Май 1465 г.

Кралят решава, че ще имам най-бляскавата и великолепна коронация, която Англия е виждала. Това не е само в знак на почит към мен.

— Правим те кралица, безспорна кралица, и всеки лорд в кралството ще подгъне коляно пред теб. Майка ми… — той млъква рязко и прави гримаса. — Майка ми ще трябва да ти засвидетелства почитта си като част от празненствата. Никой няма да може да отрече, че си кралица и моя съпруга. Това ще затвори устата на онези, които говорят, че бракът ни не е действителен.

— Кой говори? — питам настоятелно аз. — Кой се осмелява да го каже?

Той ми се ухилва. Още си е момче:

— Да не мислиш, че ще ти кажа и ще те оставя да ги превърнеш в жаби? Няма значение кои са хората, които говорят против нас. Те са без значение, докато само шушукат в ъглите. Но една величествена коронация за теб ще утвърди и моето положение като крал. Всички ще могат да видят, че аз властвам, докато онова бедно създание Хенри е просяк някъде в Къмбрия, а съпругата му — оставена на милостта на баща си в Анжу.

— Величествена коронация, значи…? — казвам, не особено въодушевена от мисълта.

— Ще залиташ под тежестта на накитите си — обещава ми той.

В крайна сметка коронацията ми се оказва още по-пищна от предвиденото. Влизам в Лондон през Лондонския мост, но мръсният стар главен път е преобразен и с изсипания от безброй каруци искрящ пясък прилича повече на арена за турнири. Посрещат ме свирачи, облечени като ангели: костюмите им са направени от паунови пера, ослепителните им криле са като хиляди очи в синьо, тюркоазено и тъмносиньо. Актьори представят жива картина, изобразяваща Дева Мария и светците; съветват ме да бъда добродетелна и плодовита. Хората смятат, че сам Бог ме е избрал да бъда кралица на Англия. Хорове пеят, докато влизам в града, обсипват ме с розови цветчета. Аз съм олицетворение на самата себе си, самата аз съм жива картина: англичанката от династията Ланкастър, превърнала се в кралица на династията Йорк. Аз съм образ на мира и единството.

Прекарвам нощта във великолепните кралски апартаменти в Тауър, новообзаведени за престоя ми. Не харесвам Тауър: по тялото ми пробягва тръпка, докато ме внасят на носилка, вдигната на височината на раменете на носачите, под подвижната вертикална решетка на крепостната врата. Антъни, който стои отстрани, вдига поглед към мен.

— Какво има?

— Мразя Тауър — мирише на влага.

— Станала си придирчива — казва той. — Нищо чудно — след като кралят ти даде твои собствени великолепни дворци, имението Гринич, а също и Шийн.

— Не е това — казвам, опитвайки се да назова повода за смущението си. — Сякаш тук има призраци. Момчетата ми тук ли ще останат тази вечер?

— Да, цялото семейство е в кралските покои.

Правя смутена гримаса.

— Не ми харесва момчетата ми да са тук — казвам. — Това място носи лош късмет.

Антъни се прекръства и скача от коня си, за да ме свали от седлото.

— Усмихни се — нарежда ми полугласно.

Комендантът на Тауър чака да ме посрещне и да ми връчи ключовете: това не е време нито за предсказания, нито за призраци.

— Всемилостива кралице, добре дошла — казва той, а аз хващам Антъни за ръката и се усмихвам. Чувам как хората в тълпата шепнат, че съм красавица, каквато не са можели да си представят.

— Всъщност не си нищо особено — пошушва ми Антъни, при което аз извръщам глава и едвам сдържам кикота си. — Изобщо не можеш да се сравняваш с майка ни например.

