Бялата кралица

Пролетта на 1470 г.

Докато времето се затопля и сутрин става все по-светло, а птиците започват да пеят в градините на двореца Уестминстър, агентите на Едуард му носят съобщения от Линкълншър за друг бунт в полза на крал Хенри, сякаш той не е забравен от всички други на света и не живее тихо в Лондонския Тауър, по-скоро отшелник, отколкото затворник.

— Ще трябва да отида — казва ми Едуард с поредното писмо в ръка. — Ако този водач, който и да е той, е предвестник на Маргарет Анжуйска, тогава трябва да го сразя, преди тя да го последва с армията си. Изглежда, че тя има намерение да го използва, за да изпробва подкрепата за каузата си, да го накара да поеме риска да събере войски, а когато види, че е събрал английска армия, ще присъедини към нея и своята френска и тогава ще трябва да се изправя срещу двамата.

— Ще бъдеш ли предпазлив? — питам аз. — Срещу този човек, който дори няма смелостта да се нарича със собственото си име?

— Както винаги — казва той спокойно. — Но няма да позволя армията отново да потегли без мен. Трябва да бъда там. Трябва да съм начело.

— А къде е преданият ти приятел Уорик? — питам язвително. — И верният ти брат Джордж? Набират ли войници за теб? Бързат ли да дойдат и да застанат на твоя страна?

Той се усмихва, когато чува тона ми:

— Ах, ти, грешиш, малка кралице на недоверието. Имам писмо от Уорик, в което предлага да събере войници, които да потеглят с мен, а Джордж казва, че също ще дойде.

— Тогава се погрижи да ги наблюдаваш добре по време на битката — казвам, напълно неубедена. — Няма да са първите, които извеждат войници на бойното поле и в последния момент преминават на другата страна. Когато врагът е пред теб, хвърляй по едно око зад гърба си да видиш какво правят твоите верни и предани приятели в тила.

— Те обещаха верността си — успокоява ме той. — Наистина, скъпа моя. Довери ми се. Мога да печеля битки.

— Знам, че можеш, знам, че печелиш — казвам. — Но е толкова трудно да те виждам как потегляш. Кога ще свърши всичко това? Кога враговете ти ще престанат да събират армия за кауза, която вече е в миналото?

— Скоро — отговаря той. — Ще видят, че сме сплотени и че сме силни. Уорик ще спечели Севера на наша страна, а Джордж ще докаже, че е истински брат. Ричард ме подкрепя, както винаги. Ще се върна у дома веднага щом този човек бъде победен. Ще се прибера, за да танцувам с теб сутринта на майския празник, а ти ще се усмихваш.

— Едуард, знаеш ли, само този път, този единствен път, мисля, че не мога да понеса да те видя как заминаваш. Не може ли Ричард да командва армията? Заедно с Хейстингс? Не можеш ли да останеш с мен? Този път, само този път?

Той улавя ръцете ми и ги притиска към устните си. Не е изплашен от нервността ми, а е развеселен от нея. Усмихва се.

— О, защо? Защо този път? Защо този път е толкова важен? Имаш ли да ми кажеш нещо?

Не мога да устоя. Усмихвам се в отговор.

— Наистина имам да ти кажа нещо. Но го пазех в тайна.

— Знам. Знам. Мислеше ли, че не знаех? Е, кажи ми, каква е тази тайна, от която не бива да имам никаква представа?

— Тя би трябвало да те доведе благополучно у дома при мен — казвам. — Би трябвало да те доведе бързо у дома при мен, вместо да потегляш в целия си блясък.

Той чака усмихнат. Чака ме да му кажа.

— Кажи ми — насърчава ме той. — Отдавна копнея за това.

— Отново чакам дете — съобщавам му аз. — И този път зная, че е момче.

Той ме притегля към себе си и ме прегръща нежно.

— Знаех си — казва. — Знаех, че чакаш дете. Знаех го с цялото си същество. А откъде си сигурна, че е момче, моя малка вещице, моя чародейке?

Вдигам към него усмихнато лице, уверена в женските си похвати.

— Ах, не ти трябва да знаеш откъде съм сигурна — казвам. — Но те уверявам, че е така. Бъди уверен. Ще имаме момче.

— Моят син, принц Едуард — казва той замечтано.

Засмивам се, мислейки си за сребърната лъжичка, която измъкнах от черната река в навечерието на зимното слънцестоене.

