Бялата кралица

Октомври 1483 г.

На мнимия крал Ричард, ужасѐн от измяната на своя голям приятел и човека, когото бе издигнал до поста на главнокомандващ, му е нужен само миг да осъзнае, че войската, събрана от Бъкингамския херцог, е достатъчна да победи и два пъти войниците, които го охраняват. Той трябва да събере армия, нареждайки на всички здрави мъже в Англия да се притекат на негова страна, изисквайки от тях да покажат верността, която му дължат като на техен крал. Повечето се вдигат в негова подкрепа, макар и бавно. Норфолкският херцог е потушил бунта в южните графства. Той е сигурен, че Лондон е в безопасност, но не се съмнява, че Бъкингам събира войска в Уелс и че Хенри Тюдор ще доплава от Бретан, за да се присъедини към него там. Ако Хенри доведе хиляда души, бунтовниците и армията на краля ще бъдат равностойни противници и никой няма да се осмели да предполага какъв ще е изходът. Ако доведе по-голям брой, Ричард ще се бори за оцеляването си при твърде неравностойни шансове и срещу армия, водена от Джаспър Тюдор, един от най-големите пълководци, които родът Ланкастър някога е имал.

Ричард потегля към Ковънтри и държи лорд Станли — съпруг на лейди Маргарет и пастрок на Хенри Тюдор — неотлъчно до себе си. Синът на Станли, лорд Стрейндж, не може да бъде открит вкъщи. Слугите му казват, че е събрал огромна армия от свои васали и арендатори и потегля да служи на господаря си. Тревогата на Ричард е в това, че никой не знае кой е този господар.

Ричард повежда войската си южно от Ковънтри, за да препречи пътя на коварния си приятел Бъкингам към нашите разбунтувани сили в южните графства. Според неговия план Бъкингам ще пресече река Севърн, за да влезе в Англия, и няма да намери съюзници, а вместо това — кралската армия, която го чака мрачно в поройния дъжд.

Войските се придвижват бавно надолу по разпенената кал на пътищата. Водата е отнесла мостовете и те трябва да изминават допълнителни километри, за да намерят брод. Конете на офицерите и конната стража затъват до гърди в дълбока кал, която заплашва да ги погълне; мъжете вървят със сведени глави, подгизнали до кости, а нощем, когато отдъхват, не могат да запалят огньове, понеже всичко е мокро.

С мрачно изражение, Ричард ги подтиква да продължават. До известна степен го радва мисълта, че човекът, когото обичаше и на когото се доверяваше повече, отколкото на всички други, Хенри Стафорд, херцог Бъкингам, също си проправя с усилие път през калта, през придошли реки, през непрестанен дъжд. Това време трябва да е доста лошо за набиране на бунтовници, мисли си Ричард. Това време трябва да е лошо за младия херцог, който не е опитен във военните кампании като Ричард. Това време сигурно е лошо за човек, който зависи от отвъдморски съюзници. Едва ли Бъкингам се надява, че Хенри Тюдор е потеглил на плаване в такива бури и няма да успее да получи вест за войските на Ривърс в южните графства.

После кралят научава добри новини. Бъкингам не само се е сблъскал с поройния дъжд, който така и не спира, той е постоянно атакуван от фамилията Вон в Уелс. Тази територия е тяхна и не обичат младия херцог. Той се е надявал, че те ще го оставят да се вдигне на бунт срещу Ричард, може би дори ще го подкрепят. Но те не са забравили, че именно той отдели Томас Вон от неговия господар, младия крал, и го екзекутира. На всеки завой на пътя има по половин дузина от тях, с насочени пушки, готови да стрелят по първата редица от мъже и да избягат. При всяка долина има скрити в дърветата мъже, които мятат камъни, пускат стрели, хвърлят дъжд от копия надолу през дъжда в изоставащата войска на Бъкингам, докато мъжете осъзнават, че дъждът и копията са едно и също и че се бият с враг, подобен на водата, от който няма измъкване, и който връхлита безмилостно, и не спира дори за миг.

Бъкингам не може да изпрати вестоносците си да влязат в Уелс, за да доведат уелсци, които са верни на Тюдорите. Съгледвачите му биват покосени още в мига, когато се отдалечават от главната колона, така че армията му не може да увеличи числеността си с опитни бойци, както му е обещала лейди Маргарет. Вместо това, всяка нощ и при всяко спиране, и дори посред бял ден, неговите хора се измъкват и бягат. Казват, че той е злощастен предводител и че неговата кампания ще бъде унищожена. Всеки път, когато се строяват за поход, те са по-малобройни: той вижда, че колоната по залятия от водата път вече не се простира надалеч. Когато язди нагоре и надолу по протежение на колоната, насърчавайки мъжете, обещавайки им победа, те не го поглеждат в очите. Стоят със сведени глави, сякаш неговата бодра реч и барабаненето на дъжда са един и същ безсмислен шум.

