Бялата кралица

3-ти май 1471 г.

Кралица Маргарет и злочестата ѝ снаха, Ан Невил, се настаняват в една къща наблизо, наречена Пейнс Плейс, и чакат битката, за която вярват, че ще ги превърне в кралица и в принцеса на Уелс. Ан Невил прекарва нощта на колене, молейки се за душата на баща си, чието тяло е изложено на показ, за да го видят всички граждани, на стъпалата пред олтара на „Сейнт Пол“ в Лондон. Тя се моли за скръбта на майка си, която, слизайки на суша в Англия, научи, още преди краката ѝ да са изсъхнали от морската вода, че съпругът ѝ е бил победен, убит, докато е бягал от битката, и че е вдовица. Овдовялата херцогиня, Ан Уорик, отказа да продължи дори и стъпка повече напред с армията на Ланкастър и се затвори в абатството Болийо, изоставяйки и двете си дъщери на техните сражаващи се на двете противоположни страни съпрузи: едната — омъжена за принца на Ланкастър, а другата — за Йоркския херцог. Малката Ан се моли за съдбата на сестра си Изабел, обвързана до живот с изменника Джордж, а сега отново графиня от рода Йорк, чийто съпруг ще се бие на другата страна на битката утре. Както винаги, тя се моли Бог да изпрати светлината на Своя разум на младия ѝ съпруг принц Едуард Ланкастър, който става все по-своенравен и порочен с всеки изминал ден, моли се и за себе си — да може да преживее тази битка и по някакъв начин да се върне отново у дома. Вече не е напълно сигурна кой може да е домът ѝ.

Армията на Едуард е под командването на мъжете, които той обича: братята, редом с които с радост би загинал, ако Божията воля е те да загинат в този ден. Страховете му го съпътстват, докато язди: сега той познава усещането от поражението и никога повече няма да го забрави. Но знае също и че няма начин да избегне тази битка: трябва да препуска към нея с най-бързия форсиран марш, който Англия е виждала. Може и да се страхува: но ако иска да бъде крал, ще трябва да се бие и то да се бие по-добре от всякога. Брат му Ричард, херцог Глостър, нарежда на войските да се строят, предвожда ги с яростната си, буйна, предана смелост. Едуард поема центъра на битката, а Уилям Хейстингс, който е готов да пожертва живота си, за да попречи на някоя засада да стигне до краля, отбранява тила. За Антъни Удвил Едуард има специално поръчение.

— Антъни, искам ти и Джордж да вземете малък отряд от копиеносци и да се скриете сред дърветата от лявата ни страна — казва тихо кралят. — Там ще изпълните две задачи. Първо, ще следите Съмърсет да не изпрати войска извън руините на замъка, за да ни изненада отляво, и ще наблюдавате битката, за да предприемете нападение, когато сметнете, че ни е нужно.

— Имате ми толкова голямо доверие? — пита Антъни, мислейки си за дните, когато двамата млади мъже са били врагове, а не братя.

— Да — казва Едуард. — Но, Антъни — ти си мъдър човек, философ, и за теб смъртта и животът си приличат?

Антъни прави гримаса.

— Имам малко познания, но съм много привързан към живота си, сир. Още не съм се издигнал до пълното безразличие.

— Аз също — казва пламенно Едуард. — И съм много привързан към мъжкото си достойнство, братко. Погрижи се сестра ти да може да сложи още един принц в люлката — добавя той дръзко. — Запази топките ми заради нея, Антъни!

Антъни се засмива и шеговито отдава чест.

— Ще дадете ли сигнал в момент на нужда?

— Ти би разбрал съвсем ясно кога има нужда, но те моля да не чакаш дотогава — отвръща той рязко.

— Ще направя всичко по силите си, сир — съгласява се спокойно Антъни, и се обръща да отведе отряда си от двеста копиеносци в укритието им.

Едуард чака само докато успява да види, че са заели позиция и са невидими за войската на Ланкастър зад стените на замъка на хълма, а после дава заповед на войниците, които обслужват оръдията: „Огън!“ В същия момент отрядът на Ричард от стрелци с лъкове изстрелва дъжд от стрели. Зарядът на оръдията улучва ронещата се зидария на стария замък и едри камъни падат заедно с оръдейните гюллета върху главите на мъжете, подслонили се отдолу. Разнася се писък, когато един мъж е улучен болезнено от стрела в лицето, а после — още дузина крясъка, когато попадналите точно в целта си стрели се изсипват върху тях като градушка. Замъкът се оказва по-скоро руина, отколкото крепост. Зад стените няма подслон, а рухващите арки и падащите камъни представляват по-скоро опасност, отколкото убежище. Мъжете се разпръсват: някои се втурват надолу по склона, преди да получат заповед за настъпление, а други се насочват към Тюксбъри в отстъпление. Съмърсет реве заповеди към армията да се групира и да се устреми надолу по хълма към кралската войска под тях, но неговите войници вече бягат.

Надавайки яростни крясъци и подпомогнати от спускането на терена, тичащи все по-бързо и по-бързо, войските на Ланкастър се хвърлят надолу и се прицелват в сърцето на войските на Йорк, където високият крал, с корона върху шлема, е готов да ги посрещне. Лицето на Едуард грее от ярка безмилостна радост, която е опознал по време на прекараното си в битки юношество. Веднага щом войниците на Ланкастър се устремяват към него през първата редица, той ги посреща с меча си в едната ръка и брадва — в другата. Дългите часове на подготовка по време на турнирите, прекарани на крак на арената, влизат в действие и движенията му са бързи и естествени като на настървен лъв: мушкане, яростна озъбена гримаса, обръщане, пронизване. Войниците продължават да го нападат, а той не се поколебава нито за миг. Замахва към незащитени шии, над шлемовете и под тях. Хитроумно се прицелва в ръката, с която войникът държи меча, от незащитената подмишница нагоре. Изритва някого в слабините и, докато жертвата се превива на две, стоварва брадвата върху главата ѝ, разбивайки черепа.