— Откъде знаеш, че името му ще бъде Едуард?

— Разбира се, че ще бъде. Решил съм го от години.

— Твоят син, принц Едуард — повтарям. — Затова се погрижи да се върнеш благополучно у дома, навреме за раждането му.

— Знаеш ли кога ще бъде?

— През есента.

— Ще се върна у дома благополучно, за да ти нося праскови и осолена треска. Какво ти се ядеше много, когато беше бременна със Сесили?

— Морски копър — засмивам се. — Невероятно е, че помниш! Не можех да му се наситя. Погрижи се да се върнеш у дома, за да ми носиш морски копър и всичко друго, за което копнея. Нося момче, принц и той трябва да има всичко, което пожелае. Ще се роди със сребърна лъжица в устата.

— Ще се върна у дома при теб. И не бива да се тревожиш. Не искам той да се роди с намръщено изражение.

— Тогава внимавай с Уорик и с брат си. Нямам им доверие.

— Обещаваш ли да си почиваш, да бъдеш спокойна и да направиш сина ми силен в утробата си?

— А ти обещаваш ли да се върнеш и да му осигуриш наследство? — питам на свой ред аз.

— Обещавам.

Той се излъга. Мили Боже, Едуард се излъга толкова много. Не, слава Богу, за това, че ще спечели битката — това беше битката, която нарекоха „Полето на изгубените куртки“, защото босоногите глупци, биещи се за един безумен крал, толкова бързаха да избягат, че хвърляха оръжията и дори куртките си, за да се спасят от нападението, предвождано от съпруга ми, който си пробиваше с бой път през тях, за да спази обещанието си към мен и да се прибере у дома при мен навреме, за да ми носи праскови и морски копър.

Не, той се излъга във верността на Уорик и на брат си, Джордж, които — оказа се — бяха подготвили бунта и платили за него, и бяха решили този път да се погрижат Едуард със сигурност да претърпи поражение. Щяха да убият моя Едуард и да сложат Джордж на престола. Родният му брат и Уорик, който беше най-добрият му приятел, бяха решили заедно, че единственият начин да се отърват от Едуард е да го промушат в гръб на бойното поле, и щяха да го сторят, ако не беше фактът, че по време на нападението той бе яздил толкова бързо, че никой не би могъл да го улови.

Още преди битката да започне, лорд Ричард Уелс, незначителният предводител на бунта, беше паднал на колене пред Едуард, беше признал плана и беше показал заповедите на Уорик и парите на Джордж. Платили му да поведе бунт в името на крал Хенри, но всъщност това било само маневра за заблуда, за да въвлекат Едуард в битка и да го убият там. Уорик наистина си беше научил урока. Беше научил, че не можеш да държиш в плен мъж като моя Едуард. Той трябва да е мъртъв, за да бъде победен. Джордж, родният му брат, беше превъзмогнал братската си привързаност. Беше готов да пререже гърлото на брат си на бойното поле и да гази в кръвта му, за да се добере до короната. Двамата бяха подкупили бедния лорд Уелс и му бяха наредили да започне битка, за да въвлече Едуард в опасност, а после отново бяха открили, че съпругът ми е твърде голям залък за тях. Когато Едуард видя доказателствата срещу тях, той ги призова като свои сродници — приятелят, който му беше като по-възрастен брат, и младежът, който беше наистина негов брат — и когато те не дойдоха, той най-сетне разбра какви са наистина. Призова ги да отговарят пред него като предатели, но по това време те отдавна бяха изчезнали.

— Ще ги видя мъртви — казвам на майка ми, докато седим пред един отворен прозорец в личните ми покои в двореца Уестминстър и предем вълна и златна нишка, за да приготвим прежда за скъпа наметка за бебето. Ще бъде от най-чиста агнешка вълна и безценно злато — наметка, подобаваща за един малък принц, най-великият принц в християнския свят. — Ще ги видя мъртви и двамата. Кълна се в това, каквото и да говориш.

Майка ми кимва към вретеното в ръката си и вълната, която разчепквам:

— Не влагай зли помисли в малката му наметка — казва тя.

Спирам колелото на чекръка и слагам вълната настрани.

— Ето. Работата може да почака, но зложелателството не може.

— Знаеше ли, че Едуард е обещал документ за безопасно преминаване на Ричард Уелс, ако признае измяната си и разкрие заговора; но когато той го сторил, съпругът ти престъпил думата си и го убил?

Поклащам глава.

