Доктор Смърт

36.

Ноември е най-красивият месец в Ел Ей. Температурите са умерени, въздухът е ясен и свеж като в свят без въглеводороди, а нежните слънчеви лъчи придават на всичко приятен златист блясък. През ноември човек може да забрави, че някога индианците чумаши са наричали местността, в която се намира Ел Ей, Долината на дима.

В края на ноември се отправих към Ланкастър.

Бе изминал месец и половина от убийството на Елдън Мейт. Преди няколко седмици Майло бе приключил с описа на съдържанието на четирите кашона, които се пазеха в клетка в склад за лични вещи в Панорама Сити, наета от Пол Улрих под името д-р Л. Пастьор.

До него ни отведе ключ, който открихме върху нощното му шкафче. В самата къща не намерихме нищо интересно. Таня Стратън я напусна няколко дни след стрелбата в Малибу.

Кашоните бяха безупречно подредени.

Първият съдържаше изрезки от вестници, идеално сгънати и надиплени в хронологичен ред, с прикрепени листчета с имената на жертвите. Старателно бяха съхранени подробностите около самоубийството на Роджър Шарвеньо, както и тези за смъртта на момиче на име Виктория Лий Фъско.

Във втория имаше съвършено изгладени и сгънати дрехи, главно дамско бельо, но и няколко рокли, блузи и шалчета.

В третия кашон Майло откри стотици бижута в найлонови пликове от сандвичи, повечето без стойност, но не и всичките. За някои от дрънкулките можеше да се установи дали са принадлежали на покойници, за други — не.

Четвъртият кашон, който бе най-голям, бе зает от стиропорова хладилна чанта, пълна с пакети, увити в амбалажна хартия и запазени със сух лед. Служителката от склада бе запомнила „доктор Пастьор“, който идвал всяка седмица. „Приятен човек. С големи старомодни мустаци като на герой от немите филми.“ Не пестял любезностите и говорел за спортуване, туризъм и лов. От последното му посещение бе изминало доста време и повечето сух лед се бе разтопил. Големият кашон бе започнал да намирисва. Майло изпрати пакетите на съдебния лекар.

В единия ъгъл на клетката имаше няколко пушки и пистолети, всичките смазани и съвършено изправни, кутии с патрони, комплект японски хирургически инструменти и още един, произведен в САЩ.

Вестниците представиха случая по следния начин:

През ноември започнах да се замислям за всички грешки, които бях допуснал. Безспорно Ръштън/Бърк/Улрих би се забавлявал, ако бе разбрал за множеството ми неверни предположения, но не би се чувствал толкова доволен от урока по скромност, който ми даде.

Обадих се веднъж на Таня Стратън, но не получих отговор и реших да се обърна към сестра й. Крис Ламплиър бе по-отзивчива. Не позна гласа ми. Това бе обяснимо, бяхме разменили само няколко думи при единствената си среща и тя ме бе взела за детектив.

— Откъде имате номера ми, докторе?

— Консултант съм на полицията, опитах се да открия Таня. Все още не ми се е обадила. Вие сте посочена като най-близък роднина.

— Таня няма да разговаря с вас. Никой не бива да я безпокои. Шокирана е от всичко, което се говори за Пол.

— Нормално — казах аз.

— Това е… невероятно. Честно казано, и аз съм смаяна. Старая се децата ми да не разберат. Познаваха го… никога не съм го харесвала, но не предполагах… Впрочем, Таня ходи при терапевт. Социален работник, който й помогна да се възстанови психически след болестта миналата година. Най-важната новина е, че все още е в ремисия. Направиха й цялостен преглед.

— Радвам се да го чуя.

— Просто не искам стресът да… Все пак благодаря за загрижеността ви. Не мога да упрекна полицията в нищо. Не се безпокойте за Таня. Ще преодолее и това и ще продължи напред, както винаги.

През ноември имах доста натоварена програма, непрекъснато ми звъняха от службата за съобщения. Посвещавах дългата си обедна почивка на телефонни обаждания.

Някои от тях останаха без отговор. Оставих съобщения за Ричард и Стейси и за Джуди Манитоу. Свързах се с кантората на Сейфър и получих кратко писмо от секретарката му:

Дълго обмислях пътуването до Ланкастър, съставих си списък от причини да се откажа от него и ги нахвърлях върху лист хартия.

