Доктор Смърт

29.

Качих се по стълбите, придържайки леда към челюстта си.

Стейси седеше на леглото си. Гласът й прозвуча плахо и измъчено:

— Уморена съм, моля ви, не ме карайте да говоря.

Постоях малко при нея. Когато се върнах в кухнята, Джо Сейфър разговаряше по телефона, подпрян с лакът на плота до лъскавата немска кафемашина. Намерих кана с еспресо в един от хладилниците, налях достатъчно за шест чаши и докато слушах шуртенето, отново се замислих какво означава за Ерик вина и изкупление. Сейфър излезе от стаята и продължи разговора си. Пийнах кафе сам. Скоро на вратата се позвъни и адвокатът дойде в кухнята, придружен от висок, широкоплещест млад мъж с чупливи руси коси и куфарче.

— Това е Байрън. Ще остане тук тази нощ.

Байрън примигна и огледа кухненските уреди. Бе облечен със синя риза, широки панталони и евтини мокасини. Имаше малки очи, а мускулите на лицето му сякаш бяха парализирани. Когато стиснах ръката му, имах чувството, че докосвам скулптура от слонова кост. Сейфър се качи горе. С Байрън не разменихме нито дума.

Откъм всекидневната не се чуваше нищо. Цялата къща бе изнервящо тиха. Най-сетне по стълбите прозвучаха стъпки и след няколко секунди влезе Стейси, следвана от адвоката. Той носеше малък сак на цветя. Момичето изглеждаше дребничко и прегърбено, сякаш изведнъж се бе състарило.

Излязох заедно с тях навън и видях как Сейфър й помогна да се настани в кадилака му. Байрън остана на прага, с ръце на кръста.

— Кой е той всъщност? — попитах.

— Мой помощник. Ричард и Ерик изглеждат спокойни, но за всеки случай.

— Първороден син ли си, Джо?

— Най-голямото от седем деца, защо?

— Свикнал си да се грижиш за всичко.

Усмивката му бе едва забележима.

— Надявам се, че не дължа нищо за тази психоанализа?

Когато потеглиха, проследих кадилака с поглед, докато задните светлини се загубиха. Полицейската кола на улицата не бе помръднала. Въздухът бе влажен и изпълнен с мирис на гниещи водорасли. Усещах пулсираща болка в челюстта, а дрехите ми бяха залепнали от пот. Продължих към севилята. Вместо да обърна и да поема на юг, тръгнах на север, и открих другата къща.

Намираше се през шест врати. Бе голяма тухлена сграда в тюдорски стил с желязна порта и виещи се лози отпред. През оградата се виждаше белият лексус на Джуди. Още един номер по поръчка: ПНС.

Път на съдията. За първи път я бях видял, докато веднъж вървях с Джуди от съдебната зала към паркинга при поредната ни съвместна работа.

Бе изпратила при мен толкова пациенти. Дали Стейси щеше да бъде последната?

Спрях пред къщата й, търсейки… бог знае какво.

Два от двукрилните прозорци със спуснати пердета светеха. На горния етаж се забелязваше движение. Зад централния прозорец. Само смътни силуети, които ту помръдваха, ту застиваха. Можех да кажа единствено, че са на хора.

Обърнах колата точно срещу портата на Манитоу и изчаках няколко мига, сякаш се надявах някой да ме забележи и да се покаже. Никой не излезе и се запътих обратно към „Сънсет“, покрай полицейската кола. Долових движение и в нея, но остана на мястото си.

Поех на изток и се опитах да не мисля за нищо. На път за дома спрях пред денонощна аптека в Брентууд и купих от най-силното болкоуспокояващо, което намерих.

В петък сутринта се събудих преди Робин, точно когато първите слънчеви лъчи проникваха през пердетата. Челюстта ми бе изтръпнала, но отокът не бе голям. Придърпах завивките над главата си и се престорих на заспал, докато Робин стана, взе душ и излезе. Не исках да давам обяснения, но все някога щеше да се наложи.

Обадих се в офиса на Сейфър от телефона в спалнята.

— Добро утро, докторе, как е раната от битката?

— Ще мине. Как е Стейси?

