Бялата кралица

Пролетта на 1477 г.

Джордж изпада в мрачно настроение заради отказа на брат си, а после научаваме скандални новини, новини, толкова необичайни, та отначало си мислим, че това трябва да е преувеличен слух: не може да е вярно. Джордж внезапно заявява, че Изабел не е починала от родилна треска, а от отравяне, и изпраща отровителя в тъмница.

— Невъзможно! — възкликвам пред Едуард. — Да не е полудял? Кой би навредил на Изабел? Кого е арестувал? Защо?

— Не става въпрос само за арестуване — казва той. Изглежда напълно зашеметен от писмото в ръката си. — Трябва да си е изгубил ума. Светкавично е изправил тази слугиня пред съд и е наредил на съдиите да я намерят за виновна в убийство, и е заповядал да я обезглавят. Вече е мъртва. Мъртва по заповед на Джордж, сякаш в тази страна няма закон. Сякаш той е по-могъщ от закона, по-велик от краля. Той управлява кралството ми, сякаш съм разрешил тиранията.

— Коя е тя? Коя е била? — настоявам. — Бедната прислужница?

— Анкарет Туинхо — отвръща той, като прочита името от обвинителното писмо. — Съдиите казват, че ги заплашил с насилие и ги накарал да издадат осъдителна присъда, макар че срещу нея нямало доказателства, освен клетвата му. Казват, че не посмели да му откажат, и че той ги принудил да изпратят една невинна жена на смърт. Той я обвинил в отровителство и магьосничество, и че служела на велика вещица — той вдига очи от писмото и вижда пребледнялото ми лице.

— Велика вещица? Знаеш ли нещо за това, Елизабет?

— Тя беше моята шпионка в домакинството му — признавам бързо. — Но това е всичко. Нямах нужда да тровя бедната малка Изабел. Какво бих спечелила от това? Не харесвах нея, както не харесвам и сестра ѝ, но не бих им пожелала злото.

Едуард кимва.

— Знам. Разбира се, че не си наредила да отровят Изабел. Но дали Джордж е знаел, че жената, която е обвинил, е на заплащане при теб?

— Може би. Може би. Защо иначе би я обвинил? Какво друго може да е сторила, за да го подразни? Дали целта му е да ме предупреди? Да ни заплаши?

Едуард хвърля писмото на масата:

— Бог знае! Какво се надява да спечели, като убие една слугиня, освен да предизвика още беди и клюки? Ще трябва да предприема нещо по този въпрос, Елизабет. Не мога да го оставя така.

— Какво ще правиш?

— Той има малка група от собствени съветници: опасни, недоволни мъже. Единият от тях със сигурност е практикуващ гадател, ако не и по-лошо. Ще ги арестувам. Ще ги изправя на съд. Ще причиня на неговите хора онова, което той причини на твоята слугиня. Това може да му послужи като предупреждение. Не може да заплашва нас или слугите ни без риск за себе си. Само се надявам да има нужния здрав разум, за да го проумее.

Кимвам.

— Те не могат да ни навредят, нали? — питам. — Тези мъже?

— Само ако вярваш, както, изглежда, си мисли Джордж, че могат да ни прокълнат.

Усмихвам се, с надеждата да скрия страха си. Разбира се, че вярвам, че могат да направят заклинание срещу нас. Разбира се, че се боя, че вече са го направили.

Права съм да се тревожа. Едуард арестува прочутия магьосник Томас Бърдет и още двама с него, те са подложени на разпит и започва да се излива объркан поток от истории за черни изкуства, заплахи и магии.

Брат ми Антъни ме намира в двореца Уайтхол в един слънчев майски следобед, подпряла натежалия си корем на крайречната стена и загледана във водата. Зад мен, в градината, децата си играят, подхвърляйки топка с бухалки. От възмутените крясъци за измама предполагам, че синът ми Едуард губи играта и се възползва от предимствата на положението си като Уелски принц, за да промени резултата.

— Какво правиш тук? — пита Антъни.

— Пожелавам си тази река да бе крепостен ров, който може да опази мен и близките ми от външните врагове.

