Лятото на 1471 г.

Седя заедно с майка си край издигната леха с лайка, а топлият аромат на билката се носи навсякъде около нас, в градината на кралското имение Уимбълдън — една от къщите, включени в зестрата, която ми беше дадена като на кралица, и все още една от любимите ми провинциални къщи. Избирам цветове за бродерията на майка ми. Децата са долу при реката: хранят патиците заедно с бавачката си. Чувам високите им гласове в далечината, докато викат патиците с имената, които са им дали, и ги гълчат, когато те не отговарят. От време на време дочувам отчетливия радостен писък на сина си. Всеки път, щом чуя гласа му, сърцето ми ликува, че имам момче, принц, и че той е едно щастливо бебе; майка ми, която си мисли същото, леко кимва със задоволство.

Страната е толкова спокойна и мирна, та човек би си помислил, че никога не е имало вражески крал и армии, настъпващи в ускорен марш, за да се изправят една срещу друга. Страната приветства завръщането на моя съпруг: всички се втурнахме към мира. Повече от всичко останало всички искаме да продължим с живота си под справедливо управление и да забравим загубата и болката от последните шестнайсет години. О, има доста, които още се държат: синът на Маргарет Боуфорт, превърнал се сега в най-неправдоподобния наследник на рода Ланкастър, се е укрил в замъка Пемброук в Уелс с чичо си, Джаспър Тюдор, но не могат да издържат дълго. Светът се е променил и те ще трябва да молят за мир. Съпругът на самата Маргарет Боуфорт, Хенри Стафорд, сега е поддръжник на Йорк и се би на наша страна при Барнет. Навярно единствено тя, упорита като мъченица, и глупавият ѝ син са последните привърженици на Ланкастър, останали на света.

Разстлала съм върху покритите си от бялата рокля колене дузина нюанси на зеленото, а майка ми вдява конец в иглата си, като я вдига към небето, за да вижда по-добре, приближава я към очите си, а после отново я отдалечава. Мисля, че сега за първи път в живота си виждам у нея следа от слабост.

— Не виждаш ли, за да си вденеш иглата? — питам я почти развеселена.

А тя се обръща, усмихва ми се и казва, съвсем непринудено:

— Очите ми не са единственото, което ми изневерява, и нишката не е единственото нещо, което виждам замъглено. Няма да доживея шейсет, дете мое. Редно е да се подготвиш.

Денят сякаш внезапно помръква и наоколо става студено.

— Няма да доживееш шейсет! — възкликвам. — Защо не, за Бога? Болна ли си? Не каза нищо! Да те прегледа ли лекар? Трябва ли да се върнем в Лондон?

Тя поклаща глава и въздиша.

— Не, няма нищо, което един лекар да види, и, слава на Бога, нищо, което някой глупак с нож би си помислил, че може да изреже. Става дума за сърцето ми, Елизабет. Чувам го. То бие неравномерно — чувствам как пропуска един удар, а после започва да бие бавно. Не мисля, че някога отново ще бие силно. Не очаквам да видя още много лета.

Толкова съм ужасена, че дори не изпитвам тъга.

— Но какво ще правя аз? — питам настойчиво, с ръка върху корема, където се заражда още един нов живот. — Майко, какво ще правя? Не можеш да мислиш за такива неща! Как ще се справя?

— Не можеш да кажеш, че не съм те научила на всичко — казва тя с усмивка. — Научих те на всичко, което знам и в което вярвам. Част от него може дори да е вярно. И съм сигурна, че най-после си в безопасност на трона си. Едуард владее Англия, има син, който да го наследи, а ти отново чакаш бебе — тя накланя глава настрани, сякаш се вслушва в далечен шепот. — Не мога да кажа. Не мисля, че това е второто ти момче, но знам, че ще имаш още едно момче, Елизабет, сигурна съм в това. И само какво момче ще бъде той! Сигурна съм и в това.

— Трябва да бъдеш с мен за раждането на още един принц. Сигурно искаш да видиш един принц от династията Йорк, кръстен така, както е редно — казвам жално, сякаш ѝ обещавам някакво удоволствие, стига само да остане. — Ти ще бъдеш негова кръстница. Ще го поверя на теб. Можеш да избереш името му.

— Ричард — отвръща тя веднага. — Кръсти го Ричард.

— Е, тогава оздравявай и остани с мен, и дочакай раждането на Ричард — насърчавам я.

Тя се усмихва и сега виждам издайническите признаци, които не съм видяла преди. Умората дори когато се опитва да задържи гърба си изправен в стола, напомнящият на сметана цвят на лицето ѝ и кафявите сенки под очите ѝ. Как съм могла да не ги забележа преди? Аз, която я обичам толкова много, че я целувам по бузата всеки ден и коленича за благословията ѝ — как съм могла да не забележа, че е станала толкова слаба?

Захвърлям парчетата коприна настрана и коленича в краката ѝ, стискам ръцете ѝ, внезапно усещам, че са костеливи, внезапно забелязвам, че са осеяни със старчески петна. Вдигам поглед към умореното ѝ лице.

— Майко, ти премина с мен през всичко. Нима ще ме изоставиш сега?

— Не и ако зависеше от мен — уверява ме тя. — Но усещам тази болка от години и знам, че вече върви към края.

— Откога? — питам разпалено. — Откога изпитваш тази болка?

— От смъртта на баща ти — казва тя овладяно. — В деня, когато ми съобщиха, че е мъртъв, че са го обезглавили за измяна, почувствах как нещо се раздвижва дълбоко в мен, сякаш сърцето ми се къса, и пожелах да бъда с него, дори и в смъртта.

— Но не и да ме изоставиш! — проплаквам себично. А после хитро добавям. — А нима би могла да изоставиш Антъни?

При тези думи тя се засмива.

— И двамата пораснахте — казва. — И двамата можете да живеете без мен. И двамата трябва да се научите да живеете без мен. Антъни ще отиде на поклонение в Йерусалим, както копнее да стори. Ти ще дочакаш синът ти да възмъжее. Ще видиш нашата малка Елизабет да се омъжва за крал и сама да носи корона.

— Не съм готова! — проплаквам като изоставено дете. — Не мога да се справя без теб!

Тя се усмихва леко и докосва бузата ми със слабата си ръка.

— Никой никога не е готов — казва нежно. — Но ти ще се справиш без мен, а чрез теб и децата ти аз ще съм основала династия от крале за Англия. А мисля, също и кралици.

Загрузка...