Доктор Смърт

28.

Изтичах навън и побягнах по стълбите по посока на шума.

Всекидневната. Силуети в черно.

Два силуета, настръхнали един срещу друг.

Ричард изкрещя:

— Какво направи, по дяволите?

Нахвърли се върху сина си.

Ерик размаха бейзболна бухалка.

Зад момчето бяха останките на витрините. Съсипани, с изкривени орнаменти и натрошени стъклени врати. От килима стърчаха остри стъкла и проблясваше прах като ситни диаманти. Във витрините и по пода се търкаляха парчета порцелан. Коне, камили и малки човечета, превърнати в купчини смет.

Ричард се приближи. Отвори уста. Беше задъхан.

Ерик също дишаше тежко. Сграбчи бухалката с две ръце.

— Не си го и помисляй!

— Остави я! — изкомандва баща му.

Момчето не помръдна.

— Остави това шибано нещо!

Синът се засмя и отново замахна към порцелановите фигурки. Ричард се хвърли към него и успя да хване бухалката, докато Ерик сумтеше и се бореше за надмощие.

Двамата се търкулнаха на пода, вкопчени един в друг, и по черните им дрехи заблестяха стъкълца и прашинки. Намесих се, решен на всяка цена да им отнема бухалката. Почувствах допира на твърдото дърво, а под коленете ми изхрущяха стъкла. Дръпнах бухалката и за миг се озова в ръцете ми, но срещнах съпротива. Нечий юмрук се стовари върху челюстта ми, но не разхлабих хватката си.

Ерик и Ричард ръмжаха и съскаха, готови да смажат всеки, който се изпречи на пътя им.

Още две ръце се включиха в битката.

— Престанете!

Измъкнах се. Джо Сейфър застана до тях, притиснал длани към лицето си, с гневно святкащи очи. Синът и бащата упорито се бореха за бухалката.

— Спрете, идиоти такива, или ще си тръгна завинаги и ще ви оставя да се справяте сами!

Ричард пръв се укроти. Ерик продължи да издава яростни звуци, но ръцете му се отпуснаха. Двамата със Сейфър едновременно се втурнахме напред и издърпахме бухалката от ръцете му.

Ричард седна на пода и загреба шепа от останките на колекцията си. Изглеждаше зашеметен. По лицето му имаше драскотини, а едното му око бе подуто. На няколко крачки от него Ерик стоеше на колене и се взираше навън с празен поглед. Освен разцепената му устна, не се виждаха други рани. Усетих пулсираща болка в челюстта и я потърках. Гореше и бе започнал да се образува оток, но можех да я движа, не бе счупена.

— За бога! — каза Сейфър. — Вижте какво сторихте на доктора. Какво ви става, хора? Да не сте варвари?

— Ние сме елитът — усмихна се Ерик. — Трогателно, а?

Сейфър размаха пръст срещу него.

— Кротувай, приятел. Дръж този свой език зад зъбите… не смей да ме прекъсваш…

— Защо да…

— Ааа, не си играй с търпението ми, младежо. Още един проблем и ще повикам полицията. Ще те тикнат в затвора и няма кой да те измъкне, повярвай ми.

— На кого му…

— На теб ще ти пука, защото ще бъдеш анално изнасилван, и по-лоши неща те чакат. Сега се погрижи за устната си.

Ръцете на Ерик затрепериха. Погледна към безпорядъка, който бе предизвикал. Усмихна се, а след това зарида.

Никой не проговори. Сейфър погледна съсипаните витрини и поклати глава.

— Съжалявам — обърна се той към мен. — Боли ли ви?

— Ще се оправя.

— Ерик — промълви Ричард с умоляващ тон. — Защо? Какво съм ти сторил?

Момчето погледна Сейфър, сякаш очакваше разрешение да заговори. Адвокатът изрече същия въпрос:

— Наистина, защо, Ерик?

Ерик се обърна с лице към баща си и промърмори нещо.

— Какво? — попита Ричард.

— Извинявай.

— Извинявай — повтори Ричард като ехо. — Това ли е?

По-силно мърморене.

— Говори ясно, за бога! — настоя Ричард. — Какво, по дяволите, те накара да…

Поклати глава и не довърши.

— Извинявай, татко! — каза Ерик. — Извинявай, извинявай, извинявай.

— Защо, Ерик?

Ерик зарида. Ричард се приближи да го утеши, но размисли и отново се отпусна на пода.

— Защо, сине? — попита той още веднъж.

— Прошка — промълви Ерик. — Само това е нужно.

Ричард пребледня. Лицето му застина и сякаш доби зеленикав оттенък. Вдигна парче порцелан на зелени, сини и резедави шарки. Част от глава на кон.

— Господи! — каза нечий глас зад нас.

На прага на всекидневната стоеше Стейси. Ръцете й бяха отпуснати, а очите й сякаш щяха да изскочат.

Само преди няколко минути, когато бе казала, че трябва да открие свое място, си бях позволил да се почувствам доволен от себе си. Сега бе смешно да мисля, че съм постигнал победа, тя бе превърната в пух и прах като порцелановите миниатюри отпреди хиляда години.

— Не — прошепна Стейси.

— Какво, скъпа? — попита Сейфър. След като не получи отговор, настойчиво повтори: — Какво не?

Тя сякаш не го чу и се обърна към мен.

— Не — каза тя. — Не искам повече такива неща.

— Не е нужно да ги търпиш, скъпа — увери я Сейфър. — Сигурен ли сте, че не сте пострадали сериозно, докторе?

— Ще оживея.

— Ричард, тук ли е домашната помощница?

