Доктор Смърт

37.

Отново просто въ̀лна.

Облеклото, което бях избрал за съда, бе най-официалният ми син костюм, риза на сини и бели райета, жълта вратовръзка с релефни шарки и лачени обувки.

Побутнах двете крила на вратата на дванадесета зала и влязох. Най-често семейните спорове се разглеждат при закрити врати и свидетелите чакат в коридора да бъдат призовани, но тази сутрин имах късмет. Джуди изслушваше двама адвокати, чиито доводи ми се струваха разумни, насрочваше други дела и разменяше шеги с пристава Ленард Стикни, който ме познаваше.

Настаних се на последния ред. Бях единственият зрител. Ленард Стикни ме забеляза пръв и ми махна с ръка за поздрав.

След секунда Джуди ме видя и широко отвори очи. Приличаше на кралица с черната пелерина там, на централно място зад катедрата. Бързо извърна глава и със сериозен тон нареди на адвокатите да предприемат нещо в срок от тридесет дни.

Изчаках я да свърши. След десет минути тя освободи двамата адвокати, обяви почивка и даде знак на Ленард да се приближи. Покри микрофона с една ръка, прошепна му нещо, закривайки устните си с другата, слезе от подиума и се оттегли в офиса си.

Ленард дойде при мен.

— Докторе, съдия Манитоу моли да отидете при нея.

Матово осветление, резбовано бюро и шкафове, кресла с меки тапицерии, сертификати, отличия и семейни снимки в посребрени рамки по стените.

Една от снимките привлече вниманието ми. Бе по-малката й дъщеря — Беки, която бе имала нужда от лечение, а после се бе вживяла в ролята на терапевт на Стейси.

Момичето бе вземало частни уроци от Джоан. Успехът й се бе влошил, когато бе престанала да ходи при нея.

Беки бе станала твърде слаба, докато Джоан все повече бе затлъстявала. Бе прекратила приятелството си със Стейси.

Джуди свали пелерината си и я окачи на махагоновата закачалка. Днес бе с ярък жълт костюм, плътно прилепнал, със сивкави кантове. Големи обици с перли, малка диамантена брошка. Съвършено пригладени руси коси.

Лъскави коси.

Отпусна се на стола зад бюрото си. Върху облицования с кожа плот блестяха още снимки в рамки, кристална ваза, множество бронзови статуетки на котки, тежести за притискане на книги и орехово чукче с месингов обков на дръжката. Костеливите й ръце посегнаха към една от фигурките и я потъркаха.

— Алекс, каква изненада! Не ни предстои съвместна работа в скоро време, нали?

— Не — отвърнах. — Едва ли отново ще работим заедно.

Присви очи.

— Защо говориш така?

— Защото зная всичко.

— Какво знаеш?

Замълчах, но това не бе психологическа тактика. Мислено се бях подготвил за този разговор, бях отрепетирал репликите си, първата от които бе: „Зная всичко“, а останалите сякаш заседнаха на гърлото ми.

— Защо ме караш да гадая? — попита тя и се опита да се усмихне, но едва повдигна крайчеца на начервените си устни.

— Ти си била — казах аз. — В мотела с Джоан. Видели са те. Не знаят коя си, но те описаха много точно.

Марибел бе видяла косите й. Къси руси коси.

„Кльощава жена, без грам тлъстина на задника. Видях я само в гръб, тъкмо се качваше в колата, когато излязох да заредя машината за лед.

Имаше такива коси… светли, лъскави, много приятен цвят. Блестяха на светлината откъм паркинга.“

— Мейт не е имал нищо общо — продължих. — Били сте ти и Джоан.

Джуди се залюля на стола.

— Говориш глупости, скъпи.

— Едната версия е, че си й помогнала като на приятелка. Джоан е взела решението и е имала нужда от някого, който да бъде край нея в последните й мигове. Единственият проблем е, че вече не си изпитвала приятелски чувства към нея. Имала си основателна причина.

Изчаках. Джуди не помръдна няколко мига. После десният й клепач трепна. Леко се оттласна от бюрото.

— Започваш да се държиш като онези медиуми шарлатани, които говорят със заобикалки, за да се правят на мъдри. Напрегнат ли си, Алекс? Сигурно имаш твърде много работа. Винаги съм смятала, че се преуморяваш.