Лицето на майка ми е мрачно.

— Сега фамилията Боуфорт е в траур за своя сродник Уелс, а Едуард създаде нова кауза на враговете си. И освен това наруши думата си. Никой няма да му се довери повече; никой няма да посмее да му се предаде. Той се показа като човек, на когото не може да се има доверие. Толкова лош, колкото и Уорик.

Свивам рамене:

— Такива са законите на войната. Маргарет Боуфорт ги познава така добре, както и аз. А тя и без друго щеше да е нещастна, тъй като е наследница на династията Ланкастър, а ние призовахме съпруга ѝ Хенри Стафорд да тръгне на поход в наша защита — изсмивам се сурово. — Бедният човек, приклещен между нея и нашия повик.

Майка ми не успява да скрие усмивката си:

— Маргарет несъмнено е била на колене през цялото време — казва тя ехидно. — За жена, която твърди, че Бог се вслушва в молитвите ѝ, тя не може да се похвали с голяма полза от това.

— Както и да е, Уелс не е важен — продължавам аз. — Жив или мъртъв. Важното е, че Уорик и Джордж ще се отправят към кралския двор на Франция, злословейки срещу нас и с надеждата да съберат армия. Имаме нов враг и той е в собствения ни дом — собственият ни наследник. Каква фамилия са Йорк!

— Къде са сега? — пита ме майка ми.

— По море, на път за Кале. Така твърди Антъни. Изабел чака дете и е на борда на кораба заедно с тях, където няма кой да се грижи за нея освен майка ѝ, графиня Уорик. Сигурно се надяват да влязат в Кале и да съберат армия. Уорик е обичан там. А ако се установят в Кале, ние няма да сме в безопасност, докато те чакат отвъд морето, заплашвайки корабите ни, на половин ден път с кораб от Лондон. Те не трябва да влизат в Кале, трябва да предотвратим това. Едуард изпрати флота, но нашите кораби никога няма да ги настигнат навреме.

Изправям се на крака и се надвесвам през отворения прозорец в слънчевата светлина. Денят е топъл. Под мен Темза искри като езеро; спокойна е. Поглеждам на югозапад. На хоризонта има редица тъмни облаци, сякаш времето в морето е бурно. Притискам устни една към друга и леко изсвирвам.

Зад гърба си чувам как майка ми оставя хурката си, а после и тихия звук от нейното изсвирване. Наблюдавам редицата облаци и оставям дъха си да изсвисти като вятър по време на буря. Тя идва да застане зад гърба ми и обвива с ръка широката ми талия. Заедно подсвирваме леко в пролетния въздух, за да извикаме буря.

Бавно, но мощно, тъмните облаци се трупат един върху друг, докато накрая далече на юг, над морето се образува един огромен, заплашителен и мрачен кълбест буреносен облак. Въздухът става по-хладен. Потръпвам от внезапния студ, двете с майка ми се отдръпваме и затваряме прозореца при първите капки дъжд.

— Изглежда, че в морето има буря — отбелязвам.

Седмица по-късно майка ми идва при мен с писмо в ръка.

— Имам новини от братовчедка ми в Бургундия. Тя пише, че вятърът отнесъл Джордж и Уорик далеч от брега на Франция, а после корабът им едва не се разбил в ужасните вълни край Кале. Помолили във форта да ги пуснат да влязат заради Изабел, но от крепостта отказали и пуснали веригата на входа за пристанището. Изневиделица се надигнал вятър, а морето почти ги изтласкало към стените. От форта не ги пускали да влязат, а не можели да излязат и в открито море. Тогава започнали родилните болки на бедната Изабел. Бурята подмятала кораба с часове и бебето на Изабел умряло.

Прекръствам се.

— Бог да прости бедното малко създание — казвам аз. — Никой не би пожелал това дори на най-големия си враг.

— Никой не го е сторил — отвръща майка ми категорично. — Но ако Изабел не беше потеглила с предатели, щеше да е на сигурно място в Англия с акушерки и приятели, които да се грижат за нея.

— Бедното момиче — казвам с ръка върху собствения си наедрял корем. — Бедното момиче. Бляскавата ѝ женитба не ѝ донесе голяма радост. Помниш ли я в двора на Коледа?

— Има и по-лоши новини — продължава майка ми. — Уорик и Джордж са заминали при големия приятел на Уорик, крал Луи Френски, и сега двамата са се срещнали с Маргарет д’Анжу в Анжер, и плетат нов заговор, точно както ние плетем тук.