Понякога съветвам пациентите си да постъпват така, но при самия мен рядко има полза. Станах още по-нервен и мисълта обсеби съзнанието ми. Може би имах мозъчна аномалия, някакъв химически дисбаланс. Бог знае, че човек винаги обвинява какво ли не за налудничавите си идеи. Може би страдах от нещо, което майка ми, родена в средните щати, наричаше „муха в главата“.

Каквато и да бе диагнозата, не можех да спя спокойно. Сутрин се събуждах с главоболие и бях раздразнителен без причина. Костваше ми голямо усилие да бъда тактичен.

До двадесет и трети ноември няколко пъти бях влизал в съда за консултации по различни дела, никое от които не се водеше от Джуди Манитоу. Оставих заплануваната среща с нея на заден план и в едно прекрасно утро поех към пустинята.

Ланкастър се намира на около деветдесет километра от Ел Ей и дотам се стига по три магистрали: 405-а, пета и накрая четиринадесета, която в началото е с четири платна, а по-нататък се стеснява на три и на две, пресича Антилоуп Вали и навлиза в Моуджейв.

Малко повече от час път при спазване на ограничението на скоростта, първата половина по пусти възвишения, рядко осеяни с бензиностанции, спирки за камиони, билбордове и евтини бунгала с керемидени покриви. До Палмдейл край шосето няма нищо друго освен прах и чакъл.

Мотелите в Палмдейл не бяха малко, но Джоан Дос бе държала да завърши пътя си в Ланкастър.

Бе тръгнала късно вечерта, когато през прозорците на колата навярно се бе виждал само черен мрак. Нищо за гледане, предостатъчно време за размисъл.

Представих си я, подпухнала и раздирана от болка, пътничка в собствената си катафалка, докато някой друг… вероятно Ерик, за когото не можех да престана да мисля… бе давал газ по пустото шосе.

Пътничка.

Беше се взирала навън в тъмнината, осъзнавайки, че безкрайната пустош е едно от последните неща, които вижда.

Дали бе настъпил момент на разколебаване, или сляпо се бе стремила към целта си?

Дали двамата бяха разговаряли? Какво би могъл да каже човек на майка си, преди да изпълни молбата й за помощ да го напусне завинаги?

Защо бе организирала собствената си екзекуция?

Забелязах общинска табела, сочеща пътя към местното летище. Пистата, на която бе кацал Ричард с хеликоптера при многобройните си пътувания да наглежда строителните обекти.

Не бе успял да придума Джоан да види какво е създал. Но в последния си земен ден тя бе изтърпяла едночасовото пътуване с ясната цел да сложи край на живота си на мястото, което винаги бе избягвала.

Бе продължила агонията си, което бе послание за него:

„Ти ме съдиш, а аз те заплювам в лицето“.

Лесно открих мотел „Хепи Трейлс“. Броени метри по авеню Джей, а после половин километър покрай Десета улица, запад. В района имаше много открити пространства, но не от екологични съображения. Пустеещи парцели, обрасли с плевели, и занемарени цехове и ателиета, които говореха за обречеността на малките местни фирми да бъдат погълнати в ерата на обединения и сдружения.

Сервиз за акумулатори „При Боб“, почистване на мебели, канцеларски принадлежности „Кленрайт“, салон за бързи прически „Ивон“.

Минах покрай сравнително нов търговски център. Магазините бяха с обичайната облицовка, имитираща теракота. Някои от тях все още бяха празни, а на паркинга имаше табела „Предлага се на лизинг“. Един от проектите на Ричард? Ако бях прав за мотивите на Джоан, може би, защото мотелът се намираше точно на отсрещната страна на улицата, между магазин за алкохол и бунгало с дървена ламперия и избледнял надпис „Застрахователна агенция“.

Мотелът „Хепи Трейлс“ бе едноетажна П-образна постройка с не повече от десетина стаи, офис в левия край и угаснал неонов надпис „Нощувки“. Всички стаи бяха с червени врати и само пред две от тях имаше паркирани коли. Стените на сградата бяха сиво-синкави, а покривът — плосък и покрит с бели камъчета. Над него стърчеше висока бодлива тел. От западната страна минаваше тясна уличка. Тръгнах по нея, за да разбера за какво служи телта.

