Доктор Смърт

10.

Гилерма Мейт изправи гръб, сякаш добила увереност, когато изрече името. Взе личната си карта от ръката на Майло и я прибра обратно в портмонето.

— Били сте омъжена за доктор Мейт? — недоверчиво попита той.

Жената отново бръкна в чантата си и извади някакъв лист. Представляваше копие от брачно свидетелство, което едва се четеше. Бе издадено преди двадесет и седем години в град Сан Диего, област Сан Диего. Гилерма Салсидо де Вега и Елдън Хауърд Мейт бяха законни съпрузи.

— Ето — каза тя.

— Да, госпожо. В Ел Ей ли живеете?

— В Оукланд. Когато чух… беше отдавна, не знаех дали трябва да дойда. Заета съм, работя в приют за възрастни хора, но реших, че е редно. Елдън ми изпращаше пари, някаква пенсия, която получаваше. Сега, когато е мъртъв, мисля, че трябва да узная какво става. Взех „Грейхаунд“. Когато пристигнах тук, не можах да повярвам. Толкова е грозно, всички улици са разкопани. Загубих се с автобуса. Никога не бях идвала.

— В Ел Ей ли?

— Идвала съм в Ел Ей, но не и тук. — Посочи с месестия си пръст към двуетажната къща. — Може би всичко това е знак.

— Какъв знак?

— Случилото се с Елдън. Не се смятам за пророчица, но когато стане нещо неестествено, понякога то означава, че човек трябва да предприеме важна стъпка. Почувствах се длъжна да разбера какво става. Например кой ще го погребе. Не беше вярващ, но всеки трябва да бъде погребан… Не е заявил, че желае кремация, нали?

— Не, доколкото зная.

— Добре. Тогава мога да се заема с погребението. Моята църква ще помогне.

— Откога не сте се виждали с доктор Мейт?

Тя докосна горната си устна.

— От двадесет и пет години и… четири месеца. Откакто видя сина ми. Своя син. Елдън младши, наричам го Дони. Баща му не можа да го обикне. Не искаше деца и беше честен с мен по този въпрос от самото начало, но мислех, че когато има свои, ще промени отношението си. И така, все пак забременях. И какво мислите? Елдън ме напусна.

— Но ви е подпомагал финансово.

— Не особено — каза тя. — Петстотин долара месечно не могат да се нарекат помощ, винаги съм работила. Но ги изпращаше всеки месец с платежно нареждане, точно на датата, не мога да отрека. Този път не ги получих, а минаха пет дни и трябва да попитам към кого да се обърна от армията. Беше военна пенсия, която сега се полага на мен. Имате ли представа как да се свържа с когото трябва?

— Може би ще успея да ви дам номер — каза Майло. — През тези двадесет и пет години колко често разговаряхте с доктор Мейт?

— Не сме разговаряли. Само изпращаше пари. Предполагах, че го прави от чувство за вина, защото ме изостави. Но вече не мисля така. За да изпитва угризения, човек трябва да има вяра, а Елдън не вярваше в нищо. Така че може би е добил такъв навик, не зная. Докато майка му беше жива, й изпращаше пари, вместо да й гостува. Правеше всичко по навик, винаги по един и същи начин, в едни и същи часове. Дори си купуваше ризи и панталони в един и същи цвят. Казваше, че така му остава време за важните неща.

— Какви например?

Гилерма Мейт сви рамене. Очите й затрептяха, залитна и едва се задържа на крака. Двамата с Майло й помогнахме.

— Нищо ми няма — каза тя и с раздразнение ни отблъсна. Приглади роклята си, сякаш я бяхме измачкали. — Кръвната ми захар е малко ниска, това е. Просто трябва да хапна нещо. Бях си донесла храна от къщи, но някой открадна торбата ми. — Черните й очи се отместиха към Майло. — Искам да хапна.