— Идва ли Мелузина, когато я призоваваш от водите на Темза? — пита той със скептична усмивка.

— Ако дойде, бих я накарала да обеси Джордж, херцог Кларънс, редом до неговия магьосник. И бих я помолила да стори това и с двамата веднага, без повече думи.

— Нали не вярваш, че този човек може да ти навреди само като ти пожелае злото? — настойчиво пита брат ми. — Той не е магьосник. Не съществува такова нещо. Това е приказка, с която плашат децата, Елизабет — той хвърля поглед назад към децата ми, които се обръщат към Елизабет да отсъди в спора за едно пропуснато хващане.

— Джордж му вярва. Платил му е добри пари да предскаже смъртта на краля, а после — още, за да я предизвика чрез урочасване. Джордж е наел този магьосник, за да ни унищожи. Заклинанията му вече витаят във въздуха, в пръстта, дори във водата.

— О, глупости. Той е магьосник не повече, отколкото ти си вещица.

— Аз не претендирам, че съм вещица — казвам тихо. — Но имам наследството на Мелузина. Аз съм нейна наследница. Знаеш какво имам предвид: имам нейната дарба, точно както я имаше майка ни. Точно както я има дъщеря ми Елизабет. Светът ми пее и аз чувам песента. Нещата идват при мен, желанията ми се сбъдват. Сънищата ми говорят. Виждам знаци и знамения. И понякога знам какво ще се случи в бъдещето. Имам Зрението.

— Всичко това може да са откровения, изпратени от Бог — възразява той твърдо. — Това е силата на молитвата. Всичко останало е самозалъгване. И женски глупости.

Усмихвам се.

— Вярвам, че са от Бог. Никога не се съмнявам в това. Но Бог ми говори чрез реката.

— Ти си еретичка и езичница — казва Антъни с братско пренебрежение. — Мелузина е приказка, но Бог и Неговият Син са вярата, която изповядваш открито. За Бога, ти си основавала религиозни обители и параклиси в църкви за отслужване на литургии за душите на дарителите, а също и училища, все в Негово име. Обичта ти към реките и потоците е суеверие, което си усвоила от майка ни, като онова на древните езичници. Не можеш да ги смесиш в своя собствена религия, а после да плашиш себе си с дяволи, измислени от самата теб.

— Разбира се, братко — казвам със сведени очи. — Ти си начетен благородник: сигурна съм, че ти знаеш най-добре.

— Спри! — рязко вдига той ръка, като се смее. — Спри. Не е нужно да мислиш, че ще се опитам да споря с теб. Знам, че ти си имаш своя собствена теология. Отчасти взета от приказките и отчасти — от Библията, и цялата — безсмислена. Моля те, заради всички нас, дръж тази религия в тайна. Дръж я за себе си. И не плаши себе си с въображаеми врагове.

— Но аз сънувам истински неща.

— Щом казваш.

— Антъни, целият ми живот е доказателство за магия, за това, че мога да прозирам в бъдещето.

— Назови едно нещо.

— Нима не се омъжих за краля на Англия?

— Нима не те видях да стоиш отвън на пътя като блудницата, каквато наистина си?

Възкликвам, за да заглуша бурния му смях:

— Не беше така! Не беше така! И освен това пръстенът ми дойде при мен от реката!

Той взема ръцете ми и ги целува и двете.

— Всичко това са глупости — казва внимателно. — Няма никаква Мелузина, а една стара, полузабравена история, която майка ни някога ни разказваше преди лягане. Не съществува никакво чародейство, просто майка ни те насърчаваше с тази игра. Ти не притежаваш сили. Не съществува нищо освен онова, което ние можем да правим като грешници по Божията воля. А Томас Бърдет не притежава никакви сили, освен зла воля и обещанието на един сметкаджия.

Усмихвам му се и не споря. Но в сърцето си зная, че има нещо повече.

— Как свършила историята на Мелузина? — пита ме моят малък син Едуард същата вечер, когато го слушам как се моли преди лягане. Той дели стая с тригодишния си брат Ричард и двете момчета ме гледат с надежда: искат приказка, която да отложи времето им за лягане.

