглавиха Уилям Хейстингс на Тауър Грийн върху един пън, след като палачът припряно е избърсал ръце от закуската си. Мили Боже, когато си помисля за тила на моето момче и си представя секирата на палача, самата аз се чувствам толкова зле, че мога да умра.

Не оставам на прозореца да гледам реката, която тече безразлично, сякаш животът на момчето ми не е в опасност. Обличам се и прикрепвам косата си с игли, а после кръстосвам из убежището ни като някоя от лъвиците в Тауър. Утешавам се, като кроя планове: не ни липсват приятели, не съм лишена от надежда. Знам, че синът ми Томас Грей ще се среща тайно на скрити места с онези, които могат да бъдат убедени да се вдигнат на оръжие в наша защита, а в страната и в Лондон сигурно има мнозина, които започват да се съмняват какво точно има предвид херцог Ричард под „протекторат“. Маргарет Станли безспорно работи за нас: съпругът ѝ лорд Томас Станли предупреди Хейстингс. Зълва ми, херцогиня Маргарет от Йорк, ще работи за нас в Бургундия. Дори французите би трябвало да се заинтересуват от опасността, в която се намирам, та дори да е само за да създадат проблеми на Ричард. Във Фландрия има защитена и безопасна къща, където едно добре платено семейство е готово да приеме едно малко момче и да го научи как да се слива с тълпата в Турне. Херцогът може и да има надмощие сега, но онези, които го мразят, са също толкова многобройни, както и онези, които мразеха нас, семейство Ривърс, а мнозина още мислят за мен с привързаност, сега, когато съм в опасност. Най-вече ще има хора, които предпочитат да видят на трона сина на Едуард, а не брат му.

Чувам забързания шум на припрени стъпки и се обръщам да посрещна новата опасност, когато дъщеря ми Сесили преминава тичешком криптата и разтваря със замах вратите към покоите ми. Пребледняла е от страх.

— Има нещо на вратата — казва тя. — Нещо ужасно стои пред вратата.

— Какво има на вратата? — питам. Разбира се, веднага помислям, че е палачът.

— Създание, високо като мъж, но с образа на Смъртта.

Намятам главата си с шал, отивам до вратата и плъзгам решетката, за да я отворя. Наистина изглежда така, сякаш ме чака самата Смърт. Мъжът е облечен в черен вълнен плат с висока шапка на главата и нещо като бял, тънък и остър нос скрива цялото му лице. Това е лекар с дълга конусовидна маска за нос, натъпкана с билки, за да го предпази от изпаренията на чумата. Той обръща проблясващите цепки на очите си към мен и аз усещам как потръпвам.

— Тук няма чумави — казвам.

— Аз съм доктор Луис от Карлеон, лекарят на лейди Маргарет Боуфорт — казва той; гласът му отеква причудливо изпод маската. — Тя казва, че страдате от женски болести и че бихте имали полза от лекар.

Отварям вратата.

— Влезте, не съм добре — казвам. Но щом вратата се затваря за външния свят, аз се обръщам дръзко към него:

— Съвсем добре съм. Защо сте тук?

— Лейди Боуфорт — би трябвало да кажа, лейди Станли — също е добре, благодаря на Бога. Но искаше да намери начин да говори с вас, а аз съм неин близък и съм ви верен, ваша светлост.

Кимвам.

— Свалете си маската.

Пратеникът сваля конуса от лицето си и отмята качулката от главата си. Той е дребен мургав мъж с усмихнато, вдъхващо доверие лице. Покланя се ниско.

— Тя иска да разбере дали сте измислили план да спасите двамата принцове от Тауър. Иска да знаете, че и тя, и съпругът ѝ лорд Станли са на ваше разположение и иска да знаете също, че Бъкингамският херцог се пита докъде ще стигне херцог Ричард в амбицията си. Тя смята, че младият херцог е готов да промени възгледите си.

— Бъкингам положи всички усилия да постави херцога на мястото, на което е сега — казвам аз. — Защо би променил решението си в този ден на тяхната победа?