На следващия ден е коронацията ми в Уестминстърското абатство. За дворцовия херолд, който реве гръмогласно имена на херцози, херцогини и графове, това е списък на най-изтъкнатите и най-благородни фамилии в Англия и християнския свят. За майка ми, която носи шлейфа ми заедно със сестрите на краля Елизабет и Маргарет, това е нейният триумф. Колкото до Антъни, който е светски човек и все пак — отчужден от света, мисля, че това е сбирщина от глупци, от която той би желал да е далеч; за Едуард пък това е ярка демонстрация на богатството и властта му пред една страна, жадуваща за богата и влиятелна кралска фамилия. За мен това е една неясна поредица от церемонии, в която изпитвам единствено нервност; и отчаяно се надявам да вървя с правилната бързина, да не забравя да си изхлузя обувките и да мина боса по брокатения килим, да приема двата скиптъра в двете си ръце, да разголя гърди, за да бъдат помазани със свещения елей и да държа главата си стабилно, за да понесе тежестта на короната.

Нужни са трима епископи, за да ме короноват, сред тях — Томас Баучър, един абат, двеста духовници и цели хиляда хористи, които пеят хвалебствия за мен и да призоват върху мен Божията благословия. Придружават ме моите родственици: оказва се, че имам стотици. Първо са тези от кралската фамилия, после сестрите ми, зълва ми Елизабет Скейлс, братовчедките, братовчедките от Бургундия, родствениците, които единствено майка ми може да проследи, и всички други красиви дами, които са успели да се доберат до шанса да бъдат представени. Всяка от тях иска да присъства по време на коронацията ми, всички искат място в двора ми.

По традиция, Едуард не е с мен. Той гледа иззад параван заедно с малките ми синове: дори не мога да го видя; дори не мога да почерпя кураж от усмивката му. Трябва да се справя с всичко това съвсем сама, докато хиляди непознати следят всяко мое движение. Нищо не бива да затъмни моето издигане от жена от дребната поземлена аристокрация до кралица на Англия, от смъртна до божествена; почти богоравна. Когато ме коронясват и ме помазват със свещения елей, аз се превръщам в ново същество, стоящо над смъртните, само на една стъпка под ангелите — възлюбена — и избраница на небето. Очаквам тръпката на вълнение надолу по гръбнака ми от знанието, че Бог ме е избрал да бъда кралица на Англия, но не чувствам нищо освен облекчение, че церемонията е приключила, и страх при мисълта за пищното празненство, което ще последва.

Три хиляди благородници и техните съпруги сядат да се хранят с мен и при всяко поднасяне на трапезата се сервират по двайсет ястия. Свалям короната си, за да не ми тежи, докато се храня, и я слагам отново между отделните поднасяния. Изобщо цялата церемония прилича на сложен танц и продължава с часове. За да ме защитят от любопитни погледи, графиня Шрусбъри и графиня Кент коленичат и разпъват пред мен воал. От вежливост опитвам всяко ястие, но не ям почти нищо. Короната притиска главата ми като проклятие, а слепоочията ми пулсират. Зная, че съм се издигнала до най-важната позиция в страната, а копнея единствено за съпруга си и за леглото си.

В един момент от вечерта, вероятно около десетата поредна част, съм почти склонна да си мисля, че всичко това е било ужасна грешка и че съм щяла да бъда по-щастлива в Графтън, без да сключвам амбициозен брак и без да се издигам до ранга на кралските особи. Но вече е твърде късно за съжаления и макар че заради умората ми и най-изтънчените ястия ми се струват безвкусни, аз продължавам да се усмихвам, да слагам отново короната си и да изпращам най-хубавите блюда на фаворитите на краля.

Първите отиват при братята му — Джордж, златният младеж, херцог Кларънс, и най-малкото момче от династията Йорк — Ричард, херцог Глостър, който ми се усмихва свенливо и свежда глава, когато нареждам на слугите да му занесат задушен паун. Той е толкова различен от братята си, колкото изобщо е възможно, дребен и стеснителен, тъмнокос, слаб и мълчалив, докато те са високи и надменни мъже с бронзови коси. Ричард ми допада веднага, и си мисля, че ще бъде добър компаньон и другар в игрите на моите момчета, които са съвсем малко по-малки от него.