— Защо питаш?

Сядам на един стол до огъня в стаята им и придърпвам към себе си ниско столче, за да мога да вдигна краката си върху него да си починат. Усещам как новото бебе се размърдва в тялото ми. Бременна съм в шестия месец, и имам чувството, че до раждането остава още цял един живот.

— Чух негова светлост, вуйчо ми Антъни, да ти говори за нея днес — казва Едуард. — Какво станало, след като тя излязла от водата и се омъжила за рицаря?

— Приказката завършва тъжно — предупреждавам. Правя им знак, че трябва да отиват в леглото, и те ми се подчиняват, но два чифта немигащи, будни очи ме наблюдават над завивките. — Историите са различни. Някои хора казват, че един любопитен пътник дошъл до къщата им, шпионирал я и я видял как се превръща на риба в банята си. Други твърдят, че съпругът ѝ нарушил обещанието си, че ще бъде свободна да плува сама, проследил я и я видял как отново се превръща в риба.

— Но защо би имал нещо против? — пита трезвомислещият Едуард. — След като тя е била наполовина риба, когато я срещнал…

— Ами, мислел си, че може да я промени така, че тя да стане жената, която искал — обяснявам. — Понякога един мъж харесва някоя жена, но после се надява, че може да я промени. Може би той е бил такъв.

— Има ли битки в тази история? — пита сънено Ричард, когато главата му клюмва върху възглавницата.

— Не, никакви — казвам. Целувам Едуард по челото, а после отивам до другото легло и целувам Ричард. И двамата все още миришат като бебета — на сапун и топла кожа. Косите им са меки и ухаят на свеж въздух.

— Е, какво става, когато той узнава, че тя е наполовина риба? — прошепва Едуард, докато отивам към вратата.

— Тя взема децата и го напуска — казвам. — И не се срещат никога повече.

Духвам свещите от единия свещник, но оставям другия да гори. Светлината на огъня в малкото огнище прави стаята топла и уютна.

— Това е наистина тъжно — казва печално Едуард. — Бедният човек — да не види децата си, нито жена си никога повече.

— Тъжно е — съгласявам се. — Но това е просто приказка. Навярно има друг завършек, който хората са забравили да разкажат. Може би тя му е простила и се е върнала при него. Може би от обич той се е превърнал на риба и е отплувал след нея.

— Да — той е жизнерадостно момче и лесно се утешава. — Лека нощ, мамо.

— Лека нощ и Бог да ви благослови и двамата.

Злобата на Джордж към брат му става ужасно очевидна в дните на процеса срещу Бърдет и неговите съзаклятници. Когато започват да търсят доказателства, заговорът се разнищва и разкрива оплетена бъркотия от мрачни обещания и заплахи, рецепти за напоени с отрова наметала, кесийка със счукани стъкла и откровени проклятия. В книжата на Бърдет намират не само начертана диаграма с дни, предсказваща смъртта на Едуард, но и заклинания, предназначени да го убият. Когато Едуард ми ги показва, не се сдържам и потръпвам. Треперя, сякаш имам треска. Независимо дали могат да причинят смърт, или не, знам, че тези древни рисунки върху тъмна хартия имат злотворна сила.

— От тях ме обзема студ — казвам. — Усещам ги толкова студени и влажни. Усещам нещо злокобно.

— Със сигурност са доказателство за злини — казва Едуард мрачно. — Не бях и сънувал, че Джордж може да стигне толкова далече в действията си срещу мен. Бих дал всичко на света, само да можеше той да живее в мир с нас или поне да си държи езика зад зъбите. Но той е наел такива неопитни мъже, та сега всички знаят, че родният ми брат е заговорничил срещу мен. Бърдет ще бъде признат за виновен и обесен за престъплението си. Но със сигурност ще се окаже, че лично Джордж го е наел. Джордж също е виновен в измяна. Но не мога да изправя на съд собствения си брат!

