Бялата кралица

Декември 1476 г.

Идва Коледа и скъпият ми син принц Едуард се прибира у дома в Уестминстър за празника. Всички се дивят колко е пораснал. Догодина навършва седем и е стройно, красиво, светлокосо момче със способност да разбира бързо, с образование, получено изцяло от Антъни, и с наченки на привлекателна външност и обаяние, които е наследил изцяло от баща си.

Антъни води при мен и двамата ми сина, Ричард Грей и принц Едуард, за да им дам благословията си, а после ги оставя да излязат, за да намерят братята и сестрите си.

— Липсвате ми и тримата. Толкова много — казвам.

— И ти на мен — казва той, като ми се усмихва. — Но изглеждаш добре, Елизабет.

Правя гримаса.

— За жена, на която ѝ прилошава всяка сутрин.

Той е във възторг.

— Отново чакаш дете?

— Отново, и като се има предвид гаденето, всички смятат, че ще е момче.

— Едуард сигурно е на седмото небе.

— Предполагам. Показва възторга си, като флиртува с всяка жена в обкръжение от сто мили.

Антъни се засмива.

— Такъв си е Едуард.

Брат ми е щастлив. Разбирам го веднага, по непринудената му поза и отпуснатите бръчки около очите му.

— А ти? Още ли ти харесва Лъдлоу?

— Младият Едуард, Ричард и аз подредихме нещата точно както искаме — казва той. — Ние сме двор, отдаден на учение, рицарство, турнири и лов. Това е съвършен живот и за трима ни.

— Той учи ли?

— Както ти съобщавам. Той е умно и сериозно момче.

— И не му позволяваш да се впуска в рискован лов?

Антъни ми се усмихва широко.

— Разбира се, че му позволявам! Да не искаш да възпитам страхливец за трона на Едуард? Той трябва да изпробва смелостта си на ловното поле и на арената за турнири. Трябва да познава страха, да го гледа в лицето, и да препуска към него. Трябва да бъде смел крал, а не страхлив. Ще направя много лоша услуга и на двама ви, ако го отклонявам от всички рискове и го уча да се бои от опасността.

— Знам, знам — казвам. — Просто той е толкова ценен…

— Всички сме ценни — заявява Антъни. — И всички трябва да водим рискован живот. Уча го да язди всеки кон в конюшнята и да влиза в битка, без да трепне. Това ще го опази по-добре, отколкото ако се опитваме да го оставяме да язди само безопасни коне и да го държим далеч от арената за турнири. А сега да преминем към далеч по-важни неща. Какво си ми приготвила за Коледа? И ще кръстиш ли бебето си на мен, ако родиш момче?

Дворът се готви за Коледа с обичайната си разточителност, Едуард поръчва нови дрехи за всички деца и за нас, като част от грандиозния блясък, който светът очаква от елегантното кралско семейство на Англия. Всеки ден прекарвам известно време с малкия принц Едуард. Обичам да седя до него, когато спи, и да слушам молитвите му, преди да си легне, и да го викам в покоите си за закуска всеки ден. Той е сериозно малко момче, вглъбено и замислено, предлага да ми чете на латински, гръцки или френски и аз съм принудена да призная, че неговата начетеност далеч превъзхожда моята.

Той е търпелив с малкия си брат Ричард, който го боготвори, следвайки го навсякъде с решително подтичване, и е нежен към невръстната Ан, когато се навежда над люлката ѝ и се диви на малките ѝ ръчички. Всеки ден съчиняваме пиеса или поетична драма, всеки ден ходим на лов, всеки ден има голяма тържествена вечеря и танци, и забавления. Хората казват, че династията Йорк има омагьосан кралски двор, омагьосан живот, и аз не мога да го отрека.

Само едно нещо хвърля сянка върху дните преди Коледа: Джордж, Херцогът на неудовлетворението.

— Наистина мисля, че брат ти става все по-странен с всеки изминал ден — оплаквам се на Едуард, когато идва в покоите ми в двореца Уайтхол, за да ме придружи на вечеря.

— Кой по-точно? — пита той лениво. — Защото знаеш, че в очите и на двамата, каквото и да направя, все е погрешно. Човек би казал, че ще се радват да имат един наследник на Йорк на трона, и мир в християнския свят, и едно от най-хубавите коледни празненства, които някога сме организирали, но не. Ричард заминава от двора, за да се върне на север, веднага щом празненството приключи, за да демонстрира възмущението си, че не се потим в битка с французите, а Джордж просто си е злонравен.

— Точно лошият нрав на Джордж ме тревожи.

— Защо, какво е направил сега? — пита той.