В края на вечерята, когато десетки благородници и стотици духовници ме придружават обратно до покоите ми, аз вървя с вдигната глава, сякаш не съм уморена, сякаш не съм смазана. Знам, че днес съм се превърнала в нещо повече от смъртна жена: превърнала съм се в полубогиня. Превърнала съм се в божество, подобно на моята прародителка Мелузина, която била родена богиня и станала жена. Тя трябвало да сключи тежка сделка с човеците, за да премине от единия свят в другия. Трябвало да се откаже от свободата си във водата, за да се сдобие с крака, така че да може да върви редом до съпруга си на земята. Не мога да не се запитам какво ще трябва да изгубя аз, за да бъда кралица.

Слагат ме да си легна в леглото на Маргарет Анжуйска, в празната кралска спалня, и аз чакам, с вдигнатата до ушите завивка от златен брокат Едуард да успее да се откъсне от празненството и да се присъедини към мен. До спалнята ми го придружават половин дузина компаньони и камериери, които церемониално го събличат и го оставят едва когато вече е по нощница. Той вижда смаяния ми поглед и се разсмива, докато затваря вратата след себе си.

— Вече сме кралски особи — казва той. — Трябва да изтърпим тези церемонии, Елизабет.

Протягам ръце към него.

— Стига ти да си все същият…

Той смъква рязко нощницата си и идва гол при мен: плещите му са широки, кожата — гладка, а мускулите на бедрата, корема и хълбоците му трептят.

— Аз съм твой — казва той простичко, и когато се вмъква до мен в студеното легло, напълно забравям, че сме кралица и крал, и мисля само за неговото докосване и за своето желание.

* * *

На следващия ден има голям турнир и благородниците излизат на арената в красиви костюми, докато оръженосците им гръмко рецитират стихове. Моите момчета са в кралската ложа с мен, с разширени очи и отворени уста, докато се дивят на церемонията, знамената, блясъка и тълпите, на великолепието на първия голям турнир, който са виждали някога. Сестрите ми и Елизабет — съпругата на Антъни — седят до мен. Започваме да създаваме кралски двор от красиви жени: хората вече говорят, че в Англия никога преди не е виждана такава елегантност.

Братовчедите от Бургундия са излезли в пълен състав: техните доспехи са най-красивите, тяхната поезия — най-благозвучна. Но Антъни, брат ми, е великолепен: дворът полудява по него. Той седи грациозно на коня си, носи знака на моето благоволение, и строшава копията на дузина мъже. Никой не може да се мери и с поезията му. Той пише в романтичния стил на южните земи: разказва за радостта с нотка на тъга — мъж, който се усмихва на трагедията. Той съчинява поеми за любовта, която никога не може да бъде осъществена, за надежди, които карат един мъж да прекоси пясъчна пустиня, а жена — морето. Нищо чудно, че всички дами в двора се влюбват в него. Антъни се усмихва, вдига цветята, които хвърлят на арената, и се кланя, с ръка на сърцето, без да моли никоя дама за благоволението ѝ.

— Познавах го, когато ми беше просто вуйчо — отбелязва Томас.

— Той е фаворитът на деня — казвам на баща си, който идва до кралската ложа да ми целуне ръка.

— Какво си мисли? — пита ме настоятелно той, озадачен. — По мое време убивахме противниците си, не пишехме поеми за тях.

Съпругата на Антъни, Елизабет, се засмива.

— Това е бургундският стил.

— Това са рицарски времена — казвам на баща ми, като се усмихвам на почудата, изписана върху широкото му лице.

Но победителят на деня е лорд Томас Станли, красив мъж, който повдига наличника на шлема си и идва да получи наградата си, доволен, че е спечелил. На знамето му гордо е изписан фамилният му девиз: Sans Changer.

— Какво означава? — шепнешком пита Ричард брат си.

— Неизменен — казва Томас. — И щеше да го знаеш, ако учеше, вместо да си губиш времето.

— Наистина ли никога не се променяте? — питам лорд Станли. Той поглежда към мен: дъщеря на семейство, което се е променило напълно, обърнало се е от един крал към друг, жена, която се е променила, превръщайки се от вдовица в кралица, и се покланя:

— Наистина — казва той. — Подкрепям Бог и краля, и правата си, в този ред.