— Лейди Маргарет смята, че Бъкингамският херцог може да бъде убеден — казва той, като се навежда напред, за да говори само в ухото ми. — Смята, че той започва да се съмнява в своя предводител. Смята, че той ще се интересува от други, по-големи печалби и придобивки от онези, които херцог Ричард може да му предложи, а той е млад човек, няма още и трийсет години: лесно може да бъде привлечен на друга страна. Той се опасява, че херцогът крои планове да завземе трона за себе си; бои се за безопасността на синовете ви. Вие сте негова балдъза, те са и негови племенници. Той е загрижен за бъдещето на принцовете, неговите малки сродници. Лейди Маргарет ме моли да ви кажа, че според нея слугите в Тауър могат да бъдат подкупени, и иска да знае как може да ви бъде от полза в плановете ви да освободите принцовете Едуард и Ричард.

— Не е Ричард… — подхващам, когато, подобно на призрак, от вратата към реката на стълбите се появява Елизабет: долният край на роклята ѝ е подгизнал.

— Елизабет. Какво правиш, за Бога?

— Отидох да поседя край реката — казва тя. Лицето ѝ е странно и бледо. — Тази сутрин тя беше толкова спокойна и красива, а после започна да става все по-развълнувана. Почудих се защо реката е толкова неспокойна. Изглеждаше тъй, сякаш самата река искаше да ми каже нещо — тя се обръща да погледне лекаря. — Кой е това?

— Пратеник на лейди Маргарет Станли — казвам. Гледам мократа ѝ рокля, която се влачи зад нея като опашка.

— Къде си се намокрила така?

— От баржите, които минаваха край мен — отвръща тя. Лицето ѝ е бледо и враждебно. — Всички баржи, които отиваха надолу по реката до замъка Бейнард, където херцог Ричард поддържа бляскав двор. Локвата, която оставиха след себе си, беше толкова голяма, че преля над стълбите. Какво става там днес? Половин Лондон се е отправил на баржи към дома на херцога, а това би трябвало да е денят на коронацията на брат ми.

Д-р Луис придобива смутен вид.

— Канех се да съобщя на царствената ви майка — казва той колебливо.

— Самата река е свидетелка — продължава грубо дъщеря ми. — Тя заля краката ми, сякаш за да ми каже. Всеки би могъл да се досети.

— Да се досети за какво? — обръщам се настоятелно и към двамата.

— Парламентът се събра и обяви херцог Ричард за законен крал — казва той тихо, макар че думите му отекват в сводестата каменна зала, сякаш крещи прокламация. — Постановиха, че женитбата ви с краля е била проведена без знанието на първите лордове на страната, както изисква законът, и постигната чрез магьосничество от страна на майка ви и самата вас. И че кралят вече е бил женен за друга жена.

— Следователно с години си била блудница, а ние сме копелета — завършва хладно Елизабет. — Ние сме победени и опозорени. Свършено е, всичко е свършено. Сега можем ли да вземем Едуард и Ричард и да заминем?

— Какво искаш да кажеш? — питам я. Толкова съм смутена от тази моя дъщеря с рокля като мокра опашка, като русалка, излязла от реката, колкото и от новината, че Ричард е узурпирал трона, а ние сме отхвърлени. — Какво искаш да кажеш? Какво си мислила, като си седяла край реката? Елизабет, толкова си странна днес. Защо си такава?

— Защото мисля, че сме прокълнати — нахвърля се тя върху мен. — Мисля, че сме прокълнати. Реката ми нашепваше проклятие и аз обвинявам теб и нашия баща, задето ни доведохте на бял свят и ни поставихте в лапите на амбицията, а същевременно не държахте властта си достатъчно здраво, за да ни донесете справедливост.

Сграбчвам здраво студените ѝ ръце и я прегръщам, сякаш искам да ѝ попреча да отплува.

— Не си прокълната, дъще. Ти си най-прекрасното и най-ценното от всичките ми деца, най-красивата, най-обичаната. Знаеш това. Какво проклятие би могло да те застигне?

