Доктор Смърт

35.

Наложи се да почакаме доста дълго, докато пристигнат местните шерифи от Малибу и още по-дълго, докато организират отряд за претърсване на склона. Малка армия от нервни мъже с жълти униформи нетърпеливо потриваха ръце. Всичките бяха сигурни, че стрелецът все още е там, и се готвеха да открият огън срещу него.

Докато чаках групата да се събере, Майло се въртеше около експерта по съдебна медицина и се стараеше да поддържа у местните полицаи усещането, че те държат нещата под контрол, и все пак правеше всичко, за да не пропусне никоя подробност. Помоли ме да утеша Таня Стратън, но опитите ми се оказаха безполезни. Тя отказа да разговаря с мен и вместо това потърси успокоение в телефонен разговор със сестра си и милване на кучето. Наблюдавах я отдалеч. След като заместник-шерифите я бяха отвели от местопрестъплението, седеше на земята под едно дърво със свити колене, от време на време нервно потърквайки брадичката си. Отново бе сложила слънчевите очила и не можех да преценя израза на очите й. Останалата част от лицето й издаваше недоумение и гняв. Навярно се питаше колко още грешки ще допусне до края на живота си.

Докато чакахме шерифите, Майло бе огледал вилата. Не бе попаднал на никакви трофеи. Всъщност вътре нямаше почти нищо. При старателното претърсване по-късно през деня не бяха открити никакви веществени доказателства освен лекарската чанта. Стара, изтъркана кожа и златисти инициали над закопчалката: ЕХМ.

Таня Стратън заяви, че никога не я е виждала. Повярвах й. Логично бе Улрих да е крил принадлежностите си, за да ги използва, когато е готов. Ако стрелецът се бе забавил малко, щеше да бъде лишена от възможността да допусне нови грешки.

В чантата имаше скалпели, ножици и други лъскави предмети. Тънки маркучи за интравенозно вливане, стерилно опаковани медицински игли с различен размер. Пакети марля, спринцовки и малки ампули със ситно надписани етикети.

Тиопентал. Калиев хлорид.

Чантата бе отнесена от един местен детектив, който не си направи труда да попита какво означават инициалите, но Майло доброволно му предостави информацията. Когато групата за претърсване бе готова, двамата се качихме на задната седалка на една полицейска кола и слушахме нервните реплики, които разменяха двамата заместник-шерифи отпред.

Раните, начинът, по който куршумите бяха пронизали тялото на Улрих, издаваха, че са летели с голяма скорост, вероятно изстреляни с бойна пушка от човек, умеещ да борави с оръжие.

Не би било трудно да открием стрелеца, ако бе решил да се крие сред дърветата.

Знаех, че не е там. Бе постигнал целта си и нямаше смисъл да се навърта наоколо.

Не бе трудно да стигнем до боровете. Същият път, който ни бе отвел до имота със счупената пощенска кутия отпред, продължаваше още няколко километра нагоре и се разклоняваше. Дясната пътека се спускаше обратно надолу към брега и свършваше до горски резерват, кръстен на калифорнийски заселник, живял преди много време. На табела в началото му имаше предупреждение, че от възвишението се откриват панорамни гледки, но няма пътека през гората и любопитните туристи продължават на свой риск.

Групата се разпръсна с оръжия в ръце. Час по-късно отново се събра край пътя. От стрелеца нямаше и следа. Един от заместниците, опитен планинар, който се похвали, че е минавал по маршрута на Джон Мюър два пъти и може да се ориентира без компас, прецени откъде е стреляно.

Последвахме го до далечния край на гората, където дърветата бяха най-гъсти и високи, но се откриваше най-ясна видимост надолу към невзрачната къща и терена около нея. Виждаше се и океанът. Докато полицаите разговаряха, аз се загледах в синята шир. Забелязах параход на хоризонта и точки над водата, вероятно чайки.

Чакането тук не би било твърде скучно. Колко ли време бе стоял стрелецът?

Как се бе досетил? Може би се бе натъкнал на същата подробност, която случайно бях забелязал? В своя екземпляр от доклада… в оригиналния доклад за Мариса Бонпейн.

Бе казал, че ще лети за Сиатъл. Само преди няколко часа се бях свързал с него, за да обсъдим подробностите около убийството на Мариса Бонпейн, графика на Майкъл Бърк в медицинския институт и това, което знаеше за убийството на Мейт. Труп, открит от туристи.

Дали бе долетял обратно в Ел Ей, за да издири тези „туристи“ и бе пристигнал по-рано от мен и Майло?

Или ни бе излъгал за Сиатъл и изобщо не бе заминавал. Бе стигнал до прозрението точно като мен: насочвайки енергията, породена от натрапчивата идея, към ясна цел. После се бе качил да наблюдава и дебне… Явно беше търпелив човек, толкова години упорито бе преследвал тази цел, че няколко часа чакане не означаваха нищо за него.

Бе избрал място с прекрасен изглед.

Може би с умиление бе оставил пушката си върху парче мушама, за да хапне спокойно някой сандвич? Може би си бе донесъл и термос с нещо за пиене? Представих си как старателно почиства бинокъла.

Малък самотен пикник. Ирония…

След дълго обсъждане полицаите стигнаха до извода, че е безсмислено да продължават и че няма опасност някой друг да бъде застрелян днес. Отместих поглед от океана към вилата, пред която сега бяха паркирани линейки и полицейски коли, и се опитах да си я представя така, както я бе виждал Леймърт Фъско.

— Да, сигурно е бил тук, ъгълът е идеален — каза планинарят. — Вижте колко равно става, а и има скала, на която би могъл да опре бинокъла. Може би е оставил някаква следа, да повикаме оперативните работници.

Оперативната група пристигна. По-късно Майло ми каза, че не са намерили нищо, дори следи от гуми.

Това не ме изненада. Знаех, че ако бе паркирал твърде далеч от мястото за наблюдение, Фъско не би могъл да избяга толкова бързо. Най-вероятно бе тръгнал по дясната пътека и бе продължил по някой от многобройните странични пътища по възвишенията, повечето от които свършваха в задънени каньони, но няколко водеха до Вали, магистралата и цивилизацията.

Предварително бе обмислил по кой път да поеме, защото бе не по-малко съобразителен от жертвата си.

Най-големият риск бе да остави колата край пътя. Но дори и да я бе забелязал някой и поради някаква причина да бе записал регистрационния номер, нямаше никаква опасност, защото със сигурност бе наета под чуждо име.

Несъмнено бе паркирал наблизо.

Едва ли се бе изкачил пеша с тежката пушка и големия бинокъл на гръб при неговото накуцване.

— Лесна стрелба — отбеляза друг заместник-шериф. — Като лов на пъдпъдъци. Какво ли е направил онзи приятел, за да го ядоса толкова?

— Не се знае дали го е предизвикал с нещо — възрази колегата му. — В наши дни често загиват невинни.

Майло се засмя. Мъжете в жълто го изгледаха учудено.

— Дълъг ден, приятели — каза той.

— Все още не е свършил — напомни му планинарят. — Не сме открили отворкото.

Майло отново се засмя.