Отидохме с колата до едно кафене на „Санта Моника“, близо до Ла Брея. Жълтеникавите тапицерии на сепаретата бяха избелели, стъклата изглеждаха зацапани и се носеше мирис на пържен бекон. Сънени непълнолетни сервитьори събираха употребяваните прибори в сиви пластмасови кутии. Майло избра най-удобното място за наблюдение в дъното на ресторанта. В съседното сепаре седяха двама работници от „Колтранс“. Вдъхваха от аромата на пържоли с яйчена гарнитура, обявени на входа за специалитет на деня. Цената им бе от петдесетте години и приходите на заведението от тях едва ли стигаха, за да покрие сметката за месото.

Гилерма Мейт поръча двоен чийзбургер, пържени картофи и диетичен „Доктор Пепър“. Майло каза на сервитьорката:

— Сандвич с ръжен хляб, картофена салата, кафе.

В менюто нямаше нищо по мой вкус, но не бях хапнал от сутринта и поисках ростбиф със сос и френско хлебче, като предполагах, че месото ще бъде от престарели крави.

Поръчката ни бе изпълнена бързо. Моят сос беше полуизстинал, а ростбифът — жилав като гума и ако съдех по изражението на Майло, и неговият сандвич не бе по-свестен. Гилерма Мейт се нахрани с апетит, стараейки се да се държи прилично, като отрязваше парчета от чийзбургера си с нож и ги поднасяше към устата си с вилица. Когато свърши със сандвича, започна да набожда пържените картофи един по един и с наслада да поглъща всяка мазна пръчица. Най-сетне изтри устни и отпи глътка „Доктор Пепър“ през две сламки.

— Сега се чувствам по-добре. Благодаря!

— За нас беше удоволствие, госпожо.

— Е, кой е убил Елдън? — попита тя.

— За съжаление не зная. Тази пенсия…

— Получаваше две, но ми изпращаше само едната, петстотинте долара от армията. Голямата лекарска пенсия, която беше две хиляди и петстотин, задържаше за себе си. Не мисля, че бих могла да изкопча повече от него. Дори не бяхме официално разведени, а ми изпращаше пари. — Наведе се по-близо към нас над масата. — Много ли е спечелил?

— Моля?

— Нали се досещате, от всички онези убийства?

— Какво мислите за всички онези убийства?

— Какво ли? Потресена съм. Смъртен грях. Затова не използвам името му, във всички документи си върнах фамилията Салсидо. Той дори не беше лекар, когато бяхме женени. Записал е медицина, след като ни изостави. Следвал е в Мексико, защото никъде другаде не са приемали хора на неговата възраст. Имам приятели в Оукланд, които знаят, че съм била омъжена за него. От църквата. Но си трая. Срамувам се. Някои от тях ме съветваха да си наема адвокат. Щом Елдън вече е богат, бих могла да поискам по-висока издръжка. Но според мен би било грях да приема тези пари. Казваха, че все пак ми се полагат, и предлагаха да ги даря на църквата. Не знаех какво да правя. Оставил ли е завещание?

— Все още не сме намерили такова.

— Това означава ли, че трябва да чакам… да бъде легализирано?

Майло не отговори.

— Всъщност — каза тя — в началото разговаряхме няколко пъти. Скоро след като Елдън си тръгна. С Дони останахме в Сан Диего, а Елдън не беше много далеч, в Мексико. После, след като стана лекар, отиде в Оукланд да работи в болница и направих нещо ужасно глупаво: преселих се с Дони там. Не зная какво съм си мислила, може би — че щом вече е доктор… наистина беше глупаво, но детето ми дори не познаваше баща си.

— Не ви ли приеха в Оукланд? — попитах.