— Казал на слугата, който му поднася храната и питиетата, че няма да яде нищо, което му изпращат от нашата маса — обяснявам аз. — Казал му е, че ще се храни единствено насаме, в собствената си стая, след като останалите от нас са се нахранили. Когато му изпращаме някое блюдо като любезен жест, за да го опита, ще го откаже. Научих, че възнамерява да ни го изпраща обратно като открито оскърбление. Когато е с други хора, ще седи на трапезата с празна чиния пред себе си. Ще отказва и да пие. Едуард, ще трябва да говориш с него.

— Ако отказва пиене, тогава това е нещо повече от оскърбление, това е чудо! — усмихва се Едуард. — Джордж не може да откаже чаша вино, та ако ще да е предложена и от самия дявол.

— Не е смешно, ако използва трапезата ни, за да ни оскърби.

— Да, знам. Говорих с него — той се обръща към свитата от лордове и дами, които образуват редица зад нас. — Дайте ни един миг — казва и ме издърпва до една прозоречна ниша, където може да говори, без да го подслушат. — Всъщност има и по-лошо, Елизабет. Мисля, че той разпространява слухове срещу нас.

— Какво твърди? — питам. Омразата на Джордж към по-големия му брат не бе задоволена от пропадналия му бунт и от прошката. Надявах се, че ще се задоволи с това да бъде един от двамата най-изтъкнати херцози в Англия. Мислех си, че ще е щастлив със съпругата си, бледата и невзрачна Изабел, и нейното огромно състояние, макар да изгуби контрол върху балдъзата си Ан, когато тя се омъжи за Ричард. Но подобно на всеки подъл, амбициозен мъж, той брои по-скоро загубите, отколкото придобивките си. Той завиждаше на Ричард заради съпругата му, малката Ан Невил. Завиждаше му за състоянието, което тя му донесе. Не може да прости на Едуард, задето позволи на Ричард да се омъжи за нея, и следи зорко всяко дарение, което Едуард прави на семейството и родствениците ми, всеки акър земя, който Едуард дава на Ричард. Като че ли Англия е малка нива, в която той се бои да не изгуби дори една леха с грах — толкова силно е нервното му подозрение. — Какво може да каже той срещу нас? Ти проявяваш неспирна щедрост към него.

— Отново твърди, че майка ми изневерила на баща ми и че аз съм незаконороден — казва той, с уста, притисната към ухото ми.

— Какъв срам! Тази стара история! — възкликвам.

— И твърди, че е сключил споразумение с Уорик и Маргарет Анжуйска, което гласяло, че след смъртта на Хенри той ще стане крал. Така че сега е законен крал като предварително посочен наследник на Хенри.

— Но той лично уби Хенри! — възкликвам.

— Тихо, тихо. Не говори такива неща.

Поклащам глава и при нервното движение воалът от диадемата ми се разлюлява.

— Не. Не трябва да бъдеш деликатен и уклончив по този въпрос сега, не и когато двамата сме насаме. По онова време каза, че сърцето му е спряло, и това обяснение задоволи всички. Но Джордж не може да претендира, че е негов избран и назован наследник, когато всъщност беше негов убиец.

— Той твърди и по-лоши неща — предупреждава ме съпругът ми.

— За мен? — предполагам.

Той кимва.

— Казва, че ти… — млъква рязко и се оглежда наоколо, за да се увери, че никой не е достатъчно близо, за да ни чуе. — Казва, че ти си ве… — гласът му е толкова нисък, че не може да изрече думата.

Свивам рамене.

— Вещица ли?

Той кимва.

— Не е първият, който твърди така. Предполагам, че няма да е последният. Докато ти си крал на Англия, той не може да ми навреди.

— Не ми харесва да говорят така за теб. Не само заради репутацията ти, но и заради безопасността ти. Опасно е да прикачиш подобно име на една жена, независимо кой е съпругът ѝ. А освен това всички продължават да твърдят, че бракът ни се дължал на магия. И това им дава основание да кажат, че изобщо не е имало истински брак.

Изсъсквам леко като сърдита котка. Не се тревожа толкова за собствената си репутация: майка ми ме научи, че една силна жена винаги привлича злословия; но онези, които твърдят, че не съм истински омъжена, ще изкарат синовете ми незаконородени. Това означава да ги лишат от правото на наследство.

— Ще трябва да му затвориш устата.

— Говорих с него, предупредих го. Но предполагам, че въпреки всичко събира хора, готови да се опълчат срещу мен. Той има последователи, които стават по-многобройни с всеки изминал ден, и мисля, че може би поддържа връзка с Луи Френски.

— Имаме мирен договор с крал Луи.

— Това не му пречи да се меси в делата ни. Мисля, че никога нищо не му пречи да се меси в чуждите дела. А Джордж е достатъчно голям глупак, за да вземе парите му и да ми причини неприятности.

Оглеждам се наоколо. Придворните ни чакат.

— Трябва да влизаме на вечеря — казвам. — Какво смяташ да правиш?