Усмихвам се. Безсмислено е да го питам откъде знае какво иска Бог, откъде знае кой крал е законен, как може да е сигурен, че правата му са законни. Това са въпроси за мирно време, а нашата страна е във война от твърде отдавна, за да задаваме сложни въпроси.

— Великолепен сте на арената — отбелязвам.

Той се усмихва:

— Имах късмет да не бъда определен да се състезавам срещу брат ви Антъни. Но съм горд да се дуелирам пред вас, ваша светлост.

Надвесвам се от ложата на кралицата да му връча наградата за победата — рубинен пръстен — но лорд Станли ми показва, че подаръкът е твърде малък за голямата му ръка.

— Трябва да се ожените за красива дама — подкачам го. — Добродетелна жена, която е далеч по-ценна от рубините.

— Най-прекрасната дама в кралството е омъжена и коронована — той ми се покланя. — Как ние — пренебрегнатите — ще понесем нещастието си?

Засмивам се на тази шега: това е езикът, типичен за моите сродници, бургундците, които са превърнали флирта във форма на висше изкуство.

— Трябва да положите усилие — казвам. — Такъв страховит рицар би трябвало да основе велик род.

— Ще основа своя династия и ще ме видите отново да побеждавам — отвръща той и при думите му, по някаква причина, усещам лека тръпка. Помислям си, че този мъж е силен не само на арената за турнири. Това е мъж, който ще бъде силен и на бойното поле. Безскрупулен човек, който е готов да преследва собствения си интерес. Страховит, наистина. Да се надяваме, че ще е верен на девиза си и никога няма да измени на верността си към нашата династия Йорк.

* * *

Когато богинята Мелузина се влюбила в рицаря, той ѝ обещал, че ще е свободна да бъде себе си, стига само да се съгласи да бъде жена. Споразумели се, че тя ще бъде негова съпруга и ще стъпва с крака по земята, но веднъж в месеца ще може да отива в собствените си покои, да пълни голяма вана с вода, и само за една нощ, да приема рибешката си същност. И така те живели щастливо много години. Защото той я обичал и разбирал, че една жена не може да живее като мъж. Разбирал, че тя не може да мисли като него, да ходи, както ходи той, да диша въздуха, който той поема. Тя щяла винаги да е същество, различно от него, същество, което се вслушва в различна музика, чува различен звук, чувства се удобно в различна среда.

Разбирал, че тя има нужда да остава насаме. Разбирал, че от време на време тя трябва да затваря очи и да се потапя под блестящата водна повърхност, да размахва опашка и да диша през хрилете си, и да забрави радостите и изпитанията на това да бъде съпруга — само за малко, само веднъж на месец. Родили им се деца, и пораснали здрави и красиви; той станал по-заможен, а замъкът им бил прочут с богатството и изяществото си, както и с красотата и добротата на господарката си. От далечни земи идвали гости да видят замъка, неговия господар, и прекрасната му, загадъчна съпруга.

* * *

Веднага след коронацията, се залавям да се погрижа за близките си и двете с майка ми ставаме най-големите сватовници в кралството.

— Няма ли това да породи още враждебност? — питам Едуард. — Майка ми има списък с лордове, за които да се омъжат сестрите ми.

— Трябва да го направите — уверява ме той. — Роптаят, че си бедна вдовица от семейство на неизвестни хора. Трябва да подобриш положението на близките си, като ги ожениш за благородници.

— Толкова сме много, имам толкова много сестри, че съм сигурна, че ще разграбим всички подходящи млади мъже. Ще те оставим с недостиг на лордове.

Той свива рамене.

— Тази страна твърде отдавна е разделена на привърженици на Йорк или Ланкастър. Създай ми нова изтъкната фамилия, която ще ме поддържа, когато Йорк се колебае, или когато Ланкастър отправя заплахи. Ти и аз трябва да се свържем с аристокрацията, Елизабет. Дай на майка си свобода на действие: нуждаем се от братовчеди и от роднини по сватовство във всяко графство в страната. Ще удостоя с благороднически титли братята ти и синовете ти от първия брак. Трябва да създадем около теб влиятелно семейство, както заради положението ти, така и за твоя защита.