— Устроихме се в Оукланд, все още живея там. Но Елдън не ни прие. Отказа да говори с Дони и дори не пожела да го погледне. Спомням си всичко, сякаш беше вчера. Бялата му престилка изплаши Дони и той се разплака. Елдън побесня и започна да ми крещи да се разкарам с хленчещото си копеле. Прииска ми се да потъна в земята. — Набоде листо маруля. — Обадих му се още два пъти след това. Не прояви интерес. Отказа да ни посещава. След раждането на Дони напълно се бе отчуждил. Затова се преместих от другата страна на моста, в Сан Франциско, и си намерих работа. Странното е, че няколко години по-късно се върнах в Оукланд, защото наемите са по-ниски, но Елдън вече не живееше там и чековете започнаха да пристигат от Аризона, където беше постъпил на държавна работа, не зная каква. Тогава се замислих дали да не се обърна към адвокат.

— Защо не поискахте официален развод?

— Нима имаше смисъл? — каза тя. — Не възнамерявах да се омъжвам повторно, а и Елдън ми изпращаше военната си пенсия. Знаете как става.

— Как? — попита Майло.

— Ако човек не предприеме нещо в самото начало, по-нататък не се случва нищо. Получавах чековете всеки месец и това ми беше достатъчно. После, когато се захвана с този бизнес със смърт, бях доволна, че сме разделени. Коя жена би се примирила да живее с това? Когато чух с какво се занимава, буквално се поболях. Спомням си първия път, когато го гледах по телевизията. Не го бях виждала от години и изведнъж той се появи на екрана, поостарял и по-плешив, но лицето и гласът му бяха същите. Хвалеше се с това, което прави. Беше напълно откачил. Още на следващия ден позвъних във всички учреждения, издаващи документи за самоличност, и промених фамилното си име.

— Разговаряли ли сте с него за новата му кариера?

— Не сме разговаряли за нищо — отвърна тя. — Нали преди малко ви казах!

Побутна чинията си и всмука още газирано през сламките, но остави кафявата течност да се спусне обратно, преди да достигне устните й.

— Дори и да е забогатял, как би изглеждало, ако изведнъж се бях появила да искам повече? — Докосна дръжката на пластмасовия си нож. — Това бяха мръсни пари. През целия си живот съм работила и съм се справяла. Кажете ми, забогатял ли е от убийствата?

— Изглежда, не — отвърна Майло.

— Тогава защо ги е извършвал?

— Той твърдеше, че помага на хората.

— И дяволът твърди, че е ангел. Но познавах Елдън, не се интересуваше от никого освен от себе си.

— Бил е егоист? — казах аз.

— Безспорно. Живееше в свой собствен свят, правеше каквото иска. А единственото му желание беше да чете, непрекъснато четеше.

— Защо дойдохте тук, госпожо? — попита Майло.

Тя протегна ръце напред, сякаш очакваше да й подадат нещо. Дланите й бяха изприщени и покрити с кафяви драскотини.

— Вече ви казах. Просто реших, че е редно… а и бях любопитна.

— За какво?

Гилерма Мейт се облегна назад в сепарето.

— За Елдън. Къде е живял… какво го е сполетяло. Никога не можах да го разбера.

— Как се запознахте? — полюбопитствах.

Тя се усмихна, приглади роклята си и отпи през сламките.

— Струва ви се странно, защото той беше лекар, а аз съм черна селянка?

— Не…

— Няма нищо, свикнала съм. Когато бяхме женени и разхождах Дони в детска количка, всички мислеха, че съм прислужница. Защото Дони е одрал кожата на баща си. Въпреки това той не проявяваше никаква симпатия към детето. Престанах да се терзая. Единственото важно нещо за мен е да постъпвам така, както иска Исус. Затова не предявих претенции към парите на Елдън от убийствата. Бих накарала Исус да тъгува. Зная, че ще ме сметнете за религиозна фанатичка, защото говоря така, но вярата ми е силна, а когато човек живее заради Господа, душата му е пълна с богатства… Е, не е толкова грешно да си хапва добре от време на време, нали? — засмя се тя.

— Искате ли десерт? — попита Майло.

Гилерма Мейт си даде вид, че обмисля предложението.

— Ако и вие си поръчате.