Бъкингам няма как да знае, но се досеща, че Хенри Тюдор, съюзникът, когото той възнамерява да предаде, също е победен от водната стена, която така и не спира. Той е заклещен в пристанището от същата буря, чийто вятър отблъсква армията на Бъкингам. Хенри Тюдор има пет хиляди наемници — огромна войска, непобедима войска, платена и въоръжена от херцога на Бретан — достатъчно, за да превземе Англия сам. Той има рицари и коне, и оръдия, и пет кораба: експедиция, която не може да се провали — ако не броим вятъра и поройния дъжд. Корабите се мятат и отклоняват от курса си: дори подслонени в пристанището, те се мятат и опъват въжетата, с които са завързани. Мъжете, наблъскани вътре за краткото плаване през Английско море, повръщат от морска болест, измъчени и страдащи в трюма. Хенри Тюдор кръстосва по кея като лъв в клетка, търсейки с поглед пролука в облаците, промяна във вятъра. Пороят се лее безжалостно върху меднокосата му глава. Хоризонтът е почернял от още дъждовни облаци, вятърът вее близо до брега, и разтърсва корабите му, притиснати към пристанищните стени.

Точно отвъд морето, знае той, се решава съдбата му. Ако Бъкингам победи Ричард без него, Хенри е наясно, че няма да има шанс да заеме трона. Един узурпатор ще бъде заменен с друг, а той все така ще бъде в изгнание. Трябва да участва в битката и да убие онзи, който излезе победител. Знае, че трябва да отплава веднага, но не може да опъне платна: дъждът се лее поройно. Той не може да отиде никъде.

Бъкингам не може да знае това: той не знае нищо. Животът му се е свел до продължителен поход в пороен дъжд и всеки път, щом погледне назад през рамо, зад него има все по-малко и по-малко войници. Те са изтощени, от дни не са яли топла храна, препъват се в кал до колене, а когато той им казва: „Скоро ще бъдем на брода, на брода към Англия и към сушата, слава Богу“, те кимат, но не му вярват.

Пътят им минава по един завой към брода на река Севърн, където водите са достатъчно плитки и широки, та армията да влезе в Англия и да се изправи срещу врага си, вместо да се бори с природните стихии. Всички познават този брод — Бъкингам го обещава от цели мили насам. Речното корито е твърдо и каменисто, твърдо като път, а водата навсякъде е само по няколко сантиметра дълбока. Хората пресичат на това място на път към Уелс и на връщане вече от векове: това е входът към Англия. Откъм уелската страна на реката има хан, а откъм английската страна — малко селце. Те очакват, че бродът ще е залят от водата, че реката ще е станала по-дълбока. Може би на прага на хана дори ще има торби с пясък, но когато чуват рева на водите, спират като един човек, в пълен ужас.

Брод няма. Не се вижда суша. Ханът в Уелс е залят от водата, селото в далечния край е напълно изчезнало. Няма дори река: тя е излязла така бурно от бреговете си, че сега е езеро, водна пустош. Те не виждат другия бряг, брега на Англия. Дори не виждат долно и горно течение. Това вече не е река, а вътрешно море с вълни и собствени бури. Водата е превзела сушата, погълнала я е, сякаш тя никога не е съществувала. Това не е Англия или Уелс, това е вода, тържествуваща вода. Водата е превзела всичко и никой човек няма да дръзне да я предизвика.

Със сигурност никой не може да я пресече. Те напразно търсят с поглед познати ориентири, пътеката, която се спускаше във водните плитчини, но тя е дълбоко под водата. На някои им се струва, че виждат нещо в течението, и с потръпване осъзнават, че това са корони на дървета. Реката е удавила цяла гора: самите дървета на Уелс като обезумели се мъчат да си поемат въздух. Светът не е същият като някога. Армиите не могат да се срещнат: водата се е намесила и е завладяла всичко. Бунтът на Бъкингам е приключил.

Бъкингам не казва нито дума; не издава никаква заповед. Прави лек жест с ръка, сякаш се предава; махва с вдигната нагоре длан: не към войниците си, а към този потоп, който го е унищожил. Сякаш признава победата на водата, на силата на водата. Обръща коня си и се отдалечава от огромните ѝ разбунени дълбини, а войниците му го оставят да си отиде. Те знаят, че всичко е приключило. Знаят, че бунтът е приключен, потушен от водите на Англия, надигнали се, сякаш призовани от самата богиня на водата.