Бялата кралица

17-ти юни 1483 г.

Изпращат моя сродник, кардинал Томас Баучър, и още половин дузина лордове от Частния съвет да ме убедят и аз ги посрещам като кралица, окачила на шията си кралските диаманти, измъкнати от съкровищницата и седнала на великолепен стол, който ми служи като трон. Надявам се, че изглеждам царствена и изпълнена с достойнство, но всъщност се чувствам способна да убивам. Това са лордовете от Частния съвет. Те заемат постовете, които им даде моят съпруг. Той ги направи това, което са днес, а сега те се осмеляват да дойдат при мен и да ми кажат какво иска херцог Ричард от мен. Зад мен стоят Елизабет и другите ми четири дъщери, подредени в редица. Не присъства никой от синовете или братята ми. Не отбелязват, че синът ми Томас Грей е избягал от убежището и е на свобода в Лондон, а аз определено не привличам внимание към отсъствието му.

Съобщават ми, че са провъзгласили херцог Ричард за протектор на кралството, регент и настойник на принца и ме уверяват, че се готвят за коронацията на сина ми Едуард. Искат по-малкият ми син Ричард да се присъедини към брат си в кралските покои в Тауър.

— Херцогът ще бъде протектор само за броени дни, само до коронацията — обяснява ми Томас Баучър с толкова искрено изражение, че трябва да му се доверя. Това е човек, който е прекарал живота си, опитвайки се да донесе мир на тази страна. Той короняса Едуард като крал, а мен — като кралица, защото вярваше, че ние ще донесем мир на Англия. Зная, че говори от сърце. — Щом младият крал бъде коронясан, цялата власт се възлага на него, а вие сте вдовстваща кралица и майка на краля — казва той. — Върнете се в двореца си, ваша светлост, и присъствайте на коронацията на сина си. Хората се чудят защо не ви виждат, а на чуждестранните посланици им изглежда странно. Позволете ни да сторим онова, в което всички се заклехме пред краля на смъртното му ложе — да поставим сина ви на трона и всички да работим заедно, забравяйки враждата. Нека кралското семейство се настани в кралските апартаменти в Тауър и нека се яви в целия си блясък за коронацията на своя син.

За миг се чувствам убедена. Нещо повече, изкушена съм. Навярно всичко може да завърши щастливо. После си спомням за брат ми Антъни и сина ми Ричард Грей, затворени заедно в замъка Понтефракт, и се поколебавам. Трябва да спра за миг и да помисля. Трябва да ги опазя. Докато съм в убежище, моята безопасност и тази на сина ми Ричард балансира тяхното пленничество — като тежести върху везни. Те са залог за доброто ми поведение, но със същата сила важи и това, че херцог Ричард не смее да ги докосне от страх да не предизвика гнева ми. Ако иска да се отърве от семейство Ривърс, Ричард трябва да държи всички ни във властта си. Като стоя извън неговия обсег, защитавам онези от нас, с които той все пак разполага, както и онези, които са свободни. Трябва да опазя брат си Антъни от враговете му. Трябва. Това е моят кръстоносен поход: като онзи, на който не му позволих да се отправи. Трябва да го опазя, за да бъде светлина на света — такъв, какъвто е сега.

— Не мога да пусна Ричард да тръгне с вас — казвам с глас, изпълнен с престорено съжаление. — Напоследък беше много болен: не мога да допусна за него да се грижи някой друг освен мен. Все още не е добре, изгуби гласа си, и ако се разболее пак, болестта му може да е по-тежка от първия път. Ако искате той и брат му да са заедно, изпратете Едуард да дойде при нас тук, където мога да се грижа и за двамата и да знам, че не са в опасност. Копнея да видя най-големия си син, крал Едуард, и да зная, че е в безопасност. Той може да бъде коронясан със същия успех оттук, както и от Тауър.

— Защо, мадам? — казва Томас Хауард, наежвайки се като грубиян, какъвто е в действителност. — Можете ли да назовете каквато и да е причина те да са в опасност?

Поглеждам го за миг. Наистина ли мисли, че ще успее да ме подмами да призная враждебното си отношение към херцог Ричард?

— Всички останали от семейството ми или избягаха, или са хвърлени в тъмница — казвам с равен тон. — Защо да вярвам, че аз и синовете ми сме в безопасност?

— Хайде, хайде — прекъсва ни кардиналът, като кима на Хауард, за да го накара да замълчи. — Всеки, който е затворен в тъмница, ще бъде изправен пред съд от равни нему, както е редно, и истинността или лъжливостта на всяко обвинение ще бъде доказана или отхвърлена. Лордовете постановиха, че никакво обвинение в държавна измяна не може да бъде повдигнато срещу вашия брат Антъни, граф Ривърс. Това би трябвало да ви убеди, че идваме с честни намерения. Нима си представяте, че аз, лично аз, бих дошъл при вас по друг начин освен с честни намерения?

— Ах, ваша светлост, кардинале — казвам. — Не се съмнявам във вас.

— Тогава ми се доверете, когато ви давам думата си, личната си дума, че вашето момче ще бъде в безопасност с мен — казва той. — Ще го заведа при брат му и нищо лошо няма да се случи на нито един от двамата. Вие храните недоверие към херцог Ричард, а той ви подозира — това ме наскърбява, макар и двамата да си имате основания. Но съм готов да се закълна, че нито херцогът, нито който и да било друг ще стори зло на вашите момчета и те ще бъдат в безопасност заедно, а Едуард ще бъде коронясан за крал.

Въздишам, сякаш съм победена от логиката му.

— А ако откажа?