Погледът, който обръща към мен, е потъмнял от ужас, сякаш е видяла смъртта си.

— Никога няма да се откажеш, никога няма да ни оставиш да живеем спокойно. Твоята амбиция ще убие братята ми, а след като те загинат, ти ще поставиш на трона мен. Би предпочела да имаш трона, отколкото синовете си, а след като и двамата умрат, ще поставиш мен на трона на мъртвия ми брат. Ти обичаш короната повече, отколкото децата си.

Поклащам глава, за да отхвърля силата на думите ѝ. Това е моето малко момиче, това е моето спокойно, искрено дете, това е моята любимка, моята Елизабет. Тя е мое истинско превъплъщение. Никога не е имала мисъл, която да не ѝ е била внушена от мен.

— Не можеш да твърдиш такова нещо: това не е вярно. Не можеш да знаеш. Реката не може да ти каже такива неща, не можеш да го чуеш и не е вярно.

— Ще взема трона на родния си брат — казва тя, сякаш не може да ме чуе. — И ти ще бъдеш доволна, защото твоята амбиция е твоето проклятие: така казва реката.

Хвърлям поглед към лекаря и се питам да не би Елизабет да има треска.

— Елизабет, реката не може да ти говори.

— Разбира се, че ми говори, и разбира се, че я чувам! — възкликва тя нетърпеливо.

— Няма никакво проклятие…

Тя се завърта рязко и се плъзва през стаята — роклята ѝ оставя влажно петно като пътека — и рязко отваря прозореца. Д-р Луис и аз я следваме, изплашени за миг, че е полудяла и възнамерява да скочи навън, но изведнъж ме спира висок, подобен на мелодия жален вопъл откъм реката; изпълнен с копнеж звук, жалейна песен, плач, изпълнен с такава болка, че покривам ушите си с длани, за да го заглуша, и поглеждам към доктора за обяснение. Той поклаща объркано глава, защото не чува нищо, освен веселия шум от преминаващите баржи, докато се спускат по течението на път за коронацията на краля, ревящите тръби и биещите барабани. Но вижда сълзите в очите на Елизабет и вижда как се отдръпвам от отворените прозорци, като затулвам уши, за да прогоня натрапчивите шумове.

— Това не е за теб — казвам, задавена от собствената си скръб. — Ах, Елизабет, любов моя, това не е за теб. Това е песента на Мелузина: песента, която чуваме, когато домът ни ще бъде сполетян от смърт. Това не е предупредителна песен за теб. Тя сигурно е за моя син Ричард Грей: чувам я. Тя е за сина ми и за брат ми Антъни: брат ми Антъни, когото се зарекох, че ще опазя.

Докторът е пребледнял от страх.

— Аз не чувам нищо — казва той. — Само глъчката на хората, които приветстват новия крал.

Елизабет е до мен. Сивите ѝ очи са тъмни като буря в развълнувано море.

— Брат ти? Какво искаш да кажеш?

— Брат ми и синът ми са мъртви, убити от Ричард, херцог Глостър, точно както брат ми Джон и баща ми бяха убити от Джордж, херцог Кларънс — предричам. — Синовете на Йорк са жестоки зверове, а Ричард не е по-добър от Джордж. Те погубиха най-добрите мъже от семейството си, и разбиха сърцето ми. Чувам го. Чувам това. Това пее реката. Реката пее жалейна песен за моя син и за брат ми.

Тя пристъпва по-близо. Тя отново е моето нежно момиче, дивата ѝ ярост е изчезнала. Слага ръка на рамото ми:

— Майко…

— Мислиш ли, че той ще спре дотук? — избухвам трескаво. — Той държи в плен момчето ми, държи в плен моя син с кралска кръв. Щом се осмелява да ми отнеме Антъни, щом можа да ми отнеме Ричард Грей, мислиш ли, че ще се спре да ми отнеме и Едуард? Днес той ми отне брат и син. Никога няма да му простя. Никога няма да забравя това. За мен той е мъртъв. Ще го видя как вехне, ще видя как ръката, с която държи меча, му изневерява, ще го видя как се озърта, търсейки приятелите си като изгубено дете на бойното поле, ще го видя как се проваля.