— Не бих те упрекнал, ако се бе съгласила да откараш Джоан до Ланкастър от приятелски подбуди, но истината е друга. Мотивът на Джоан да се самоунищожи, е бил непоносимо чувство за вина. Извършила е грях, който не е била в състояние да си прости. Ричард също не й го е простил. Както и ти. Затова, когато те е помолила да я придружиш, мисля, че не си имала нищо против да видиш края й.

Джуди прехапа устни. Трескаво посегна към фигурките на бюрото си и напипа една от тях. Ореховото чукче с месингова дръжка. Награда. По стените висяха безброй грамоти.

— Присъствието ти там е било част от наказанието — добавих аз. — Както когато канят роднините на жертвите да присъстват на екзекуцията на убиеца.

— Това е нелепо! — възрази тя. — Не зная какво си въобразяваш, но говориш абсурдни неща.

— Джуди…

— Веднага излез, Алекс, или ще повикам Ленард.

— И да си тръгна, това няма да промени нищо. Нито за теб, нито за Беки. Боб знае ли? Предполагам, че не си му казала цялата истина, защото тогава би изразил гнева си по-прямо и импулсивно. Не би се примирил. Но все пак е ядосан, така че навярно знае нещо.

Джуди взе чукчето и го размаха срещу мен.

— Алекс, давам ти последен шанс да си тръгнеш достойно…

— Джоан и Беки — казах аз. — Кога се случи?

Рязко се наведе напред, надигна се от стола и стовари чукчето върху плота, но то се изплъзна от ръката й и събори една от тежестите за книги на пода. Стъклената статуетка тупна върху мокета.

Покъртителен звук. Може би той я накара да се предаде или дълбоко в себе си чувстваше нужда да сподели с някого.

Сви ръцете си като лапи на хищник и ги притисна към гърдите си. Сякаш бе готова да изтръгне собственото си сърце. Изведнъж ги отпусна и се изтегна на стола с вече не така безупречна прическа. Очите й горяха, бяха насълзени, а устните й трепереха и едва след няколко секунди успя да заговори.

— Копеле — промълви тя. — Подло копеле! Ще повикам Ленард.

Но не го направи.

Не откъсвахме очи един от друг. Опитах се да изразя с поглед съчувствието, което изпитвах. Внушавах си, че това, което правя, е за добро, но за миг се запитах дали всичко не се свежда до склонността ми към натрапчиви мисли. Почти реших да стана и да си тръгна, но тя се изправи първа, прекоси голямата красива стая и заключи вратата. Върна се на стола си и се загледа в чукчето.

Напомни ми за клетвата за пазене на лекарска тайна, която бях положил. Повтори предупреждението.

Обещах й, че никога няма да я издам.

Все пак прибегна до теоретичност, както бе сторил Ричард, и на няколко пъти имах чувството, че е готова да ме удари в изблик на гняв.

— Ако беше родител, какво би сторил? — попита тя. — Впрочем, защо не си? Отдавна се канех да ти задам този въпрос. Помагаш на чуждите деца, а нямаш свои.

— Може би някой ден ще имам — отвърнах.

— Значи няма физически проблем? Не си стерилен?

Усмихнах се.

— Струва ми се арогантно, Алекс. Да учиш хората как да се грижат за децата си, без да имаш личен опит.

— Може би е така.

— Разбира се, съгласяваш се с мен. Всички постъпвате така, това е един от номерата, на които ви учат в психологическите колежи. Знаеш ли, че Беки иска да стане психолог? Какво е мнението ти?

— Не познавам Беки, но вероятно е добър избор.

— Защо смяташ така? — полюбопитства тя.

— Защото хората, преживели кризи, могат да развият способност за съчувствие.

— Могат?

— Понякога се получава обратното. Не познавам Беки.

— Беки е чудесен човек. Ако беше създал дете, може би щеше да ме разбереш.

— Предполагам, че си права — отвърнах. — Искрен съм.

— Помисли по въпроса — каза тя, сякаш на себе си. — Носиш това създание в тялото си девет месеца, разкъсваш се, за да му дадеш живот, и тогава започват истинските усилия. Имаш ли представа какво е нужно, за да отгледаш едно дете в наши дни в този шибан урбанизиран, свръхвзискателен и свръхдинамичен свят, който сме създали? Имаш ли представа?

Не казах нищо.

— Помисли по въпроса — повтори тя. — Преживяваш всичко това: отделяш от залъка си, будиш се посред нощ, за да сменяш пелени, възпитаваш детето си и го предпазваш от лоши навици, търпиш капризите му през пубертета, а изведнъж се появява някой… човек, на когото разчиташ и имаш доверие… и проваля всичко. — Внезапно стана и нервно закрачи зад бюрото. — Не съм ти казала нищо. Ако повториш пред някого дори една дума от това, което чуеш, повярвай ми, ще се погрижа да загубиш разрешителното си.