— Защо не? — питам остро. Седнала съм на нисък, отрупан с възглавници стол до огъня в спалнята си, облечена само в подплатената си с кожа нощна пелерина. Тръгнали сме към отделните си легла, но Едуард вече не може да държи в себе си тревогите си. Гнусните проклятия на Бърдет може и да не са навредили на здравето му, но са помрачили духа му. — Защо да не можеш да изправиш Джордж на съд и да го изпратиш на смърт като предател? Той го заслужава.

— Защото го обичам — казва съпругът ми простичко. — Колкото ти обичаш брат си Антъни. Не мога да го изпратя на ешафода. Той е малкото ми братче. Сражавал се е редом с мен. Той има моята кръв. Любимец е на майка ми. Той е нашият Джордж.

— Бил е също и от другата страна на бойното поле — напомням му. — Той вече неведнъж предаде теб и семейството ви. Щеше да се погрижи да не останеш жив, ако ти не беше избягал, след като Уорик те залови. Той ме обяви за вещица, нареди да арестуват майка ми, стоеше и гледаше безучастно, когато убиха баща ми и брат ми Джон. Той не позволява нито справедливостта, нито чувствата му към семейството да се изпречат на пътя му. Защо трябва да го правиш ти?

Едуард, седнал в стола от другата страна на огъня, се навежда напред. На потрепващата светлина лицето му изглежда старо. За първи път виждам изписано върху него бремето на годините и кралската власт.

— Знам. Знам. Би трябвало да бъда по-суров към него, но не мога. Той е любимецът на майка ни, той е нашето малко златно момче. Не мога да повярвам, че е толкова…

— Зъл — помагам му с думата. — Вашият малък галеник е станал зъл. Той вече е голямо куче, не сладко кутренце. И има лош нрав, защото е бил глезен още от раждането. Ще трябва да се справиш сурово с него, Едуард, помни ми думите. Когато се отнасяш с него с добрина, той ти се отплаща с интриги.

— Може би — казва той и въздиша. — Може би ще се поучи.

— Няма да се поучи — отсичам. — Ще бъде безопасен за теб едва когато е мъртъв. Ще трябва да го сториш, Едуард. Можеш само да избереш времето и мястото.

Той се изправя, протяга се и отива до леглото.

— Нека да те видя, че си легнала, преди да се прибера в собствените си покои. Ще се радвам, когато бебето се роди и отново можем да спим заедно.

— След миг — отговарям. Навеждам се напред и се вглеждам във въглените. Аз съм наследница на водна богиня, никога не успявам да прозра добре в пламъците, но в проблясването на жаравата мога да различа сприхавото лице на Джордж и нещо зад него: висока сграда, тъмна като стълб с пътепоказател — Тауър. За мен тази сграда е винаги мрачна, обиталище на смъртта. Свивам рамене. Може би не означава нищо.

Изправям се, отивам да си легна и се сгушвам под завивките, а Едуард улавя ръцете ми, за да ме целуне за лека нощ.

— Та ти си премръзнала — казва той изненадано. — Мислех си, че огънят е достатъчно силен.

— Мразя това място — казвам разсеяно.

— Кое място?

— Лондонския Тауър. Мразя го.

Злодеят, приближен на Джордж, предателят Бърдет, обявява невинността си на ешафода в Тайбърн, пред дюдюкаща тълпа, и въпреки това е обесен. Джордж, който не си извлича никаква поука от смъртта на своя довереник, потегля разярен от Лондон, нахълтва на срещата на кралския съвет в замъка Уиндзор и повтаря думите на Бърдет, крещейки в лицето на Едуард.

— Не може да бъде! — казвам на Антъни. Напълно съм скандализирана.

— Направи го! Наистина! — Антъни се дави от смях, докато се опитва да ми опише сцената в покоите ми в замъка: дамите ми са насядали в приемната ми, а брат ми и аз сме се усамотили в спалнята ми. — Ето ти го нашия Едуард, от ярост извисил се сякаш на цели седем фута. Ето ти ги и членовете на Частния съвет, с ужасени изражения. Трябваше да им видиш лицата — Томас Станли беше отворил уста като риба! Брат ни Лайънъл — стиснал ужасено кръста на гърдите си. Нашият Джордж — наперено изправен пред краля и ревящ речта си гръмко като някой актьор. Разбира се, половината от тях не схващат нищичко и не осъзнават, че Джордж рецитира речта на Бърдет, произнесена от ешафода, по памет като пътуващ актьор. Затова, когато той казва: „Аз съм стар човек, мъдър човек…“, всички са напълно объркани.