— Майко, успокой се — прошепва тя. — Замълчи и слушай реката.

Това е единствената дума, която може да ме успокои. Изтичвам през стаята и отварям широко всички прозорци, а топлият летен въздух полъхва в хладния мрак на криптата. Водата се удря с леко клокочене ниско в бреговете. Вони на отлив и тиня, но реката продължава да тече, сякаш за да ми напомни, че животът продължава, сякаш за да каже, че Антъни си е отишъл, моят син Ричард Грей си е отишъл, а синът ми, малкият принц Ричард, е заминал надолу по течението при непознати, с малка лодка. Но все още можем да заллаваме още веднъж по течението.

От някои от минаващите лодки се носи музика: благородници, които се веселят заради възшествието на херцог Ричард. Не разбирам как не чуват песента на реката, как не знаят, че една светлина си отиде от този свят със смъртта на брат ми Антъни и на моето момче… моето момче.

— Той не би искал да скърбиш — казва тя бързо. — Вуйчо Антъни те обичаше толкова много. Той не би искал да скърбиш.

Слагам длан върху нейната.

— Той би искал да живея и да преведа вас, деца, през тази опасност, да ви спася живота. Засега ще се скрием в убежището, но се кълна, че ще излезем отново, за да заемем истинското си място. Можеш да наречеш това „проклятието на амбицията“, ако искаш, но без него нямаше да се боря. А аз ще се боря. Ще ме видиш да се боря, и ще ме видиш да побеждавам.

— Ако трябва да отплаваме за Фландрия, ще го направим. Ако трябва да се зъбим като приклещени в ъгъла кучета, ще го направим. Ако трябва да се крием като селяни в Турне и да се прехранваме със змиорки от река Шелда, ще го направим. Но Ричард няма да ни унищожи. Никой човек на тази земя няма да ни унищожи. Ще се въздигнем. Ние сме децата на богинята Мелузина — може и да се налага да се оттеглим, както се оттегля отливът, но със сигурност ще изплуваме отново. И Ричард ще разбере това. Сега ни е хванал натясно, на ниско и сухо място, но, кълна се в Бога, ще ни види да връхлитаме като прилив.

Говоря много дръзко, но щом млъквам, се отдавам на скръб за сина си Ричард и за брат си, най-скъпия ми брат Антъни. Отново си спомням Ричард Грей като малко момче, седнал толкова високо върху коня на краля, стиснал ръката ми отстрани край пътя, докато чакаме кралят да мине. Той беше моето момче, той беше моето прекрасно момче, баща му загина в битка срещу един от братята Йорк, а сега той е убит от ръката на друг. Спомням си как майка ми оплакваше сина си и казваше, че когато си успяла да преведеш благополучно едно дете през бебешката възраст, си мислиш, че си в безопасност. Но една жена не може да е в безопасност. Не и в този свят. Не и в този свят, където брат се бие срещу брата и никой не може да остави меча си настрани или да има доверие на закона. Представям си го като бебе в люлката, като невръстно дете, когато се учеше да ходи, като се държеше за пръстите ми, нагоре-надолу, нагоре-надолу по галерията в Графтън, докато гърбът ме заболеше от привеждане, а после си го спомням като младия мъж, какъвто беше и обещаваше да остане: един добър и достоен мъж.

А брат ми Антъни беше най-скъпият ми и най-доверен приятел и съветник още откакто бяхме деца. Едуард с право го наричаше най-големия поет и най-изтънчения рицар в двора. Антъни, който искаше да отиде на поклонение в Йерусалим и който щеше да замине, ако аз не го бях спряла. Ричард сподели трапеза и с двамата в Стоуни Стратфорд, когато се срещнаха на пътя за Лондон, и говори приятелски за онази Англия, която щяхме да съградим заедно, всички ние — фамилиите Ривърс и Плантагенет, за нашия наследник, моя син, когото щяхме да поставим на престола. Антъни не беше глупак, но се довери на Ричард — и защо да не го стори? Те бяха сродници. Бяха заставали редом един до друг в битка; братя по оръжие. Бяха заминали в изгнание заедно и се бяха върнали в Англия триумфално. И двамата бяха чичовци и настойници на скъпоценния ми син.