— Спа непробудно — отвърна той. — Наложи се да я събудя, за да отиде на училище навреме. Приятно момиче. Дори предложи да приготви закуска за мен и жена ми. Да се надяваме, че ще оцелее в онова семейство. Психически.

Спомних си за кратката реч на Стейси на тема откриване на собствен път и се запитах дали решимостта й ще устои.

— Най-доброто за нея е да прекара известно време далеч от семейството си — казах аз. — Да утвърди собствената си личност. Ричард настоява да учи в „Станфорд“, защото той и Джоан са следвали там. Може да отиде в който и да е колеж, но не бива да постъпва точно в този.

— Ерик също е в „Станфорд“ — каза той.

— Именно.

— Смяташ, че момчето не се е откъснало достатъчно от семейната среда?

— Не зная — отвърнах. — Не го познавам достатъчно, за да изразя мнение. — Не желаех да повярвам, че е седнал на леглото в евтиния мотел и е забил иглите във вените на майка си. — Ако можеш да окажеш някакво въздействие върху Ричард, опитай се да го убедиш да позволи на Стейси сама да избере къде да следва.

— Разумно — каза той, но някак разсеяно. — Разбирам, че момчето не е главният ви пациент, но не престава да ме тревожи. Толкова силен гняв. Хрумна ли ви някакво обяснение за избухването му снощи?

— Не. Как се е държал вечерта?

— Байрън каза, че бащата и синът разчистили, а после си легнали. Ерик все още спял.

— А Ричард?

— Станал е. Пълен е с идеи.

— Не се и съмнявам. Слушай, Джо, трябва да прегледам резултатите от медицинските изследвания на Джоан Дос.

— Защо?

— За да си обясня смъртта й. За да помогна на Стейси, ми е нужна колкото е възможно повече информация. Изследванията са били проведени в „Сейнт Майкълс“. Ричард каза, че имаш адвокатско пълномощно, така че, моля те, подпиши молба и я изпрати до архива на болницата.

— Добре. Нали ще ми се обадиш, ако научиш нещо, което би трябвало да зная?

— Например? — попитах.

— Каквото и да е, което ме засяга. — Повиши тон. — Съгласен ли си?

Помислих си колко неща не бях споделил с него.

— Разбира се, Джо — уверих го. — Няма проблем.

Взех още едно болкоуспокояващо, подържах лед до челюстта си, потичах малко, разтребих и отскочих до ателието на Робин. Когато надникнах вътре, чух оглушителен шум. Любимата ми стоеше в пластмасовата кабина за пръскане, облечена в работен комбинезон и със защитни очила, и размахваше пистолет за лакиране. Знаех, че не бива да я прекъсвам, а и се съмнявах, че ме е забелязала, така че махнах с ръка и тръгнах към медицинския център „Сейнт Майкълс“.

От „Сънсет“ към „Барингтън“, от „Барингтън“ към „Уилшър“. Карах с твърде голяма скорост до Санта Моника. Нямаше причина да бързам. Целта, с която се запътих към болницата, бе да търся Майкъл Ферис Бърк, или под каквото име се подвизаваше сега. Новите ми подозрения за Ерик правеха перспективата да открия някаква връзка на Майкъл Бърк с кончината на Джоан нищожна.

Не някой зъл непознат. Човек от семейството.

Какво друго ми оставаше да направя?

Може би все пак щях да попадна на нещо.

Тази мисъл ме накара да се засмея на глас. Отрицанието на психолога. Бях готов да си представя когото и да е в онази мотелска стая, но не и Ерик.

Гневът на момчето изплува ясно в паметта ми и фактите ме връхлетяха право в лицето.

Хелън, кучето. Вина и изкупление.

„Толкова силен гняв.“

„Най-благородното дело в живота му.“

Смъртта на Мейт бе събудила чувството за вина у Ерик. Опитът на Ричард за отмъщение го бе подхранил.

Ерик знаеше, че на прицел е невинен човек, защото не Мейт бе причинил смъртта на майка му.

Беше се запитал какво би му сторил баща му, ако бе узнал истината. После бе пренасочил гнева към си към него, защото Ричард не бе способен на прошка и носеше отговорност за всичко.

