Доктор Смърт

16.

Когато се прибрах, Робин бъркаше нещо на печката в голяма синя тенджера на бели точки. Спайк лежеше в ъгъла и блажено смучеше огромен кокал.

— Изглеждаш уморен — каза тя.

— Натоварено движение.

Целунах я по бузата и надникнах в тенджерата. Парчета агнешко, моркови, сушени сливи и лук. Носът ми се изпълни с мирис на подправки, а очите ми се насълзиха от парата.

— Нещо ново — каза Робин. — „Тахине“. Взех рецептата от един приятел, който ме снабдява с кленов материал.

Загребах лъжица, подухах и опитах.

— Фантастично, благодаря, благодаря, благодаря!

— Гладен ли си?

— Умирам от глад.

— Нито спиш, нито се храниш както трябва — въздъхна тя. — Натоварено движение? Къде си ходил?

Казах й, че се наложи да се срещна с пациентка до плажа.

— Спешен случай?

— Така предполагах, но разреших проблема.

Плъзнах ръце надолу по гърба й, повдигнах я и я качих на плота.

— Какво е това? — попита тя. — Страст сред тенджерите и тиганите, мъжки еротични фантазии?

— Може би по-късно. Ако си послушна. — Отидох до хладилника, извадих бутилка бяло вино и налях две чаши. — Първо ще празнуваме.

— Какъв е поводът?

— Без повод — отвърнах. — Точно в това е смисълът.

Останалата част от вечерта премина спокойно, без обаждания от Майло или от когото и да било. Опитах се да си представя живота без телефон. Преядохме с агнешко и пихме достатъчно вино, за да замъгли разсъдъка ни. Идеята да се любим остана на заден план, изглежда, и двамата бяхме доволни просто да бъдем заедно.

Седяхме на дивана, хванати за ръце, без да се движим или говорим. Дали вечерите ни щяха да преминават така, когато остареем? Тази перспектива ми се стори страхотна.

Изведнъж нещо в атмосферата се промени и започнахме жадно да си разменяме ласки, да се целуваме и да се докосваме. След няколко мига бяхме голи и притиснати един към друг на пода. Пълзяхме на колене и лакти, мускулите ни се напрягаха и заемахме чудновати пози.

Накрая се озовахме в леглото. После Робин взе душ, заяви, че иска да поработи, и попита дали имам нещо против.

Когато отиде в ателието си, аз седнах на голямото кожено кресло и прегледах няколко списания на фона на музика на хавайска китара. Почти успях да забравя за грижите си. Но след малко отново се замислих за Стейси, Ерик и Ричард. Деградацията на Джоан Дос.

Хрумна ми на следващия ден да се обадя на Джуди Манитоу и да попитам дали е забелязала нещо ново, откакто ми се бе обадила. Лоша идея. Стейси би приела това като клюкарстване зад гърба й. Самата тя ми бе дала да разбера, че семействата Дос и Манитоу са били нещо повече от добри съседи. Джоан бе давала частни уроци на Беки, Ерик бе скъсал с Алисън, а Беки и Стейси бяха прекратили приятелството си.

Боб бе гледал с неодобрение проявите на интимност между Ричард и Джоан.

Джуди и Боб имаха проблеми с дъщеря си Беки и все пак се бяха загрижили за Стейси толкова, че да склонят баща й да се обърне към мен.

Не му бяха препоръчали терапевта на дъщеря си, защото избягваха обвързване между семействата. Дали двамата теглеха черта между проблемите на своето дете и тези на чуждото, или Беки бе предпочела така? Преди малко Стейси бе споделила с мен, че тя дори не я поздравява.

Станах и си налях пръст „Чивас“. В комбинация с виното, което бях изпил, това превиши обичайната ми доза алкохол. Някакъв хавайски виртуоз свиреше глисандо в тоналност „до“ и направо започнах да си представям палми.

Допих скоча и си сипах още един.

В сряда сутринта се събудих със заслужено главоболие, обложен език и парене в очите. Робин вече бе станала и бе отишла в ателието. Не усетих мириса на кафето, което очаквах да е приготвила.