— Уорик все още ли е против нас?

Майка ми прави гримаса:

— Той трябва да е наистина решителен човек, за да допусне собственият му внук да се роди мъртъв, докато семейството му бяга, и след като едва се е спасил от крушение, направо да престъпи клетвите си за вярност. Но нищо не го спира. Човек би помислил, че една буря, разразила се от ясно небе, би го накарала да се зачуди, но нищо не предизвиква у него почуда. Сега ухажва Маргарет д’Анжу, срещу която някога се би. Трябвало да прекара половин час на колене, за да измоли прошка от нея, неговата най-голяма неприятелка. Тя отказвала да го види, ако той не се покае. Бог да я благослови, винаги е била много високомерна.

— Какво мислиш, че подготвя сега Уорик?

— Сега френският крал е този, който прави плановете. Уорик смята себе си за Създател на крале, но сега той е марионетка. Наричат Луи Френски „Паяка“ и трябва да призная, че той преде по-тънка нишка дори от нас. Той иска да свали от трона съпруга ти и да отслаби страната ни. Използва Уорик и Маргарет д’Анжу, за да го направи. Синът на Маргарет, така нареченият Уелски принц, принц Едуард от династията Ланкастър, ще се ожени за по-малката дъщеря на Уорик, Ан, за да обвържат лъжовните си родители в договор, който не могат да нарушат. Предполагам, че след това всички ще дойдат в Англия, за да освободят Хенри от Тауър.

— Онова малко създание Ан Невил? — питам, моментално развеселена. — Ще я дадат на онова чудовище Едуард, за да са сигурни, че баща ѝ ще им играе по свирката?

— Ще го сторят — съгласява се майка ми. — Тя е само на четиринайсет, а те я омъжват за момче, на което бе позволено да избере как да екзекутира враговете си, когато беше на единайсет години. Той е възпитан да бъде истински дявол. Ан Невил сигурно се пита дали се издига до положението на кралица, или пада сред прокълнатите.

— Но това променя всичко за Джордж — казвам, мислейки на глас. — Едно беше да се бие срещу брат си, краля, когато се надяваше да го убие и наследи — но сега? Защо му е да се бие срещу Едуард, когато не печели нищо за себе си? Защо му е да се бие срещу брат си, за да постави на трона краля от династията Ланкастър, а след това — и принца от тази династия?

— Предполагам, не е мислел, че ще се случи такова нещо, когато е отплавал заедно със съпруга, чието време да ражда е наближило, и тъст, решен да спечели короната. Но сега той изгуби своя син и наследник, а тъстът му има втора дъщеря, която може да стане кралица. Изгледите за успех на Джордж се промениха много. Би трябвало да има достатъчно здрав разум, за да види това. Но мислиш ли, че има?

— Някой трябва да го посъветва — погледите ни се срещат. Никога не се налага да изричам нещата на глас пред майка ми: разбираме се помежду си толкова добре.

— Ще посетиш ли майката на краля преди вечеря? — пита ме тя.

Свалям крак от педала на чекръка и го спирам с ръка.

— Да отидем да се видим с нея сега — предлагам.

Тя седи с дамите си и шие покривало за олтар. Една от жените чете от Библията, докато работят. Майката на Едуард е прочута с набожността си; подозрението ѝ, че не сме толкова непорочни като нея, и дори езичници, а може би и вещици, е само един от многото страхове, които храни по отношение на нас. Годините не са подобрили мнението ѝ за мен. Тя не искаше да се омъжвам за сина ѝ и дори сега, макар да доказах, че съм плодовита и че съм му добра съпруга, все още ме мрази. Всъщност, свекърва ми се държи толкова нелюбезно, че Едуард ѝ даде Фодърингей, за да я държи далече от двора. Колкото до мен, аз не се впечатлявам от светостта ѝ: ако е толкова добра жена, трябваше да научи Джордж на по-почтително държание. Ако Бог се вслушваше в молитвите ѝ, тя нямаше да изгуби сина си Едмънд и съпруга си. Правя ѝ реверанс на влизане и тя се надига, и ми отговаря с нисък реверанс. Кимва на дамите си да приберат ръкоделието си и да се отдръпнат настрани. Знае, че не я посещавам, за да я питам как е със здравето. Ние все още не можем да се търпим и никога няма да можем.

— Ваша светлост — казва тя с равен тон. — За мен е чест.