На сутринта, когато слязъл на закуска в хана, където бил отседнал, Антъни открил, че вратите са залостени, а хората му — отпратени. Видял Ричард и Хенри Стафорд, Бъкингамския херцог, въоръжени като за битка; техните хора стояли с каменни лица в двора. И те го отвели, заедно с моя син Ричард Грей и със сър Томас Вон, по обвинение в държавна измяна, макар че и тримата били верни слуги на моя син, новия крал.

Антъни, в тъмницата, очаквайки смъртта си на сутринта, се ослушва за миг на прозореца, в случай че има такова нещо като силната сладка песен на Мелузина, с очакването да не чуе нищо, а след това се усмихва, когато чува звук, подобен на камбанен звън. Тръсва глава, за да прогони шума от ушите си, но той си остава — неземен глас, който го кара да се усмихне непочтително. Никога не е вярвал в легендата за девойката, която е наполовина риба и наполовина — жена, прародителката на неговия род, но сега открива, че изпитва утеха, като я слуша да вещае с песента си смъртта му. Остава на прозореца и обляга чело на хладния камък. Това, че чува гласа ѝ, висок и чист, около бойниците на замъка Понтефракт, доказва най-сетне, че майчините му дарби и тези на сестра му, и дарбите на нейната дъщеря са истински, както те винаги са твърдели, както той само наполовина е вярвал. Иска му се да можеше да каже на сестра си, че сега знае това. Тези дарби може да им потрябват. Тези дарби може би ще са достатъчни да ги спасят. Може дори да спасят цялото семейство, нарекло се Ривърс, за да отдаде почит на водната богиня, която е основателка на фамилията им. Може дори да спасят техните две момчета от династията Плантагенет. Ако Мелузина може да пее за него, един невярващ човек, тогава навярно може да напъти онези, които се ослушват за предупрежденията ѝ. Той се усмихва, защото високата ясна песен му дава надежда, че Мелузина ще бди над сестра му и нейните синове, особено над момчето, което бе поверено на грижите му; момчето, което обича: Едуард, новия крал на Англия. И той се усмихва, защото нейният глас е гласът на майка му.

Той прекарва нощта не в молитви, не в плач, а в писане. В последните си часове той не е авантюрист, нито рицар, нито дори брат или вуйчо, а поет. Донасят ми написаното от него и аз виждам, че накрая, в самия миг, когато се е изправял пред смъртта си и пред смъртта на всичките си надежди, е разбрал, че всичко е суета. Амбицията, властта, дори самият трон, който струваше на семейството ни толкова скъпо; накрая е разбрал, че всичко това е без значение. И не е умрял огорчен от това познание, а усмихвайки се на глупостта на човека и на собствената си глупост.

Той пише:

Това е последното, което той пише на разсъмване, а сетне го извеждат и го обезглавяват по заповед на Ричард, херцог Глостър, новият лорд-протектор на Англия, който сега е отговорен за моята безопасност, за безопасността на всичките ми деца и особено за безопасността и бъдещето на сина ми принц Едуард, законния крал на Англия.

По-късно прочитам стихотворението на Антъни и мисля, че особено ми харесва това: „В тъмата безпросветна/ на среща със смъртта“. Съдбата се обърна против всички нас, цялото семейство Ривърс, в тези времена: в това отношение той се оказа прав.

А аз ще трябва да намеря начин да живея без него.