Надавам лек писклив смях.

— Антъни! Не е вярно!

— Кълна ти се, никой от нас не знаеше какво става, освен Едуард и Джордж. После Джордж го нарече тиранин!

Смехът ми рязко замира.

— Пред собствения му съвет?

— Тиранин и убиец.

— Нарекъл го е така?

— Да. В лицето. За какво говореше? За смъртта на Уорик?

— Не — казвам кратко. — Нещо по-лошо.

— Едуард Ланкастърски? Младият принц?

Поклащам глава.

— Това беше по време на битка.

— Нима за стария крал?

— Никога не говорим за това — казвам. — Никога.

— Е, Джордж ще заговори за това сега. Изглежда като човек, готов да каже всичко. Нали знаеш, той твърди, че Едуард дори не е син на династията Йорк. Че е копеле на стрелеца Блейбърн; така че Джордж е истинският наследник.

Кимвам.

— Едуард ще трябва да му затвори устата. Това не може да продължава.

— Едуард ще трябва да му затвори устата веднага — предупреждава ме той. — Или Джордж ще свали от престола теб и цялата династия Йорк. Така е, както казах. Гербът на вашата фамилия не би трябвало да е бялата роза, а старият знак на вечността.

— Вечността? — повтарям с надеждата, че той ще каже нещо успокояващо в това най-мрачно време от дните ни.

— Да, змията, която се самоизяжда. Синовете на Йорк ще се унищожат помежду си, един брат ще унищожи друг, чичовци ще поглъщат племенници, бащи ще обезглавяват синове. Те са род, който изпитва нужда да пролива кръв и са готови да пролеят своята, ако нямат друг враг.

Слагам ръце върху корема си, сякаш за да предпазя детето да не чува такива мрачни предсказания.

— Недей, Антъни. Не говори такива неща.

— Верни са — казва той мрачно. — Династията Йорк ще падне, каквото и да сторим ти или аз, защото нейните членове ще се самоизядат.

Влизам в затъмнената си спалня за шестседмичното оттегляне преди раждането, като оставям въпроса все още неуреден. Едуард не може да измисли какво може да се направи. Един нелоялен кралски брат не е нещо ново в Англия, не е нищо ново и за тази фамилия, но е истинско мъчение за Едуард.

— Остави нещата така, докато изляза — казвам му на самия праг на покоите си. — Навярно той ще се вразуми и ще помоли за прошка. Когато изляза, можем да вземем решение.

— А ти бъди смела — той хвърля поглед към потъналата в сенки стая зад мен, затоплена от малък огън, с бели стени, защото са свалили всички изображения, които могат да се отразят на формата на бебето, което предстои да се роди. Едуард се навежда напред.

— Ще идвам да те посещавам — прошепва.

Усмихвам се. Едуард винаги нарушава правилото родилната стая да бъде запазена територия само за жени.

— Носи ми вино и захаросани плодове — казвам, назовавайки забранените храни.

— Само ако ме целунеш сладко.

— Едуард, как можеш!

— Веднага щом излезеш тогава.

Той отстъпва назад и официално ми пожелава всичко добро пред придворните. Покланя ми се, аз му правя реверанс, а после се дръпвам назад и те затварят вратата пред лицата на усмихнатите придворни, и аз оставам сама с бавачките в малкия апартамент, без да имам какво друго да правя, освен да чакам новото бебе да се появи.

Раждането е продължително и трудно, но накрая идва и съкровището: момче. Той е сладко малко дете от рода Йорк, с рехава светла косица и очи, сини като яйце на червеношийка. Дребен и лек е и когато го слагат в ръцете ми, за миг ме пробожда страх, защото изглежда толкова миниатюрен.