Той махна на сервитьорката.

— Ябълков пай. Горещ, а ла мод. А за дамата…

— Щом предлагате пай, скъпа, има ли с шоколадов крем? — попита тя.

— Да — отвърна момичето, записа поръчката и се обърна към мен. Поклатих глава и то се отдалечи.

— Проблемът беше, че Елдън не вярваше в Исус — отново заговори Гилерма, след като изтри устните си. — Не вярваше в нищо. Искате да знаете как сме се запознали? Стана случайно. Той живееше в кооперацията, където майка ми бе чистачка. Беше нелегална имигрантка и не можеше да си намери по-свястна работа. Баща ми беше стопроцентово легален, имаше разрешително да работи в страната и се занимаваше с оформяне на градини в „Лъкет Кънстракшънс“, най-преуспелите тогава в строителния бранш. Бе получил гражданство и довел майка ми от Сан Салвадор, но тя цял живот не си направи труда да се сдобие с документи. Родена съм тук, винаги съм била американска гражданка. Приятелките ми ме наричат Уили. Както и да е, Елдън живееше в онази кооперация и понякога го срещах, когато ходех там да мия двора или да окопавам цветята. Говорехме си.

— Това е било в Сан Диего?

— Точно така. Бях завършила гимназия само преди няколко години и посещавах курс за медицински сестри. Той беше доста по-възрастен, на тридесет и шест, но изглеждаше над четиридесет и почти бе загубил косата си. Отначало не ме привлече, но после започнах да го харесвам, защото беше учтив. Не само пред хората, винаги се държеше така. Струваше ми се улегнал, което също ми допадна, защото ми бе дошло до гуша от вятърничави мъже. Тогава го смятах за гений. Работеше като химик и имаше книги с всякаква научна литература, толкова много четеше. Това ме впечатли. Мислех, че образованието е пътят към спасението.

— Вече не мислите така, а?

— Умни или глупави — всички сме слаби и смъртни. Единственият гений е онзи, който живее на небето. — Посочи нагоре. — Нима един гений може да убива хора? Дори ако сами са помолили за това? Разумно ли е, когато всички ще отговаряме за постъпките си пред Всевишния? — Поклати глава и се загледа в плоскостите на тавана. — Елдън, не бих искала да бъда на твое място точно сега.

Донесоха десерта ни. Гилерма изчака Майло да набоде парче от пая си, преди да започне да хапва от своя.

— Но в началото сте били впечатлена от неговата образованост — изтъкнах аз.

— Мислех, че образованието е всичко. Исках да стана квалифицирана медицинска сестра. Когато се преместихме в Оукланд, имах такива… навярно бихте ги нарекли фантазии. Надявах се Елдън да открие кабинет и да работя с него. Но той не пожела да има нищо общо нито с мен, нито с Дони, така че се наложи да започна работа и не можах да завърша курсовете. — Облиза устни. — Не се оплаквам. Грижа се за възрастни хора, което е почти като да бъда медицинска сестра. Вече зная, че няма пряк път към щастието, независимо какво работи човек на този свят. Важен е отвъдният, в който живее Исус. Майка ми все ми повтаряше това, но навремето не я слушах. Никой не я слушаше и й беше много мъчно. Баща ми беше безбожник. Не успя да го накара да се обърне към Бога до последните му дни, когато болките бяха толкова мъчителни, че не му оставаше друго, освен да се моли. — Плъзна лъжицата си по шоколадовия крем и загреба от сметановата глазура. Облиза я и продължи: — Баща ми бе пушач през целия си живот, разболя се от рак на белите дробове, който обхвана и костите, целия му гръбнак. Задъхваше се и крещеше, умря в агония. Беше ужасно. Елдън бе дълбоко разтърсен.

— Елдън е видял как баща ви умира? — попитах аз.