Нещо се е променило между дъщеря ми Елизабет и мен. Моето момиче, моето дете, моята първа рожба, внезапно е пораснала, пораснала е и се е отдалечила. Детето, което вярваше, че знам всичко, че имам власт над всичко, сега е млада жена, която е изгубила баща си и се съмнява в майка си. Тя смята, че греша, като държа всички ни в убежище. Вини ме за смъртта на вуйчо си Антъни. Обвинява ме — макар да не казва и дума — че не съм успяла да спася брат ѝ Едуард, че съм отпратила малкия ѝ брат Ричард, незащитен, в сивото безмълвие на вечерната река.

Тя се съмнява, че съм осигурила безопасно скривалище за Ричард, и че нашият план да го заменим с пажа ще проработи. Знае, че ако изпращам мним принц да прави компания на Едуард, то е защото се съмнявам, че ще успея да прибера Едуард благополучно у дома. Не храни надежди за бунта, който синът ми Томас Грей организира. Бои се, че така и няма да бъдем спасени.

От утринта, в която чухме песента на реката, а после същия следобед ни донесоха вестта за смъртта на Антъни и Ричард Грей, тя не вярва в моята преценка. Не е повторила убеждението си, че сме прокълнати, но има нещо в мрачното изражение на очите ѝ и бледността на лицето ѝ, което ми подсказва, че се измъчва от кошмари. Бог знае, че не съм я проклела, и не познавам никого, който би сторил подобно нещо на такова прекрасно момиче, но е вярно: тя изглежда, сякаш някой е поставил върху нея тъмен знак и я е набелязал за тежка участ.

Д-р Луис идва отново и аз го моля да я погледне и да ми каже дали е добре. Тя почти е престанала да се храни и е бледа.

— Тя има нужда да бъде свободна — казва той простичко. — Като лекар ви казвам онова, което се надявам да видя скоро като съюзник. Всичките ви деца и вие самата, ваша светлост, не можете да останете тук. Имате нужда да бъдете навън на чист въздух, наслаждавайки се на лятото. Тя е крехко момиче — нуждае се от движение и слънце. Нуждае се от компания. Тя е млада жена — би трябвало да танцува и да флиртува. Има нужда да планира бъдещето си, да мечтае за годежа си, а не да се крие тук, боейки се от смъртта.

— Имам покана от краля — заставям се да изрека титлата, сякаш Ричард би могъл някога да я заслужи, сякаш короната на главата му и елеят върху гърдите му могат да го превърнат в нещо повече от предателя и изменника, какъвто е. — Кралят много настоява да заведа момичетата в къщата си в провинцията това лято. Казва, че принцовете може да бъдат изпратени при мен там.

— И ще отидете ли? — очаква напрегнато отговора ми. Навежда се напред, за да чуе по-добре.

— Първо, моите момчета трябва да ми бъдат предадени. Нямам гаранция за безопасността си или за тази на момичетата ми, освен ако моите момчета не ми бъдат върнати, както той обеща.

— Пазете се, ваша светлост, пазете се. Лейди Маргарет се бои, че Ричард ще ви измами — отронва той. — Тя казва, че според херцог Бъкингам той ще нареди момчетата ви да бъдат… — той се поколебава, сякаш му е непоносимо да изрече думите — убити. Тя казва, че Бъкингамският херцог е толкова ужасѐн от това, че е готов да избави вашите момчета, да ви ги върне, ако се съгласите да гарантирате безопасността и благополучието му, когато се върнете на власт. Ако му обещаете приятелството си, вечното си приятелство, когато отново си върнете онова, което ви принадлежи. Лейди Маргарет казва, че ще го убеди да сключи съюз с вас и семейството ви. Трите фамилии: Стафорд, Ривърс и династията Ланкастър, срещу мнимия крал.

Кимвам. Очаквах това.

— Какво иска той? — питам без заобикалки.

— Дъщеря му — когато има такава — да се ожени за сина ви, младия крал Едуард — казва той. — Самият той да бъде посочен за регент и лорд-протектор, докато младият крал навърши пълнолетие, и да получи северната част на кралството — точно както херцог Ричард. Ако го направите толкова велик херцог, колкото вашият съпруг направи херцог Ричард, той ще предаде своя приятел и ще избави синовете ви.