— Ще говоря отново с него. Но междувременно не му изпращай никакви блюда от нашата маса. Не искам да прави демонстрации, като ги отказва.

Поклащам глава.

— Блюдата се пращат на фаворитите — казвам. — Той не е сред моите.

Кралят се засмива и ми целува ръка.

— Недей и да го превръщаш в крастава жаба, моя малка вещице — прошепва.

— Не се и налага. В сърцето си той вече е такъв.

Едуард не ми съобщава какво казва на този, най-трудният от братята си, и не за първи път ми се иска майка ми да беше още с мен: нуждая се от съветите ѝ. След няколко седмици, през които се цупи и отказва да се храни с нас, разхождайки се с дебнеща походка из двореца, сякаш се бои да седне, странейки от мен, сякаш самият ми поглед може да го превърне в камък, Джордж съобщава, че Изабел, в последните месеци на бременността си, е болна: поболяла се от противния въздух — съобщава той демонстративно — и я отвежда от двора.

— Навярно така е най-добре — казва ми с надежда брат ми Антъни една сутрин, докато вървим обратно към покоите ми след литургия. Дамите ми са зад мен, с изключение на лейди Маргарет Станли, която още е на колене в параклиса, Бог да я благослови. Моли се като жена, прегрешила срещу самия Свети Дух, но знам със сигурност, че е напълно невинна. Тя дори не си ляга със съпруга си: мисля, че е изцяло лишена от плътско желание. Предполагам, че нищо не вълнува това нейно целомъдрено сърце на жена от рода Ланкастър освен амбицията.

— Сега всички го питат какво е сторил Едуард, за да го разгневи, и той се държи оскърбително и спрямо двама ви. Предизвиква хората да заговорят дали принц Едуард прилича на баща си, и откъде може някой да знае, че той е твой истински син, понеже е роден в убежище, без надеждни свидетели. Поисках от Едуард позволение да го предизвикам на дуел. Не може да му се позволява да говори за теб по този начин. Искам да защитя името ти.

— Какво каза Едуард?

— Каза, че е по-добре да го пренебрегна, отколкото да подкрепя по някакъв начин лъжите му, като оспоря верността им. Но на мен това не ми харесва. А той обижда теб и семейството ни, също и майка ни.

— Това е нищо в сравнение с онова, което причинява на своето семейство — отбелязвам. — Нарича майка ни вещица, но своята собствена заклеймява като блудница. Той е човек, който не се страхува да изрича клевети. Изненадана съм, че майка му не му нарежда да си мълчи.

— Мисля, че го е направила, а Едуард го е порицал насаме, но нищо не го спира. Той е извън себе си от злоба.

— Поне ако е далече от двора, няма постоянно да шушука из ъглите и да отказва да танцува.

— Стига да не заговорничи срещу нас. Щом се оттегли в къщата си и бъде заобиколен от васалите си, Едуард ще бъде в пълно неведение кого призовава той, докато Джордж отново не изведе хората си на бойното поле и Едуард отново не се окаже принуден да се справя с бунт.

— О, Едуард ще узнае — казвам хитро. — Сигурно е поставил хора, които да следят Джордж. Дори аз имам платен човек в къщата му. Едуард сигурно има дузина. Ще узная какво прави, още преди да го е направил.

— Кой е този мъж? — пита Антъни.

Усмихвам се.

— Не е нужно да е мъж, за да следи, да разбира и да докладва. Настанила съм една жена в домакинството му и тя ми разказва всичко.

Моята шпионка, Анкарет, ми докладва всяка седмица и ми съобщава, че Джордж наистина получава писма от нашия враг, Франция. После, точно преди Коледа, пише за влошаващото се здраве на съпругата му, Изабел. Малката херцогиня ражда още едно дете, четвъртото поред, но не възстановява силите си и само седмици след раждането се отказва от борбата за живот, извръща лице от света, и умира.

Моля се за душата ѝ с искрена скръб. Тя беше момиче с ужасно лош късмет. Баща ѝ Уорик я обожаваше и мислеше, че ще я направи херцогиня, а после си помисли, че може да направи съпруга ѝ крал. Но вместо красив крал от династията Йорк, нейният съпруг беше навъсен по-малък син, който се превърна в изменник не веднъж, а два пъти. След като изгуби бебето си в бушуващото море сред призования с магия вятър отвъд Кале, тя роди още две деца — Маргарет и Едуард. Сега те ще трябва да се справят без нея. Маргарет е будно и умно момиче, но Едуард е муден, невъзприемчив, може би дори слабоумен. Бог да е на помощ и на двамата сега, когато Джордж е единственият им родител. Изпращам писмо, с което изразявам скръбта си, а дворът носи траур за нея — дъщерята на един велик граф и съпруга на херцог с кралска кръв.