Бе опъната над ограда от лозарски колове, която отделяше мотела от съседния паркинг за каравани. Стари, мизерни домове на колела с простори отпред и антени за телевизори. Когато се приближих, изръмжа куче.

Върнах се пред мотела и спрях. Въздухът тук не бе никак свеж, а горещ, прашен и задушен — сякаш бе изпълнен с напрежение. Влязох в офиса. Нямаше бюро, само масичка в единия ъгъл, зад която седеше възрастен мъж — едър и плешив, със зачервени устни и влажни замъглени очи. Бе облечен с провиснала сива тениска и раирани панталони. Пред него бяха струпани куп евтини шпионски романи. На етажерка от едната му страна се виждаха няколко шишенца с лекарства, пипета за капки за очи и празна опаковка от таблетки. Помещението бе тясно и мрачно, с ламперия от широки, отдавна потъмнели летви. Миришеше на дезинфектанти. До отдалечената стена един до друг бях наредени три автомата, първият за гребени, вторият за пътни карти, а третият за презервативи, на който бе залепен стикер с надпис „Бъдете здрави!“.

От дясната страна на стареца имаше витрина със снимки. Десетина черно-бели портрета на Мерилин Монро от филмови сцени или реклами на лакомства. Под фотоизложбата като препарирана пеперуда бе закачен розов бански костюм от две части. На етикет под него бе напечатано: „Със сертификат, че е принадлежал на М. М.“.

— Продава се — вяло каза плешивият мъж. Гласът му бе басов и леко дрезгав.

— Интересно.

— Ако наистина смятате така, защо не го купите? Донесе ми го един приятел, който е бил в снимачния екип на неин филм. Автентичен е.

Показах му значката си на полицейски консултант. Уточнението, че нямам реални пълномощия, е издълбано със ситен шрифт. Когато някой е готов да сътрудничи, не си прави труда да се вглежда. Ако не желае, дори истинска полицейска значка не би го впечатлила.

Старецът почти не я погледна. Кожата му бе бледа, сбръчкана и покрита с белези. Облиза устни и се усмихна.

— Знаех си, че не сте дошли да наемете стая. С това яке… От каква материя е, кашмир?

Посегна към ръкава ми и за миг помислих, че ще го докосне. Но той отдръпна ръката си.

— Просто вълна — отвърнах.

— Вълна — промърмори той. — Все пак сте броили доста пари за него. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

— Преди няколко месеца жена от Ел Ей е наела стая тук и…

— И се е самоубила. Какво искате да знаете? Когато се случи, никой от полицията не дойде да разговаря с мен. Всъщност и да бяха дошли, нямаше да узнаят нищо, защото тогава не бях на работа, синът ми ме заместваше. И той не можа да каже много. Сигурно сте прочели доклада.

Не отрекох.

— Къде е синът ви?

— Във Флорида. Беше на гости и просто ми направи услуга, защото не се чувствах добре. — Потърка едното от шишенцата. — Живее в Талахаси. Кара камион за „Анхойзер-Буш“. Е, какво има?

— Просто искам да проверя една подробност — обясних. — За протокола. Синът ви каза ли кой е регистрирал госпожа Дос в онази нощ?

— Сама се е регистрирала… Страхливка. Барнет каза, че изглеждала зле, едва се държала на краката си, но наела стаята и платила с кредитна карта… вече ви дадохме разписката — усмихна се той. — Не е била от обичайната ни клиентела.

— В какъв смисъл?

Смехът сякаш тръгна от корема му и когато достигна до гърлото, вместо него прозвуча кашляне. Пристъпът бе твърде дълъг и издаде, че не е преструвка за избягване на отговора.

— Извинете. — Изтри устни с опакото на грапавата си длан. — Като че ли не се досещате за какво говоря. — Отвърнах на усмивката му. — Не беше нито бедна, нито развратна, нито пияна — шеговито продължи той. — Просто богата страхливка.

