Бялата кралица

Юли 1473 г.

На връщане към Лондон, в последните дни на юли, спираме в град Шрусбъри, за да се оттегля в очакване на раждането в стаите за гости на голямото абатство. Радвам се, че съм далече от ослепителния блясък и горещина на лятото, в прохладата на стаята със спуснати капаци на прозорците. Наредих да поставят водоскок в ъгъла на покоите ми с каменни стени и тихото плискане на водата ме успокоява, докато лежа на дивана и чакам да дойде времето ми за раждане.

Този град е построен около свещения извор на света Уинифред и докато слушам капещата във водоскока вода, посветена на нея, и чувам как камбаната отбелязва със звън часовете за молитва, си мисля за духовете, които се движат във водите на тази влажна земя — както езически, така и християнски; Мелузина и Уинифред; и как потоците, ручеите и реките говорят на всички хора, но навярно най-вече на жените, които познават по собствените си тела движението на водите на тази земя. На всяко свещено място в Англия има кладенец или ручей; кръщелните купели се пълнят със светена вода, която се връща, благословена, към земята. Тази страна е създадена за Мелузина и нейната жизнена среда е навсякъде: понякога — течаща в реките, понякога — скрита под земята, но винаги налице.

В средата на август започват болките, аз обръщам глава към водоскока и се вслушвам в капенето на тънката струйка, сякаш търся гласа на майка си във водата. Бебето идва лесно, както и си мислех, и е момче, както беше убедена майка ми.

Едуард влиза в стаята, макар че наблизо не бива да има мъже, докато не се пречистя в църква.

— Трябваше да дойда и да те видя — казва той. — Син. Още един син. Бог да ви благослови и да ви пази и двамата. Бог да те благослови, любов моя, и ти благодаря за болките, които изтърпя, за да ме дариш с още едно момче.

— Мислех, че за теб няма значение дали е момче, или момиче — подкачам го.

— Обичам момичетата си — казва той веднага. — Но династията Йорк се нуждаеше от още едно момче. Той може да бъде верен другар и спътник на брат си Едуард.

— Може ли да го наречем Ричард? — питам аз.

— Мислех си за Хенри.

— Хенри ще е следващият — казвам. — Да наречем това момче Ричард. Майка ми сама ми назова името му.

Едуард се навежда над люлката, където спи мъничкото момченце, а после проумява думите ми.

— Майка ти? Знаела е, че ще родиш момче?

— Да, знаеше — казвам с усмивка. — Или поне си даваше вид, че знае. Помниш майка ми. У нея винаги имаше една част магия и една част нелепи измислици.

— А последният ни син ли е това? Тя каза ли? Или мислиш, че ще има друг?

— Защо не и друг? — казвам лениво. — Тоест, ако все още ме искаш в леглото си. Ако не си ми се наситил и предпочиташ другите си жени.

Той се извръща от люлката и идва при мен. Ръцете му се плъзват под ключицата ми и ме повдигат към устата му.

— О, все още те желая — казва той.