Прехвърляне на вината. Какъвто бащата…

Опитах се да отгатна как е бил съставен планът за смъртта на Джоан. Седмици, може би дори месеци наред със сина й се бяха подготвяли. Пълно съгласие още от самото начало или Ерик се бе опитал да я разубеди? Накрая се бе предал и бе решил да се задоволи с полароидните снимки за спомен?

Как бе успяла да го придума? Може би му е казала, че това е благородна постъпка?

Или не се е наложило да го убеждава, защото в него е напирал гняв и към нея. Нима е от онези ужасяващи деца, в чието съзнание липсва тънката преграда, възпираща злото?

Заговорът, а после съдбовната нощ… тайната екскурзия на майката и сина в една от многото нощи, в които Ричард е бил извън града. Ерик зад волана, Джоан до него.

Дългото пътуване в мрака до края на пустинята. Ланкастър, по упорито настояване на „мамчето“.

Зловещо. Как бе възможно една майка да причини това на сина си? Какво по-тежко прегрешение беше извършила? Едва ли щях да открия отговорите в медицинския картон. Но бях длъжен да направя всичко възможно.

Човек трябваше да постъпва както е редно. Надявах се и за мен да настъпи съдбовен ден.

Полет на духа.

Спасение.

Бялото здание с огледални стъкла на „Сейнт Майкълс“ заемаше няколко хиляди квадрата на „Уилшър“ в Санта Моника, на около километър източно от плажа. Преди години бях изнасял лекции тук пред специализанти по семейна терапия на тема „Разводът, малтретираните деца и нощното напикаване“, но нямах представа как да стигна до архива и администрацията.

Упъти ме младеж с рядка руса брада и значка, от която разбрах, че е дипломиран лекар. Северното крило на комплекса и пристройките.

Първо открих администрацията. Отдел „Личен състав“, който напоследък всички компании наричат „Човешки ресурси“ — изменение на лексиката. Нима болката, когато уволняват някого, е по-малко мъчителна, откакто името е променено?

Офисът бе малък, подреден и стерилен. Единствената обитателка бе чернокожа жена с властна осанка, облечена с оранжев костюм, която седеше пред компютъра и въвеждаше колони от данни. Бях сложил значката си от педиатричната клиника „Уестърн“ и носех университетския си пропуск, за да се подсигуря. Но когато й казах, че организирам среща на випуска и са ми нужни някои служебни адреси, тя се усмихна и ми подаде книга с размерите на телефонен указател, на чиято корица прочетох „Регистър на персонала“. Отзивчивостта й ми се стори изненадваща. Твърде дълго бях общувал с полицаи, психопати и други недоверчиви същества.

Жената се върна на бюрото си, а аз прелистих книгата. На първите страници бяха сведенията за квалифицирания персонал. Страница след страница доктори. Имена, служебни адреси и снимки. Никакви лични данни. Никой от тях не приличаше на някое от многото лица на мъжа, който според Леймърт Фъско бе истинският Доктор Смърт. Същото бе положението и със социалните работници, физиотерапевтите, помощник терапевтите и белодробните специалисти.

Когато върнах книгата, жената в оранжево каза:

— Приятно празнуване!

В медицинския архив бе малко по-сложно. Администраторката се оказа от скептично настроените сприхави чиновнички и заяви, че не е получила молбата на Джо Сейфър по факс. Все пак документът най-сетне пристигна и тя донесе дебелата папка с резултатите на Джоан Дос.

— Трябва да ги прочетете тук. Нямате право на ксерокопие.

— Няма проблем.

— Така казват всички.

— Кои всички?

— Лекарите, които работят за адвокати.

Отнесох папката в другия край на стаята. Разноцветни страници с лабораторни доклади, цифри, попълнени в множество графи. Пъстро разнообразие от лекарски почерци. Името на Боб Манитоу фигурираше само в един от формулярите. Петнадесет други лекари се бяха опитали да установят причината за страданието на Джоан.

Изследвания на кръв, урина, рентгенови снимки, скенерни прегледи за тумори и лумбалната пункция, за която ми бе казал Ричард, направена, след като всичко друго се бе оказало безполезно.