Вярвам на обещанието му. Отивам при майка ми и я намирам седнала на голямата маса в покоите ми, разпръснала навсякъде около себе си родословни дървета, договори и карти, като командир, който събира войска.

— Виждам, че си се превърнала в богинята на любовта — отбелязвам.

Тя хвърля поглед към мен, като се мръщи в опит да се съсредоточи.

— Това не е любов, това е делово начинание — казва тя. — Имаш близки, за които трябва да се погрижиш, Елизабет, и по-добре е да ги омъжиш за заможни съпрузи и съпруги. Натоварена си да създадеш нов род. Задачата ти като кралица е да пазиш и уреждаш благополучието на благородниците в страната си: никой мъж не трябва да се сдобива с твърде голямо величие, никоя дама не бива да падне твърде ниско. Знам това — венчах се с баща ти въпреки забраната и трябваше да поискаме прошка от краля, и да платим глоба.

— Бих си помислила, че заради това ще бъдеш на страната на свободата и истинската любов?

Тя се изсмива кратко:

— Когато ставаше въпрос за моята свобода и моята любовна история: да. Когато става дума за правилното уреждане на твоя двор: не.

— Сигурно съжаляваш, че Антъни вече е женен, сега, когато можем да му уредим изгодна партия?

Майка ми се намръщва.

— Съжалявам, че жена му е безплодна и в лошо здраве — казва тя рязко. — Можеш да я задържиш в двора като придворна дама, а и тя е от много добро семейство, но не мисля, че ще ни дари със синове и наследници.

— Ще разполагаш с десетки синове и наследници — предричам, като гледам дългите ѝ списъци и дръзко изрисуваните стрелки между имената на сестрите ми и тези на английските благородници.

— Би трябвало — казва тя със задоволство. — И всеки от тях ще бъде поне лорд.

Така че имаме цял месец, изпълнен със сватби. Всяка от сестрите ми бива омъжена за лорд с изключение на Катрин, с която стигам дори още по-далече и я омъжвам за херцог. Той още няма и десет години — едно начумерено дете: Хенри Стафорд, малкият херцог Бъкингам. Уорик го имаше предвид за дъщеря си Изабел. Но тъй като след смъртта на баща си момчето е кралски повереник, то е на мое разположение. Плащат ми известна сума, за да бъда негова настойница, и мога да правя с него каквото пожелая. Той се отнася с мен арогантно и грубо: смята се за потомък на изтъкнато семейство, и е толкова горделив, че изпитвам удоволствие да заставя този млад претендент за престола да сключи брак с Катрин. Той смята и нея, и всички нас, за непоносимо по-нископоставени от него. Въобразява си, че е унизен чрез брака в нашата фамилия, и го чувам да казва на приятелите си, хвалейки се като момче, че ще си отмъсти и че един ден ще се боим от него; един ден щял да ме накара да съжалявам, задето съм го оскърбила. Това ме разсмива, докато Катрин се радва да бъде херцогиня дори и с едно нацупено дете за съпруг.

Двайсетгодишният ми брат Джон, който за късмет все още е ерген, ще бъде оженен за лелята на лорд Уорик — лейди Катрин Невил. Тя е вдовстваща херцогиня на Норфолк, която се е омъжила за херцог, споделила е леглото си с него и го е погребала. Това е плесница в лицето на Уорик и дори само то ме изпълва със злорадство, а тъй като леля му е почти на сто години, женитбата с нея е изключително жестока шега. Уорик ще се научи кой сключва съюзите в Англия сега. Освен това тази старица сигурно скоро ще умре, и тогава брат ми ще бъде отново свободен и невъобразимо богат.