— Страхливка, защото…

— Защото всеки трябва да живее толкова години, колкото бог му е отредил. Хора като нея се изсмиват в лицето на Всевишния. И тя е била от тях. — Посочи към витрината със сувенири от живота на Мерилин Монро. — Такова тяло, а го е похабила с политици и други негодници. Тези бикини имат стойност, но никой тук не оценява подобни реликви. Каня се да си купя компютър, да подам обява в интернет.

— Синът ви спомена ли за придружител на госпожа Дос?

— Да, някой я докарал с кола, но не слязъл. Барнет не погледнал кой седи зад волана. Ако сме твърде любопитни, губим клиенти, нали?

— Точно така — потвърдих. — Имало ли е друг човек, който може да е забелязал нещо?

— Може би Марибел, чистачката. Онази, която я откри. Започваше в единадесет вечерта и работеше до седем. Беше поискала да поеме нощната смяна, защото през деня работеше в „Бест Уестърн“ в Палмдейл. Но вие вече я разпитахте. Не ви е казала нищо важно, а?

Свих рамене.

— Беше малко…

— Беше ужасно зле — прекъсна ме той. — Беше бременна, щеше да припадне. Вече бе преживяла спонтанен аборт. След като видя… онова, което видя, не преставаше да плаче. Помислих, че ще роди на паркинга, като в онези предавания за ситуации от реалния живот… Налагало ли ви се е да израждате бебе?

Поклатих глава.

— Роди ли нормално?

— Да, момченце.

— Здраво ли е?

— Така изглежда.

— Имате ли представа къде мога да я открия?

Сви палец.

— Отзад, в шеста стая. Сега работи дневна смяна. Снощи някой си е правил купон в шеста. Дългокоси типове с номер на колата от Невада. Не трябваше да приемаме такива хулигани. Марибел дълго ще чисти.

Благодарих му и тръгнах към вратата.

— Ще ви издам малка тайна — каза той.

Спрях се и извърнах глава. Старецът ми намигна.

— Имам и броя на „Плейбой“ с Монро. Не съм го изложил на витрината, защото е твърде ценен. Всичко се продава накуп. Кажете на приятелите си.

— Обещавам.

— Вярвам ви.

Марибел бе млада, нисичка и крехка на вид, с униформа от розова манта и бяла престилка, която не изглеждаше уместна за занемарената стая с пропукани червени врати.

Беше с ръкавици, които стигаха почти до лактите й. Косите й бяха вързани на опашка, но няколко кичура се бяха измъкнали и залепнали от пот на челото й. Пред вратата с номер шест имаше количка с почистващи препарати и разнищени парцали. Торбата, закачена отстрани, бе пълна с мръсни чаршафи и празни бутилки, от които се разнасяше воня. Обърна малко повече внимание на значката ми, отколкото шефа си.

— Ел Ей? — каза тя с лек акцент. — Защо сте дошли?

— Заради жената, която се е самоубила, Джоан Дос.

Лицето й издаде раздразнение.

— Забравете, не желая да говоря за това.

— Не ви упреквам — уверих я аз. — Не искам да ви карам да изживявате всичко отново.

Сложи ръце на кръста си.

— Тогава какво искате?

— Да узная дали си спомняте нещо от преди. След като госпожа Дос влезе в стаята, излизала ли е за нещо? Поиска ли храна, питие, направи ли друго, с което да привлече вниманието ви?

— Не, нищо. Влязоха малко след като дойдох на работа, около полунощ. Вече казах това на полицията. Не ги видях повече, докато… сещате се.

— Тях — казах аз. — Двама души ли бяха?

— Да.

— Докога остана придружителят?

— Не зная — отвърна тя. — Може би доста дълго. През повечето време бях в офиса, защото Барнет, синът на Милтън, отиде да се позабавлява, а не искаше да казва на баща си.

— Но на сутринта колата вече я нямаше.

— Точно така.

— Кой беше другият човек?

— Не можах да видя добре.

— Кажете ми какво видяхте.

— Не успях да различа лицето. — Очите й се насълзиха. — Беше ужасно… не е честно да ме карате да се връщам към всичко това…

— Съжалявам, Марибел. Само ми кажи какво видя, и няма повече да те разпитвам.

— Не искам да ме дават по телевизията или нещо подобно.

— Не се безпокой.

Задърпа пръстите на едната ръкавица. Помълча няколко мига и най-сетне заговори.

Изведнъж си обясних всичко.