Той се приближава плътно до мен и заговаря с нисък глас:

— Опасявам се, че Ричард ще нахлуе в убежището ви и ще отведе оттук вас и цялото ви семейство — казва много тихо. — И всички лордове смятат, че е в правото си да го стори. Никой не защитава правото ви да бъдете тук, ваша светлост. Това, което ви заобикаля, не е крепост, а черупка. Позволете на малкия принц Ричард да излезе и те ще ви оставят тук, ако такова е желанието ви. Задържите ли го тук, всички ще бъдете извлечени навън като пиявици от стъкленица. А могат да разбият и стъкленицата.

Елизабет, която досега е стояла загледана през прозореца, се навежда напред и прошепва:

— Почитаема майко, по реката плават стотици от баржите на херцог Ричард. Обкръжени сме.

За миг не виждам разтревоженото лице на кардинала. Не виждам суровото изражение на Томас Хауард. Не виждам половин дузината мъже, които са дошли с него. Виждам съпруга си, който влиза в убежището в Тюксбъри с изваден меч, и разбирам, че от този миг убежището вече не гарантира безопасност. В онзи ден Едуард унищожи безопасността на сина си и така и не разбра това. Но аз го знам сега и благодаря на Бога, че съм се подготвила.

Вдигам кърпичката си към очите.

— Простете слабостта на една жена — казвам. — Непоносимо ми е да се разделя с него. Възможно ли е това да ми бъде спестено?

Кардиналът ме потупва по ръката.

— Той трябва да дойде с нас. Съжалявам.

Обръщам се към Елизабет и прошепвам:

— Доведи го, доведи моето малко момче.

Елизабет излиза мълчаливо, с наведена глава.

— Напоследък той не е добре — казвам на кардинала. — Трябва да го държите топло увит.

— Имайте ми доверие — казва кардиналът. — Нищо лошо няма да му се случи, докато е под моите грижи.

Елизабет се връща с подмененото момче — малкия паж. Той е облечен в дрехите на моя Ричард, около гърлото му е вързан шал, който закрива долната част от лицето му. Когато го притискам към себе си, той има дори уханието на собственото ми момче. Целувам светлата му коса. Тялото му на малко момче е крехко в ръцете ми и въпреки това той се държи храбро, както подобава на един принц. Елизабет го е обучила добре.

— Върви с Бога, синко — казвам му. — Ще те видя отново на коронацията на брат ти след няколко дни.

— Да, почитаема майко — изрича той като малък папагал. Гласът му е съвсем малко по-висок от шепот, но всички го чуват.

Хващам го за ръката и го завеждам при кардинала. Той е виждал Ричард в двора, но само отдалече, а това момче е скрито от обшитата със скъпоценни камъни шапка на главата си и вълнения парцал около гърлото и челюстта си.

— Ето го синът ми — казвам с треперещ от вълнение глас. — Оставям го в ръцете ви. Тук предавам него и брат му на вашата закрила — обръщам се към момчето и му казвам: — Сбогом, мой скъпи сине, нека Всевишният те закриля.

Той обръща личице към мен, цял увит в шала, който го крие, и за миг изпитвам прилив на истинско вълнение, докато целувам топлата му буза. Може да изпращам това дете в опасност вместо своето, но то все пак е дете и това все така е опасност. В очите ми има сълзи, когато слагам ръчичката му в голямата мека длан на кардинал Баучър и изричам над главицата му:

— Пазете това момче, моето момче, моля ви, милорд. Опазете това момче.

Чакаме, докато те вземат момчето и излязат един по един от стаята. След като си отиват, мирисът на дрехите им остава да витае в стаята. Това е мирисът на света отвън, на конска пот, на печено месо, на свеж ветрец, повяващ над окосена трева.

Елизабет се обръща към мен и лицето ѝ е бледо.

— Ти изпрати пажа, защото смяташ, че не е безопасно брат ми Ричард да отиде в Тауър — отбелязва тя.

— Да — казвам.

— Тогава сигурно смяташ, че нашият Едуард не е в безопасност в Тауър.

— Не знам. Да. От това се страхувам.

Тя рязко пристъпва до прозореца и за миг ми напомня за майка ми, своята баба. Притежава същата решителност — виждам я как се мъчи да прецени кой е най-добрият начин на действие. За първи път си помислям, че Елизабет ще стане жена, с която е добре да се съобразяваш. Вече не е малко момиче.

— Мисля, че трябва да повикаш чичо ми и да поискаш да се споразумеете — казва тя. — Можеш да се съгласиш да му дадем престола, ако той посочи Едуард за свой наследник.

Поклащам глава.

— Би могла — казва тя. — Той е чичо на Едуард, човек на честта. Сигурно иска да намери изход от това, не по-малко, отколкото го искаме и ние.

— Няма да се откажа от престола на Едуард — казвам решително. — Ако херцог Ричард го иска, ще трябва да го вземе насила и да опозори себе си.

— А ако го стори? — пита ме тя. — Какво ще стане с Едуард тогава? Какво ще стане със сестрите ми? Какво ще стане с мен?

— Не знам — казвам предпазливо. — Може да се наложи да се борим, може да се наложи да спорим. Но няма да се откажем. Ние не се предаваме.

— А онова малко момче — казва тя, кимвайки към вратата, през която е излязъл пажът, със завързана с вълнен плат челюст, за да не говори. — Нима го отнехме от баща му, изкъпахме го и го облякохме, и му казахме да мълчи, за да го изпратим на смърт? Така ли ще водим тази война — като използваме едно дете като щит? Като изпращаме едно малко момче на смърт?