— Почитаема майко — отвръщам с усмивка. — Удоволствието е мое.

Всички сядаме едновременно, за да избегнем въпроса за предимството, и тя ме чака да заговоря.

— Толкова съм загрижена за вас — започвам със сладък гласец. — Сигурна съм, че се тревожите за Джордж, който се намира толкова далече от къщи, провъзгласен е за предател, почти е вкаран в капан с предателя Уорик, отчужден от брат си и семейството си. Първото му дете е мъртво, а собственият му живот — в такава опасност.

Тя примигва. Не е очаквала да проявя загриженост за нейния любимец Джордж.

— Разбира се, иска ми се той да се помири с нас — казва предпазливо. — Винаги е тъжно, когато братя се карат.

— А сега научавам, че Джордж изоставя собственото си семейство — добавям печално. — Изменник — не само срещу брат си, но също и срещу вас и срещу собствения си род.

Тя поглежда майка ми за обяснение.

— Присъединил се е към Маргарет д’Анжу — разяснява ѝ майка ми без заобикалки. — Вашият син, един поддръжник на Йорк, се готви да се бие за краля, подкрепян от Ланкастър. Позор.

— Той със сигурност ще претърпи поражение: Едуард винаги побеждава — казвам аз. — И тогава трябва да бъде екзекутиран като предател. Как може Едуард да го пощади, дори от братска обич, ако Джордж развее знамето на Ланкастър? Представете си го да умира с червена роза на яката! Какъв позор ще бъде това за вас! Какво щеше да каже баща му?

Свекърва ми е истински ужасена.

— Той никога не би последвал Маргарет Анжуйска — казва тя. — Тя е най-голямата неприятелка на баща му!

— Маргарет Анжуйска заби главата на бащата на Джордж на копие върху стените на Йорк, а сега Джордж ѝ служи — казвам замислено. — Как би могъл някой от нас да му прости?

— Не може да е така — казва тя. — Той може би е изкушен да се присъедини към Уорик. За него е тежко винаги да е на второ място след Едуард и… — тя млъква насред изречението, но всички знаем, че Джордж ревнува от всички: от брат си Ричард, от Хейстингс, от мен и от всичките ми родственици. Знаем, че майка му му е напълнила главата с безумни мисли, че Едуард е незаконороден и следователно той, Джордж, е истинският наследник. — И освен това какво…

— Каква полза има Джордж от това? — допълвам гладко. — Виждам какво мислите за него. Наистина, той никога не мисли за друго, освен за облагата, която ще извлече, и никога — за верността си, за думата, която е дал, или за честта си. Той е изцяло Джордж и нито капчица Йорк.

Свекърва ми поруменява, когато чува това, но не може да отрече, че Джордж е най-себичното и разглезено момче, което някога е ставало изменник.

— Когато тръгна с Уорик, си мислеше, че той ще го направи крал — казвам безцеремонно. — После обаче стана ясно, че никой не би предпочел Джордж за крал, ако могат да имат Едуард. Само двама души в страната смятат, че Джордж е по-достоен от моя съпруг.

Тя чака.

— Самият Джордж и вие — уточнявам. — После той побягна с Уорик, защото не смееше да се изправи лице в лице с Едуард, след като го предаде отново. А сега открива, че планът на Уорик се е променил. Уорик няма да постави Джордж на престола. Ще омъжи дъщеря си Ан за Едуард Ланкастърски; ще постави младия Едуард Ланкастър на престола и по този начин ще стане тъст на краля на Англия. Джордж и Изабел вече не са неговият избор за крал и кралица на Англия. Сега това са Едуард Ланкастър и Ан. Най-доброто, на което Джордж може да се надява, е да бъде шурей на краля-узурпатор на Англия от династията Ланкастър, вместо брат на законния крал от династията Йорк.

Майката на Джордж кимва.

— Твърде малка изгода за него — отбелязвам. — Пък вложените усилия са големи, а опасността — ужасна.

Оставям я да помисли върху това за миг.

— Сега, ако Джордж отново стане изменник и се върне при брат си разкаян и готов да му се закълне във вярност, Едуард ще го приеме обратно, ще му прости.

— Ще го стори ли?

Кимвам.

— Мога да обещая това — не добавям, че аз никога няма да му простя и че за мен той и Уорик са мъртви, и то още откакто екзекутираха баща ми и брат ми след битката при Еджкоут Мур, и такива ще останат, каквото и да направят. Имената им са в черния медальон в кутията ми за бижута и тези имена няма да видят дневната светлина никога повече, докато притежателите им не потънат във вечния мрак.