— А какво иска тя? — питам, сякаш не мога да се досетя, сякаш не знам, че тя е прекарала всеки ден от последните дванайсет години, още откакто синът ѝ беше изпратен в изгнание, в опити да го върне благополучно в Англия. Той е единственото дете, което тя някога е заченала, единственият наследник на семейното ѝ състояние, на титлата на мъртвия ѝ съпруг. Всичко, каквото постигне в живота си, ще е нищожно, ако не успее да върне сина си в Англия, за да поеме наследството.

— Иска споразумение, че синът ѝ може да вземе титлата си и да наследи земите ѝ, а зет ѝ Джаспър да получи обратно земите си в Уелс. Иска и двамата да бъдат свободни да се върнат в Англия, иска да сгоди сина си Хенри Тюдор за дъщеря ви Елизабет и да бъде посочена за наследница след вашите момчета — изрича той на един дъх.

Не се колебая дори за миг. Чакала съм само условията, и те са точно каквито знаех, че ще бъдат. Не благодарение на някакви пророчески дарби, а чрез обикновеното усещане какво щях да поискам аз, ако бях в силната позиция на лейди Маргарет: омъжена за третия по величие мъж в Англия, в съюз с втория, планираща да предаде първия.

— Съгласна съм — казвам. — Съобщете на херцог Бъкингам, а също и на лейди Маргарет, че съм съгласна. И им кажете цената ми: синовете ми трябва да ми бъдат върнати веднага.

На другата сутрин брат ми Лайънъл идва при мен усмихнат.

— При шлюза има някой, който иска да те види — казва той. — Един рибар. Поздрави го тихо, сестро. Помни, че дискретността е най-голямата добродетел на една жена.

Кимвам и се забързвам към вратата.

Лайънъл слага длан върху ръката ми — държи се не толкова като епископ, колкото като брат.

— Недей да пищиш като момиче — казва безцеремонно, и ме пуска да вървя.

Промъквам се през вратата и слизам по каменните стъпала, които водят към каменния коридор. Той е сенчест, осветен само от дневната светлина, която прониква през желязната порта, водеща към реката. Пред входа се полюшва малка лодка; на кърмата е намотана на купчинка малка рибарска мрежа. На входа чака мъж в мръсно наметало и нахлупена ниско шапка, но нищо не може да прикрие високия му ръст. Предупредена от Лайънъл, не надавам вик и, възпряна от вонята на риба, не се хвърлям в обятията му. Просто прошепвам: „Братко, братко мой, от все сърце се радвам да те видя.“

Едно проблясване на тъмните му очи под плътната периферия на шапката ми показва усмихнатото лице на брат ми Ричард Удвил, скрито от брада и мустаци като на някой злодей.

— Добре ли си? — питам, доста стресната от външността му.

— Превъзходно — казва той оживено.

— И знаеш ли за брат ни Антъни? — питам аз. — И за моя син Ричард Грей?

Той кимва, внезапно мрачен.

— Научих тази сутрин. Отчасти затова дойдох днес. Съжалявам, Елизабет. Съжалявам за загубата ти.

— Сега ти си граф Ривърс — казвам. — Третият граф Ривърс. Ти си глава на семейството. Изглежда, че доста бързо изразходваме главите на семейството си. Ще бъдеш ли така добър, моля те, да задържиш титлата малко по-дълго?

— Ще направя каквото мога — обещава той. — Бог знае, че наследявам титлата на двама достойни мъже. Надявам се да я задържа по-дълго, но се съмнявам, че ще мога да се справя по-добре. Във всеки случай, на косъм сме от бунт. Чуй ме. Ричард се чувства сигурен с короната на главата и смята да тръгне на път, за да се покаже на кралството.

Едва се въздържам да не плюя във водата.

— Питам се как ще му стигне наглост за цялата обиколка.