— Ще порасне — казва акушерката успокоително. — Дребните бебета растат бързо.

Усмихвам се и докосвам крехката му ръчичка, и виждам как обръща глава и присвива устни.

Кърмя го сама през първите десет дни, а после наемаме едра дойка, която влиза и нежно го поема от мен. Когато я виждам седнала в ниското столче и нежността, с която го поднася към гърдите си, съм сигурна, че ще се грижи за него. Кръщаваме го Джордж, както обещахме на вероломния му чичо, а аз се пречиствам в църква и излизам от затъмнените си родилни покои на ярката слънчева светлина в средата на август, за да открия, че в мое отсъствие новата блудница, Елизабет Шор, се разпорежда почти като кралица в двора ми. Кралят се е отказал от запоите и задяването на жени из лондонските обществени бани. Купил ѝ е къща близо до двореца Уайтхол. Дели с нея трапезата и леглото си. Наслаждава се на компанията ѝ и дворът знае това.

— Тя си тръгва тази вечер — казвам рязко на Едуард, когато, облечен в пищна алена мантия, бродирана със злато, той идва в покоите ми.

— Коя? — пита той невинно, като отива с чаша вино до огнището ми: най-невинният съпруг на света. Махва с ръка и слугите излизат бързо от стаята, съзнавайки много добре, че се заражда някаква беда.

— Тази жена Шор — казвам простичко. — Не помисли ли, че някой ще ме посрещне с клюката в мига, щом изляза от усамотението си? Чудното е, че са си държали езиците толкова дълго. Едва бях излязла от параклиса и те вече се препъваха един в друг в бързината си да ми съобщят. Маргарет Боуфорт прояви особено голямо съчувствие.

Едуард се засмива.

— Прости ми. Не знаех, че постъпките ми представляват такъв голям интерес.

Не казвам нищо в отговор на тази лъжа. Просто чакам.

— Ах, любима, това беше доста дълго време — казва той. — Знам, че се беше оттеглила в очакване на раждането, а после дойдоха родилните ти мъки и сърцето ми се изпълваше със съчувствие към теб, но въпреки това един мъж се нуждае от топло легло.

— Вече излязох от усамотението си — казвам бързо. — А твоето легло ще бъде леденостудено — ще бъде като възглавница от скреж, като снежна завивка — ако тя не си е отишла до утре сутрин.

Той протяга ръка към мен и аз отивам да застана до него. Когато се навеждам да го целуна по шията, познатото докосване и ароматът на кожата му изведнъж ме замайват.

— Кажи, че не си ми ядосана, скъпа — прошепва ми той: тонът на гласа му е като успокояващо гукане.

— Знаеш, че съм.

— Тогава кажи, че ще ми простиш.

— Знаеш, че винаги ти прощавам.

— Тогава кажи, че можем да отидем в леглото и отново да бъдем щастливи, че сме заедно. Ти се справи толкова добре, като ни дари с още едно момче. Такава наслада си за окото, когато си закръглена и току-що завърнала се при мен. Желая те толкова много. Кажи, че можем да бъдем щастливи.

— Не. Ти ми кажи нещо.

Дланта му се плъзва нагоре по ръката ми и обхожда лакътя ми под ръкава на нощницата. Както винаги, докосването му е интимно като правене на любов.

— Всичко, каквото пожелаеш. Какво би искала да ти кажа?

— Кажи, че тя си отива утре.

— Да, отива си — казва той с въздишка. — Но знаеш ли, ако само склониш да се срещнеш с нея, ще я харесаш. Тя е жизнерадостна млада жена, начетена и весела. Добра е за компания. И е едно от най-добродушните момичета, които съм срещал.

— Тя си отива утре — повтарям, пренебрегвайки чара на Елизабет Шор, сякаш ме е грижа дали е начетена. Сякаш и Едуард го е грижа. Сякаш е в състояние да каже истината за една жена. Той тича след жените като възбуден пес след разгонена кучка. Убедена съм, че не знае нищо за тяхната начетеност или нрав.

— Това ще е първото нещо, с което ще се заема утре, скъпа. Първото нещо.