— Да. Почина малко след сватбата ни. Ходехме на свиждания в болницата. Татко храчеше кръв и пищеше от болка. Елдън пребледняваше и излизаше от стаята. Кой би предположил, че ще стане лекар? Знаете ли какво мисля? Възможно е донякъде смъртта на баща ми да го е подтикнала да започне бизнес с убийства. Защото наистина беше потресаващо. Двете с мама издържахме благодарение на молитвите. Но Елдън не се молеше. Отказа дори когато мама го умоляваше на колене. Твърдеше, че не иска да бъде лицемер. Човек, който няма вяра, наистина може да обезумее при подобна гледка.

Гилерма доизяде пая си.

Майло попита:

— Можете ли да ни кажете нещо, което би било от полза да открием кой е убил съпруга ви?

— Единствено, че го е извършил някой, който не е одобрявал това, с което Елдън се е занимавал.

— Сещате ли се за някого конкретно?

— Не — отвърна тя. — Просто… логично е. Много хора го осъждаха. Не е бил богобоязлив човек, онези, които имат страх от Бога, не убиват. По-скоро някой, който… — Усмихна се. — … който е същият като него. Не вярва в нищо и в него се е надигнала омраза към Елдън. Защото той имаше труден характер, говореше каквото мисли, без да се съобразява с никого. Така беше, докато бяхме женени. Винаги търсеше повод да убеждава някого в правотата си. Ако влезехме в такова заведение, мърмореше, че храната не му харесва, намираше управителя и започваше спор. Може би е ядосал някого и този човек си е казал: „Щом той може да върши такива неща и да се отървава безнаказано, значи и аз мога“. Когато човек не вярва в живота след смъртта, нима има нещо, което би го възпряло да не краде, да не убива, да не изнасилва или да върши нещо друго, към което го подтикват низките му страсти?

Майло прокара вилицата си по ръба на парчето ябълков пай. Запитах се дали му е хрумнала същата мисъл като на мен: толкова много прозорливост в един кратък монолог.

— Е — каза тя, — към кого да се обърна за онази пенсия? А за завещанието?

Когато се върнахме в колата, Майло позвъни на две-три места и се добра до номера на отдела за военни пенсии.

— Що се отнася до завещанието — каза й той, — все още не сме се свързали с адвоката на доктор Мейт. Казва се Рой Хейзълтън. Обаждал ли ви се е някога?

— Онзи едър мъж, който винаги се появяваше по телевизията с Елдън? Не. Мислите, че завещанието е у него?

— Ако има такова, може би. Няма сведения в областните регистри. Ако науча нещо, ще ви уведомя.

— Благодаря. Предполагам, че ще се наложи да остана в града няколко дни. Знаете ли за някой чист и евтин хотел?

— В Холивуд е трудно, госпожо. На никое свястно място не е евтино.

— Всъщност не съм казала, че нямам пари. Работя, нося у себе си двеста долара. Просто не искам да харча повече, отколкото е необходимо.

Откарахме я до малък частен хотел, наречен „Уест Коуст Ин“ на „Феърфакс“, близо до Бевърли, и я настанихме. Плати със стодоларова банкнота и докато вървяхме към стаята й на първия етаж, Майло я предупреди, че е опасно да се носят пари в брой.

— Не съм вчерашна — отвърна тя.

Стаята бе малка и чиста, с изглед към „Феърфакс“, откъдето се чуваше бръмченето на преминаващите лъскави автомобили. В далечината, от другата страна на булеварда, се открояваха черно-белите сгради с модернистична архитектура на студията на Си Би Ес.

— Може би ще погледам някое шоу — каза тя и отмести пердетата. Извади от плетената си чанта друга рокля на цветя и пристъпи към гардероба. — Благодаря за всичко.

Майло й подаде визитна картичка.

— Обадете ми се, ако се сетите за нещо, госпожо… Впрочем, къде е синът ви?

Бе застанала с гръб към нас. Отвори вратата на гардероба и дълго наглася роклята на закачалката. Свали от горната лавица допълнителна възглавница и я потупа, за да намести пълнежа.