Взех едноминутен душ, залитайки се облякох и потърсих сутрешния вестник. Робин толкова бе бързала да започне работа, че бе забравила да го прибере. Взех го от прага.

На първа страница имаше крещящо заглавие:

По-нататък в статията се цитираше „източник от полицията, пожелал да остане анонимен“, който заявил, че „интригуващи прилики между картината и състоянието, в което е открит трупът на Елдън Мейт, пораждат въпроси относно самоличността на художника и мотивите за оставянето на портрета“. Бе добавено, че картината е предадена на силите на реда.

Представих си как няколко яки мъже се опитват да оковат рамката с белезници. Запитах се кога ли ще се обади Майло. Бях изпил половин чаша кафе, когато телефонът звънна.

— Предполагам, че четеш вестници — каза той.

— Изглежда, господин Нулева толерантност е пристигнал в града.

— Опитах се да намеря нещо във връзка с онази статия от Колорадо, която ми даде. Никой не познава този човек, липсва договор за наемане на сградата, в която е подредил изложбата си. Била полуразрушена фабрика, сред чиито останки растели бурени. Не зная дали художникът не я е използвал и за жилище. Не е известен на полицията в Денвър, а авторът на материала не си спомня друго, освен че Нулева толерантност приличал на клошар и не отговорил на въпросите му, само му посочил към картините си с пръст и се отдалечил. Взел го за ненормален. Затова е нарекъл творбите му „аутсайдерско изкуство“.

— Клошар.

— С дълга коса и брада. Според критика е нешлифован талант. Каза същото като галериста — че не си пада по репрезентативното изкуство. Предполагам, в художествените среди това означава, че ако знаеш как се рисува, не ставаш за нищо.

— Тогава защо е отишъл на изложбата на Нулева толерантност?

— От любопитство. Бил заинтригуван. Не успях да изкопча от него дори как е разбрал за нея. Може би художникът му е изпратил покана по факса. Нямало много хора и никой не си купил картина. Оттогава не бил виждал автора и нямал представа какво е станало с творбите му.

— Е, знаем къде се намира една от тях — напомних му аз. — Може би брадатият клошар е същият, когото е изгонила госпожа Кронфелд. Възможно е той да е Дони Салсидо-Мейт.

— Мина ми през ум — сподели Майло.

— Имаш ли представа къде се е намирал Дони, когато се е състояла изложбата?

— Не, но не е бил в затвора. Арестували са го четири месеца по-късно.

— Майка му твърди, че живее на улицата — казах аз. — Може би е тръгнал на изток, стигнал е до Колорадо и там е намерил свободна сграда, в която да твори. Странно е, че тя не спомена да е имал някаква дарба. Явно не желаеше да говори за него.

— Позвъних в мотела, но вчера си е тръгнала. Мислиш ли, че Дони е нарисувал баща си като разрязан труп, а после е решил да разиграе сцената?

— Възможно е картината да е била опит за установяване на връзка. Искал е да блесне и да привлече вниманието на таткото, но отново е бил отхвърлен.

— Защо е оставил картината в галерията?

— Той е художник, стреми се към слава. Избрал е точно тази картина като най-провокираща. Останалите са били просто портрети на баща му, а в „Урок по анатомия“ той лежи на масата за дисекции.

— Вижте какво направих с баща си. Хвалба.

— Също както бележката и счупената слушалка.

— От друга страна — каза Майло, — възможно е Нулева толерантност да е просто гладуващ художник, измислил хитър начин да добие популярност. Възползва се от убийството на Мейт, за да вдъхне живот на замиращата си кариера. Ако е така, е постигнал целта си, за него се говори на първа страница на вестника и това вгорчава живота ми. Ако утре се появи по телевизията с импресарио и говорител, можем да зачеркнем всички психологически разсъждения.

— Може би си прав — съгласих се аз. — Тук е Ел Ей. Но ако не се разкрие, и това би означавало нещо.

Три секунди мълчание.

— Впрочем картината е сложена на централно място в хранилището за доказателства. Искаш ли да я видиш?

— Разбира се — отвърнах. — Почитател съм на репрезентативното изкуство.