— Би било толкова хубаво, ако Джордж, един млад човек без добри съветници, може да чуе от някого, но насаме и тайно, че може да се върне спокойно при брат си — отбелязва майка ми напосоки, загледана през прозореца към носените от вятъра облаци. — Понякога един млад мъж има нужда от добър съвет. Понякога се налага някой да му каже, че е поел в погрешна посока, но че може да се върне на верния път. Един млад мъж като Джордж не би трябвало да се бие за Ланкастър, умирайки с червена роза на яката си. Един млад човек като Джордж би трябвало да бъде при семейството си, с братята си, които го обичат.

Тя прави пауза, за да позволи на майката на Джордж да премисли това. Наистина умело изпълнение.

— Ако само някой може да му каже, че е добре дошъл у дома, ще си върнете сина, братята ще се съберат отново, Йорк отново ще се бие за Йорк, а Джордж няма да изгуби нищо. Ще бъде брат на краля на Англия и ще бъде херцог Кларънс, както е бил винаги. Можем да се погрижим Едуард да му върне титлата. Това е неговото бъдеще. Докато сега той е… как биха го нарекли? — тя прави пауза, сякаш за да се запита как биха нарекли любимия син на Сесили, после намира думите: — Пълно нищожество.

Майката на краля се изправя на крака и моята също. Аз оставам седнала, вдигнала усмихнато лице нагоре.

— Винаги ми доставя такава наслада да говоря с вас двете — казва свекърва ми с глас, треперещ от гняв.

Сега се надигам, с ръка върху наедрелия си корем и я чакам да ми направи реверанс.

— О, на мен също. Приятен ден, почитаема майко — казвам вежливо.

И така, всичко е свършено по-лесно и от заклинание. Без да бъде казана и дума повече, без Едуард изобщо да разбере, една дама от двора на кралицата-майка решава да посети голямата си приятелка, съпругата на Джордж, бедната Изабел Невил. Дамата, загърната в плътен воал, се качва на кораб, отива до Анжер, намира Изабел, не губи време да я слуша как плаче в стаята си, намира Джордж и му разказва за нежната обич на майка му към него и тревогите ѝ за съдбата му. В отговор Джордж ѝ разказва за нарастващия си смут сред съюзниците си, с които е обвързан не само с клетва, а и чрез брак. Бог — мисли си той — не е благославял техния съюз и затова бебето им умря в бурята, и нищо не върви както трябва за него, откакто се е оженил за Изабел. Със сигурност, нищо толкова неприятно като това не би трябвало да се случва на Джордж. Сега той се оказва в обществото на врагове на семейството си и — което е далеч по-лошо за него — отново на второ място. Изменникът Джордж казва, че ще дойде в Англия с нахлуващата армия на Ланкастър, но щом кракът му стъпи в кралството на обичния му брат, той ще ни каже къде са слезли на суша и с какви сили разполагат. Ще си даде вид, че ги подкрепя като шурей на Уелския принц от династията Ланкастър, докато към битката се присъединят още войници, а после ще ги нападне в тил и ще си пробие път отново до братята си. Той ще бъде отново един от тримата синове на Йорк. Можем да разчитаме на него. Той ще унищожи сегашните си приятели и семейството на собствената си съпруга. Той е предан на Йорк. Някъде дълбоко в сърцето си той винаги е бил предан на Йорк.

Моят съпруг ми носи тази насърчителна вест, без да осъзнава, че това е дело на жени, които плетат мрежите си около мъжете. Отдъхвам на леглото си за почивка през деня с ръка върху корема, усещайки как бебето се движи.

— Не е ли прекрасно? — пита ме той възхитен. — Джордж ще се върне при нас!

— Зная, че обичаш Джордж — казвам. — Но дори ти трябва да признаеш, че е истинско влечуго, което не е вярно на никого.

Великодушният ми съпруг се усмихва:

— О, такъв си е Джордж — отвръща той мило. — Не бива да бъдеш твърде сурова с него. Винаги е бил любимец на всички; винаги е бил човек, който обича удоволствията.

Успявам да се усмихна в отговор:

— Не го съдя прекалено сурово. Радвам се, че се върна при теб — уверявам го, а вътрешно си казвам: „Но той е мъртъв.“