— Не — промърмори Ричард. — Свободна вечер.

— Стейси, донеси на доктора торбичка с лед, ако обичаш.

— Разбира се — отвърна тя и излезе.

Сейфър застана с лице срещу бащата и сина:

— Сега вие двамата ще разчистите този боклук, а аз ще помисля дали си струва да продължа да се занимавам с твоя случай, Ричард.

— Моля те! — каза Ричард.

— Почистете! — нареди адвокатът. — Свършете нещо полезно. Свършете нещо заедно.

Подкани ме да излезем от стаята и ме преведе през трапезарията до кухнята. Имаше бели шкафове и огромен плот от черен мрамор. Търговците на недвижими имоти наричат такива кухни „професионални“. Още нещо характерно за Ел Ей: луксът в един дом противоречи на твърденията, че всеки може да се чувства като у дома си в него.

Стейси увиваше кубчета лед в кърпичка.

— Само момент.

— Благодаря, скъпа — каза Сейфър, когато тя ми ги донесе.

Притиснах вързопчето към лицето си.

— Толкова съжалявам — каза Стейси.

— Няма нищо — отвърнах. — Наистина.

Тримата замълчахме и се заслушахме. През вратата на кухнята не долетя нито звук.

— Стейси, качи се в стаята си, ако обичаш — каза Сейфър. — Трябва да обсъдя нещо с доктора.

Тя не възрази.

— Поне една от тях изглежда нормална — отбеляза Сейфър. Побутна шапчицата си назад, свали сакото си, преметна го върху един стол и седна до масата. — Какво точно се случи там?

— Не мога да си обясня.

— Не че това ще промени общата ми стратегия за Ричард. Ще го избавя от непосредствената опасност, но момчето… Изглежда сериозно разстроено, нали?

— Силен гняв — казах аз. „Всеки би изпитвал същото, ако е помогнал на майка си да умре, а не може да го сподели с никого“, помислих си.

— Според вас представлява ли заплаха за себе си, или околните? Ако е така, мога да издействам задържане за седемдесет и два часа.

— Възможно е, но не искайте от мен да поема подобна отговорност. Потърсете друг.

Той потърка масата.

— Разбирам. Сблъсък на интереси.

Поредният.

— Като заговорихме на тази тема — продължи той, — нека бъдем наясно относно детектив Стърджис. Зная, че вече го обсъдихме, и не се чувствайте засегнат, но държа да се подсигурявам. Нищо от това, което видяхте тази вечер, не бива да се разчуе.

— Разбира се.

— Добре — каза Сейфър. — Е, погрижих се. Отново се извинявам. Що се отнася до Стейси, предполагам, че сте съгласен, че не бива да остава тук. Поне тази вечер.

— Има ли къде да я настаните?

— В дома ми. Живея в Хенкок Парк, има предостатъчно място и съпругата ми не би имала нищо против. Обича да забавлява хора.

— Клиентите ви ли?

— Клиенти, гости, много е общителна. Утре вечер е нашият Сабат, Стейси може да опознае различна култура. Да се обадя ли на госпожа Сейфър?

— Ако Стейси се съгласи.

— Мисля, че мога да я убедя — каза той. — Момичето ми се струва много разумно. Най-вероятно единственият нормален човек в този… музей по психопатология.

Качи се на горния етаж, а аз останах в кухнята да разтривам челюстта си и да размишлявам върху гнева на Ерик.

„Прошка, само това е нужно.“

Ричард не бе простил и сега плащаше за грешката си. Двамата с Ерик бяха като бурета с барут… което не ме засягаше, стига да не бе свързано със Стейси. Трябваше да мисля главно за нея.

Сейфър бе прав — тя не биваше да остава тук. Може би решението да прекара ден-два в дома му бе добро, но после…

Адвокатът се върна.

— Съгласна е, започна да стяга багажа си. Ще отида да кажа на Ричард.

Придружих го до всекидневната. Бъркотията отчасти бе разчистена, прахът и парчетата бяха сметени на купчина, а метлите стояха подпрени на счупените витрини.

Ричард и Ерик седяха на пода с гръб към дивана. Бащата бе обгърнал раменете на сина си, а той бе отпуснал глава на гърдите му, със затворени очи и обляно в сълзи лице.

Примирие в Палисейдс.

Ричард изглеждаше различно. Нито бе блед, нито изчервен. Унил. Смазан. Сякаш някой го бе довлякъл до ръба на пропастта и го бе блъснал надолу.

Изглежда, не усети присъствието ни веднага, но когато стигнахме на две крачки от витрината, бавно извърна глава и притисна Ерик по-силно. Тялото на сина му бе отпуснато, а очите му останаха затворени.

— Уморен е — каза Ричард. — Трябва да го заведа да си легне. Както когато беше малък. Завивах го и му разказвах приказки.

Сейфър наведе глава. Навярно си спомни за своя син.

— Добре — каза той. — Погрижи се за него. Стейси ще дойде с мен у дома.

Ричард повдигна вежди.

— У вас? Защо?

— Така е най-добре за нея, Ричард. Обещавам, че утре ще отиде навреме на училище. Ще прекара уикенда с нас. Или при приятелка, ако предпочита.

„Не и у семейство Манитоу“, помислих си.

— Иска ли да дойде с теб? — попита Ричард.

— Идеята беше моя — отвърна Сейфър. — Тя се съгласи.

Ричард облиза устни и се обърна към мен. Кимнах.

— Добре — каза той. — Предполагам, че сте прави. Кажете й да дойде тук, за да я целуна, преди да тръгнете.