Веднага щом шокът от сблъсъка принуждава войските на Йорк да отстъпят назад, флангът, командван от Ричард, се присъединява отстрани и започва да сече и мушка — безмилостно клане с младия херцог в самото сърце на битката: дребен, но смъртоносен, истински убиец на бойното поле, който всява ужас. Решителното настъпление на войниците на Ричард прави пробив в нападението на привържениците на Ланкастър и те спират. Както винаги в близък бой, настъпва временно затишие, когато дори на най-силните им секва дъхът, но в тази пауза Йорк настъпват начело с краля и Ричард до него и започват да изтласкват привържениците на Ланкастър отново нагоре по хълма към убежището им.

Разнася се крясък — студен, ужасяващ и решителен възглас от гората вляво от битката, където никой не е знаел, че се крият войници. И двеста — макар да изглежда, сякаш са две хиляди — копиеносци, тежко въоръжени, но бързоноги, се втурват бързо към хората на Ланкастър: далеч напред, начело, е най-големият рицар на Англия, Антъни Удвил. Те са насочили копията напред, жадни да нанесат удар, и войниците на Ланкастър вдигат поглед от бъркотията на битката, и виждат копията да летят, както човек вижда мълниите по време на буря: смърт, която идва твърде бързо, за да я избегнат.

Те бягат: не могат да мислят за нищо друго. Копията връхлитат към тях като двеста остриета на едно-единствено смъртоносно оръжие. Чуват рева им из въздуха преди писъците, щом достигнат набелязаната си цел. Войниците се устремяват в бяг обратно нагоре по хълма, а хората на Ричард ги следват и ги покосяват, без да проявят милост дори за миг: хората на Антъни ги настигат бързо, вадейки мечове и ножове. Войниците на Ланкастър побягват към реката и прегазват отсреща или преплуват, или, повлечени надолу от тежестта на доспехите си, се давят, защото в безумието си са се оплели в тръстиките. Бягат към парка, а хората на Хейстингс ги настигат и ги посичат, сякаш са зайци в края на жътвата, когато жътварите се нареждат в кръг около последния откос пшеница и повалят със сърповете си изплашените животни. Обръщат се да побегнат към града, но тогава отрядът на самия Едуард, с Едуард начело, ги преследва като изтощени елени и ги улавя, за да ги избие. Момчето, което наричат принц Едуард, Едуард Ланкастър, Уелски принц, е сред тях, точно пред градските стени, и те покосяват всички в нападението, със светкавично размахващи се мечове и окървавени остриета сред писъци за милост, безжалостно.

— Пощадете ме! Пощадете ме! Аз съм Едуард Ланкастърски, роден съм да бъда крал, майка ми… — останалото се губи в гъргорещ звук на изтичаща кралска кръв, когато един пеши войник, обикновен човек, забива ножа си в гърлото на младия принц и така заради един красив колан и гравиран меч се слага край на надеждите на Маргарет Анжуйска, на живота на сина ѝ и на рода Ланкастър.

За краля това не е забавление, а смъртоносна, ужасна работа. Едуард се подпира на меча си, почиства кинжала си и гледа как неговите войници прерязват гърла, изтърбушват кореми, размазват черепи и чупят крака, докато войниците на Ланкастър надават писъци на земята или бягат надалече, а битката — поне тази битка — е спечелена.

Но винаги има последици, и те винаги са мъчителни. Радостта на Едуард от битката не се простира до убиването или измъчването на пленници. Не се наслаждава дори на едно справедливо обезглавяване, за разлика от останалите военачалници на своето време. Но водачите на Ланкастър са потърсили убежище в абатството на Тюксбъри и не може да получат позволение да останат там или да се приберат безпрепятствено у дома.

— Изведи ги — рязко казва Едуард на брат си Ричард: двамата са обединени в желанието да приключат с това, а после се обръща се към момчетата Грей, доведените си синове. — Идете да намерите оцелелите лордове на Ланкастър на бойното поле, вземете им оръжията и ги арестувайте.

— Те искат убежище — изтъква Хейстингс. — Намират се в абатството, вкопчени във високия олтар. Собствената ви съпруга е жива само защото беше зачетено правото ѝ на свято убежище. Единственият ви син се роди на сигурно място в свято убежище.

— Една жена. Едно бебе — казва Едуард отсечено. — Убежището е за безпомощните. Едмънд, херцог Съмърсет, не е безпомощен. Той е сеещ смърт предател и Ричард ще го измъкне от абатството, и ще го отведе на ешафода на пазарния площад в Тюксбъри. Нали, Ричард?

— Да — отвръща Ричард кратко. — Зачитам победата повече, отколкото всяко убежище — той слага ръка върху дръжката на сабята си и тръгва да разбие вратата на абатството, макар че абатът се вкопчва в ръката му, с която той държи меча, и го умолява да има страх от Божията воля и да прояви милост. Армията на Йорк не слуша. Вече е забравила да прощава. Войниците на Ричард извличат навън пищящите молители, а Ричард и Едуард гледат как техните войници промушват с ножовете си пленници, които умоляват да бъдат освободени срещу откуп, в църковния двор, където се вкопчват в надгробните камъни, умолявайки мъртвите да ги спасят, докато стълбите на абатството стават хлъзгави от кръв и свещената земя започва да мирише като касапски дюкян, сякаш не съществува нищо свято. Защото в Англия нищо вече не е свято.