Бърза обиколка на стаята, после още един кръг.

— Представи си следното, докторе: влагаш всичко от себе си, за да създадеш една личност, поверяваш я в ръцете на човек, когото си познавал през целия си живот, правил си му услуги, и какво искаш? Частни уроци, скапани частни уроци, защото детето ти е умно, но просто е скарано с числата… не му върви само математиката, по всички останали предмети е добре. Един ден се отбиваш ненадейно и виждаш този човек да осквернява твоето съкровище, най-скъпото, което имаш… Заварих ги до басейна, до проклетия басейн. Къде бяха учебниците по математика? Мокреха се на парапета, до свалените им бански, смачкани на топка… Би се почувствал страхотно в такъв момент, нали? Просто би го забравил и продължил напред?

— За първи път ли е било?

— Така твърдеше Джоан… както и Беки, но и двете лъжеха. Не мога да обвиня Беки, срамувала се е… Не, не е било за първи път. Сигурна съм. Защото тогава си обясних много неща. Малкото момиченце, което споделяше всичко с мен, навърши шестнадесет години, тръгна на уроци при нея и изведнъж стана потайно. Избухваше в плач без причина, излизаше от къщи, без да ни казва къде отива, и успехът й изведнъж се понижи, въпреки уроците… Беше на шестнадесет, Алекс, а онази кучка я е изнасилвала! Мисля, че е започнало години по-рано.

— След като ги видя, поговори ли с Беки за това?

— Нямаше смисъл. Трябваше да бъде лекувана, а не да се срамува. — Джуди продължи да пристъпва неспокойно. — Не ми говори с укорителен тон. Познавам закона и не, не съм уведомила така наречените сили на реда. Какво бих постигнала? Законът не струва пукната пара, повярвай ми, всеки ден се убеждавам.

— А Боб?

— Боб намрази Джоан, защото мислеше, че е отказала да продължи да помага на дъщеря ни и затова тя има ниски оценки по математика, които ще й попречат да влезе в добър колеж. Ако му бях казала, Джоан щеше да бъде мъртва много по-рано, а само това ми липсваше — цялото ми семейство да се разпадне.

— Казала си на Ричард — досетих се.

— Ричард е човек на действието.

Подтекстът бе: „Щеше да я накаже. Да й обърне гръб завинаги“.

— Джоан също — казах аз. — Когато присъдата й е била произнесена, сама е изпълнила наказанието си.

Бавно самоубийство. Ненавистта на Ричард го бе направила още по-мъчително. Бе престанала да съществува за него и й бе дал да разбере, че единственото, което изпитва към нея, е презрение. Навярно я бе заплашил, че ще каже на децата.

Но за преяждането й имаше и по-дълбока причина. Бе започнала да се самоугоява, защото Беки бе ставала все по-слаба. Джоан бе намразила себе си.

Стейси, изпратеното при мен дете с проблеми, бе останало настрана от тази грозна и заплетена история. Ерик, който бе напуснал колежа, за да се грижи за майка си, може би знаеше повече. Доколко ли му се бе доверила Джоан? Не и за естеството на греха си. Просто му бе казала, че е сторила нещо, за което баща му не може да й прости.

Джуди каза:

— Най-сетне успя да направи нещо както трябва, проклетницата!

— Искала е да гледаш… последен шанс за изкупление.

Тя сви рамене и прокара пръст по устните си.

— Тръгвай си вече, Алекс. Моля те!

Станах и се отправих към вратата.

— Въпреки това, което е причинила на семейството ти, ти си загрижена за нейното. Затова ме свърза със Стейси.

— Всеки допуска грешки.

— Кой друг знае? — попитах.

— Никой.

— Дори терапевтът на Беки?

— Да. Двете решихме, че може да получи помощ и без да разкрива подробности. Не ми казвай, че не съм постъпила правилно, защото зная, че не е така. Дъщеря ми вече е добре. Ще кандидатства в общински колеж и ще следва психология. Връщаме се там, откъдето започнахме, Алекс. Беки е по-силна след преживяното и ще развие способност за съчувствие. Ще стане страхотен психолог.

Обърнах се към вратата.

— И ти не знаеш, Алекс. Този разговор никога не се е състоял.

Посегнах към бравата.

— Прав си — каза тя. — Вече не желая да имам нищо общо с теб.