За сина си, скъпия ми Томас Грей, откупвам малката Ан Холанд. Майка ѝ, херцогинята на Ексетър, родна сестра на съпруга ми, ми взема четири хиляди марки за тази привилегия, но аз все пак плащам цената на гордостта ѝ, за да може Томас да наследи състоянието на Холанд. Синът ми ще бъде по-богат от всеки принц в християнския свят. Отмъквам на граф Уорик и този трофей — той искаше Ан Холанд за племенника си и въпросът беше почти уреден; но аз давам хиляда марки повече от него — цяло състояние, кралско състояние, с което мога да разполагам, а Уорик — не. Едуард удостоява Томас с титлата маркиз Дорсет, за да е в съответствие с перспективите му. Ще сватосам сина си Ричард Грей веднага щом видя момиче, което ще му донесе състояние: междувременно той ще бъде удостоен с рицарско звание.

Баща ми става граф; Антъни не получава титлата херцог, която споменаваше на шега, но става лорд на остров Уайт, а останалите ми братя биват назначени на служба при краля или в църквата. Лайънъл ще бъде епископ, както искаше. Използвам важното си положение на кралица, за да издигна семейството си на власт, както би сторила всяка жена и както всъщност е редно да стори всяка жена, издигнала се до величие от нищото. Ще имаме врагове — трябва да си създадем връзки и съюзници. Трябва да бъдем навсякъде.

Към края на дългия низ от женитби и удостояване с благороднически титли, никой в Англия не може да не влезе по някакъв начин в съприкосновение със семейството ми: не можете да търгувате, да разоравате нива, нито да водите съдебен процес, без да се срещнете с член на изтъкнатото семейство Ривърс или техните васали. Ние сме навсякъде: ние сме там, където кралят е избрал да ни постави. И ако някой ден всички се обърнат срещу него, той ще открие, че ние, семейство Ривърс, се простираме надалече — като крепостен ров около замъка му. Когато изгуби всичките си други приятели, ние все така ще бъдем негови съюзници, а сега сме на власт.

Ние сме му верни и той държи на нас. Аз му засвидетелствам верността и любовта си и той знае, че на света няма жена, която да го обича повече от мен. Братята и баща ми, братовчедите и сестрите ми, и всичките им нови съпрузи и съпруги му обещават безусловната си вярност каквото и да се случи, който и да тръгне срещу него. Ние създаваме нова фамилия, която не е нито Ланкастър, нито Йорк: ние сме фамилията Удвил, удостоени с благородническа титла под името Ривърс, и стоим зад краля като висока стена. Половината кралство може и да ни мрази, но сега аз направих всички ни толкова влиятелни, че не ме е грижа.

Едуард се залавя с делата по управляването на една страна, която е свикнала изобщо да няма крал. Назначава съдии и шерифи на мястото на мъжете, загинали в битка: нарежда им да наложат закон и ред в своите графства. Мъже, които са се възползвали от възможността да воюват със съседите си, трябва да се върнат в пределите на собствените си имоти. Уволнените войници от едната или другата страна трябва да се върнат по домовете си. Необузданите банди, които са се възползвали от възможността да тормозят хората, трябва да бъдат проследени и заловени, пътищата трябва отново да станат безопасни. Едуард се заема с тежката задача да превърне Англия отново в страна, която е в мир със себе си, а не във война.

После, когато най-сетне, безкрайната война приключва, залавяме бившия крал Хенри почти обезумял сред хълмовете на Нортъмбърланд и Едуард нарежда да го отведат в Лондонския Тауър заради собствената му безопасност, а също и заради нашата. Той не винаги е с ума си, Бог да му е на помощ. Нанася се в стаите в Тауър и, изглежда, знае къде се намира; изглежда, че се радва да се завърне у дома след скитанията си. Живее тихо и скромно, общувайки с Бог и до него денонощно има свещеник. Дори не знаем дали помни съпругата си и сина, за който тя му каза, че е негов — със сигурност никога не говори за тях, нито пита как са те в далечния Анжу. Не сме сигурни дали винаги помни, че някога е бил крал. Той вече не може да възприема света, бедният Хенри, и е забравил всичко, което сме му отнели.

Загрузка...