— Щом той излезе от Лондон, придружен от стражата си, ние ще щурмуваме Тауър и ще измъкнем Едуард. Бъкингамският херцог е на наша страна и аз му имам доверие. Той трябва да придружи крал Ричард, а кралят ще принуди и Станли да го придружи — все още се съмнява в него. Лейди Маргарет обаче ще остане в Лондон и ще нареди на мъжете от рода Станли и на собствените си сродници да се присъединят към нас. Вече е поставила свои хора в Тауър.

— Ще имаме ли достатъчно хора?

— Близо сто на брой. Новият крал назначи сър Робърт Бракънбъри за комендант на Тауър. Бракънбъри никога не би сторил зло на момче, поверено на грижите му — той е добър човек. Назначих нови слуги в кралските покои, мъже, които ще отворят вратите заради мен, когато им наредя.

— А после?

— Ще отведем теб и момичетата на безопасно място във Фландрия. Синовете ти, Ричард и Едуард, могат да се присъединят към вас — казва той. — Имаш ли вече вест от хората, които отведоха принц Ричард? Укрит ли е на безопасно място?

— Не още — казвам нервно. — Очаквам вест всеки ден. Досега вече трябваше да науча, че е в безопасност. Моля се за него всеки час. Трябваше вече да съм разбрала.

— Едно писмо би могло да се изгуби; това не значи нищо. Ако нещо се беше объркало, със сигурност щяха да ти пратят вест. И само си помисли: можеш да вземеш Ричард от укритието му на път за двора на Маргарет. Щом се събереш с момчетата си и бъдеш отново в безопасност, ще съберем армия. Бъкингам ще се обяви в наша подкрепа. Маргарет Боуфорт, съпругата на лорд Станли, ни е обещала неговата подкрепа и тази на цялото му семейство. Половината от другите лордове на Ричард са готови да се обърнат против него според Бъкингамския херцог. Синът на лейди Маргарет, Хенри Тюдор, ще събере оръжия и мъже в Бретан и ще нахлуе в Уелс.

— Кога? — прошепвам.

Той хвърля поглед зад гърба си. Реката е по-препълнена отвсякога с пристигащи и заминаващи кораби, малки търговски лодки, които с лъкатушене се движат сред по-големите плавателни съдове.

— Херцог Ричард… — той млъква рязко и ми се ухилва. — Прощавай — исках да кажа „крал Ричард“, ще потегли от Лондон и ще се отправи на път в края на юли. Ще измъкнем Едуард веднага и ще дадем на двама ви достатъчно време — да кажем, два дни — да стигнете до безопасно място, а после, докато кралят е далече, ще се вдигнем на оръжие.

— А брат ни Едуард?

— Едуард набира войници в Девън и Корнуол. Синът ти Томас работи за нашата кауза в Кент. Бъкингам ще доведе мъжете от Дорсет и Хампшър, Станли ще изведе на бойното поле своите родственици от Мидландс, а Маргарет Боуфорт и синът ѝ могат да вдигнат на оръжие Уелс в името на Тюдорите. Всички мъже от домакинството на твоя съпруг са решени да спасят синовете му.

Гриза пръста си, мислейки, както би мислил съпругът ми: хора, мъже, оръжие, пари и разпростирането на подкрепата из Южна Англия.

— Достатъчно е, ако успеем да нанесем поражение на Ричард, преди да доведе войниците си от Севера.

Той ми се усмихва широко: безразсъдната широка усмивка на семейство Ривърс.

— Достатъчно е, а ние можем да спечелим всичко и нямаме какво да губим — казва той. — Той отне короната от нашето момче; нямаме от какво да се боим. Най-лошото вече се случи.

— Най-лошото вече се случи — повтарям и приписвам тръпката, която преминава по гърба ми, на загубата на брат ми Антъни, най-скъпия ми брат, и на смъртта на сина ми Ричард Грей. — Най-лошото вече се случи. Вече не може да се случи нищо по-лошо от загубите, които понесохме.

Ричард поставя мръсната си ръка върху моята.

— Бъди готова да тръгнеш в мига, в който ти пратя вест — казва той. — Ще ти съобщя веднага щом измъкна благополучно принц Едуард.

— Ще бъда готова.