Многократно се повтаряше думата „отрицателен“.

„Чист гръбначен мозък, нормални нива на креатинин, калций, фосфор, желязо, Т-протеин, албумин и глобулин…“

„Бяла жена с патологично наднормено тегло…“

„Оплаквания от болка в ставите, отпадналост, умора…“

„Поява на симптомите преди 23 мес., покачване на теглото с приблизително 40 кг.“

„Нормални функции на щитовидната жлеза…“

„Нормална ендокринна система, освен нивото на глюкозата — 123, стойност, близка до горната граница, възможно преддиабетно състояние, вероятно вследствие на затлъстяване…“

„Кръвно налягане: 149/96. Висока горна граница, вероятно вследствие на затлъстяване…“

Повторни изследвания на кръв и урина, прегледи на рентген и скенер…

Никой от лекарите не носеше името на нито едно от превъплъщенията на Грант Ръштън.

Последната бележка гласеше: „Отказ на пациентката за психиатрична консултация“.

Разбира се, че е отказала.

Твърде късно е било за признаване на греха.

На излизане спрях до телефонен автомат и позвъних на службата за съобщения.

Навярно бях последният жител на Ел Ей без мобилен телефон. Бяха минали няколко години, докато реша да си купя видео, и доста по-дълго време, преди да се включа към кабелна телевизия. Отказвах да се снабдя с компютър, не го сторих дори когато университетската библиотека премина от старите картони към електронни каталози. Но бях принуден, защото електрическата ми пишеща машина се повреди, а не се намираха резервни части.

Баща ми бе прекарал целия си живот в работа на машини. Затова аз странях от машините. Живеех с жена, която ги обожаваше. Нямаше смисъл да умувам какво означава това от психологическа гледна точка.

Телефонистката каза:

— Този път само едно. Детектив Конър. Не е онзи, който обикновено ви търси, нали?

— Не е — отвърнах. — Какво искаше?

— Не остави съобщение. Само помоли да й се обадите.

Петра бе оставила номера си в холивудското управление.

Вдигна друг детектив, който обясни, че е излязла, и предложи да ми даде номера на мобилния й телефон.

Свързах се. Петра каза:

— Майло ме помоли да ти съобщя, че открихме Дони Салсидо. Предполага, че би искал да го видиш.

Майло ми бе изпратил съобщение чрез нея, вместо да ми се обади лично. Знаеше, че двамата безспорно сме на противоположни позиции в разследването за Дос.

Дали Сейфър го бе предупредил, или самият той бе решил, че е най-добре да поддържаме дискретност? Както и да стояха нещата, струваше ми се странно.

— Каза ли защо смята, че не е зле да го видя?

— Не — отвърна Петра. — Предположих, че ще се досетиш. Разговорът ни бе кратък. Майло беше доста раздразнителен. Все още има проблеми с получаването на разрешително за претърсване на онази богаташка къща.

— Къде намерихте Салсидо?

— На улицата. Буквално. Беше пребит. Изглежда си е имал вземане-даване с яки бандити. Видял го жител на квартала, който излязъл да прибере вестника си. Салсидо лежал до бордюра. Джобовете му бяха празни, но това не означава, че са го обрали, може би не е носел портфейл. Една от колите ни се отзова на повикването, полицаите го разпознали по снимката, която закачих в управлението. Настанен е в „Холивуд Мърси“.

— В съзнание ли е? — попитах.

— Да, но не желае да говори. Дадох името ти на медицинските сестри.

Продиктува ми номер на стая.

— Благодаря — казах аз.

— Ако имаш проблеми, обади ми се. Ако узнаеш нещо интересно от Салсидо — също.

— Защото Майло е зает?

— Така изглежда. Всички сме заети, нали?

— По-добре е, отколкото да се мотаем — отбелязах.

— Ти го каза. Впрочем, утре ще ходя при Били. Ще го заведа в новия научен център на „Експозишън Парк“. Искаш ли да му предам нещо?

— Много поздрави и да продължава все така. Да си намира занимания. Всъщност не е нужно да му го казвам.

Петра се засмя.

— Да, той е дете чудо.