— Госпожо?

— Не зная къде е Дони — най-сетне отвърна тя. Силно удари с юмрук по възглавницата. Изведнъж сякаш се смали и се прегърби. — Дони е много умен, също като Елдън. Учи една година в Държавния университет в Сан Франциско. Мислех, че и той ще стане лекар. Имаше добри оценки, обичаше науката.

Гилерма притисна възглавницата към себе си.

— Какво се случи? — попитах.

Раменете й трепереха. Приближих се и застанах до нея. Тя се отдръпна и остави възглавницата на тоалетката.

— Казваха ми, че навярно е започнал да взема наркотици. Приятелите ми от църквата предполагаха, че е това. Но никога не съм го виждала дрогиран.

— Променил се е — казах аз.

Гилерма се наведе и закри очите си с длан. Осмелих се да докосна лакътя й. Мургавата й кожа бе мека. Придружих я до един стол и й подадох носна кърпичка. Тя я взе, стисна я в шепа и най-сетне изтри сълзите си.

— Дони стана съвсем различен. Престана да се грижи за себе си. Пусна дълга коса, брада, ходеше мръсен. Като бездомник. Но той има дом, може да се върне, когато пожелае.

— Откога не сте го виждали?

— От две години.

Гилерма скочи, влезе в банята и затвори вратата. Няколко минути вътре шуртеше вода, след което тя излезе и заяви, че е уморена.

— След като си почина, къде мога да хапна наблизо?

— Обичате ли китайска храна? — попита Майло.

— Разбира се, не съм претенциозна.

Той позвъни на заведение, предлагащо доставки на готови ястия, и поръча порция за след два часа. Когато си тръгнахме, Гилерма разглеждаше програма на кабелните телевизии.

Отново се качихме в колата и Майло намръщено отпусна глава на облегалката си.

— Ето едно щастливо семейство. Мейт младши е бездомник с психични проблеми, може би наркоман. Има мотив да убие Мейт и е напълно възможно да иска да заеме мястото му. Може би не биваше да отхвърляме клошаря като заподозрян толкова бързо.

— Щом Дони е интелигентен, дори и да е претърпял нервен срив, вероятно му е останал достатъчно разсъдък, за да планира ходовете си. Мейт го е изоставил по най-жесток начин. Такова отношение събужда първичен гняв, който би могъл да доведе до насилие. Славата на Мейт го е подклаждала допълнително. Може би дълбоко в себе си Дони отдавна е хранел надежда да превземе семейния бизнес… Едипов комплекс. Може би Мейт най-сетне се е съгласил да се види с него и са си уредили среща на Мълхоланд, защото не е искал синът да стъпва в апартамента му. Възможно е дори да е предвидил опасността и затова да си е осигурил по-лесно бягство, като е паркирал на заден ход. Но все пак е отишъл… от чувство за вина или заради тръпката.

Майло не каза нищо в отговор. Свърза се по телефона с помощниците си и поиска справка за криминални прояви на лицето Дони С. Мейт. Никакъв резултат. Но срещу Дони Салсидо имаше три обвинения, всичките от Калифорния. Биографичната информация съвпадаше.

Шофиране в нетрезво състояние преди шест години, грабеж две години по-късно и побой преди осемнадесет месеца. Излежана присъда в областния затвор в Марин, изтекла преди шест месеца.

— Година и половина е лежал в затвора, без да се обади на майка си — отбелязах. — Социална изолация. От шофиране под въздействието на алкохол е преминал към побой. Агресивността му нараства.

— Семейни ценности — каза той. — Интересно какво ли ще направи скърбящата вдовица, когато открие, че Мейт е оставил триста хиляди в банката. Питам се дали Алис или някой друг ще предяви претенции. Уили е пристигнала тук поради същата причина. Нещата винаги се свеждат до гняв и пари. Добре, ще издиря Дони, но нека първо опитаме да се доберем до проклетия адвокат.