Доктор Смърт

8.

Когато отново се качихме в колата, Майло се загледа в бялата къща.

— Каква харпия!

— Държането й се промени след телефонното обаждане — изтъкнах аз. — Може би се страхува от данъчните. Или е била разочарована, че не я търсят от пресата. Но е много вероятно някой, който е работил с Мейт, да я е предупредил да бъде дискретна.

— Значи и Доктор Смърт е имал джуджета помощници, а?

— Тя почти потвърди съществуването им, което поражда интересен въпрос: тази сутрин стигнахме до извода, че убиецът е подмамил Мейт на Мълхоланд, като се е представил за „пътник“. А ако е бил някой, когото Мейт е познавал и му е имал доверие?

— Джудже изменник?

— Джудже, което се сближава с Мейт, защото му харесва да убива. В един момент решава, че вече е чиракувало достатъчно и е време да заеме мястото на майстора. Това се връзва с вживяването му в ролята на лекар и отмъкването на черната чанта.

— Тогава да не търся фанатизиран католик или евреин, а? Старата Алис би била ценна сътрудничка на Третия Райх. Жалко, че има желязно алиби. Авиолиниите потвърдиха полетите й. — Леко удари по таблото. — Доверено лице, което се оказва предател… Трябва да се добера до Хейзълтън и да видя какви книжа съхранява.

— Няма ли банкови сейфове на името на Мейт? — попитах аз.

— Досега не сме открили такива. Няма и пощенски кутии. Старал се е да заличава следите си като укриващ се престъпник.

— Всичко това е част от тръпката. Имал е и врагове.

— Тогава защо не е бил по-предпазлив? Тя беше права за начина, по който е живеел. Никакви мерки за сигурност.

— Монументално его — отвърнах. — Когато човек дълго време се е вживявал в ролята на Господ, започва да се главозамайва от славата си. Нашият човек се е стремял към скандална популярност още от самото начало. Бил е на ръба на медицинската етика много преди да създаде машината.

Казах му за писмото на Мейт до медицинското списание, бденията му до леглата на умиращи пациенти и взирането в очите им.

— Точния момент на смъртта, а? Зловещо. Представяш ли си да бъдеш на мястото на някого от онези нещастници? Лежиш, включен в безброй уреди, от време на време губиш съзнание и когато се събудиш, виждаш някакъв откачалник с бяла престилка да седи до теб и да те гледа втренчено. Не прави нищо, за да ти помогне, а само се опитва да засече точния момент, когато ще издъхнеш. Как е можел да се взира в очите им, щом са били в толкова напреднал стадий?

— Може би е повдигал клепачите им и е надничал под тях — предположих.

— Или е използвал клечки, за да ги държи отворени. — Отново удари по таблото. — Какво ли е преживял в детството си? — Още един поглед към бялата къща. — Бивша съпруга. За първи път чувам, че е бил женен. Не бих искал това да излезе в пресата и да ме изтипосат като глупак, както се чувствам. — Усмивка. — Бившите брачни партньори често са най-добрите източници на информация. Обичат да говорят.

Позвъни по мобилния си телефон.

— Стив, аз съм… Не, нищо разтърсващо. Слушай, обади се в областния архив и потърси брачно свидетелство или документи за развод на стария Елдън. Ако не намериш, питай в други области… Ориндж, Вентура, Бърдуу, всички.

— Преди да се захване с медицина, е работил в Сан Диего — казах аз.

— Първо пробвай в Сан Диего, Стив. Току-що разбрах, че е живял там, преди да стане доктор… Защо ли? Защото може да се окаже важно… Какво? Задръж. — Обърна се към мен. — Къде е учил медицина?

— В Гуадалахара.

Това го накара да се намръщи.

— В Мексико, Стив. Няма смисъл да правиш опити да изкопчиш нещо оттам.

— Стажувал е в Оукланд — добавих. — Болница „Оксфорд Хилс“, преди седемнадесет години. Закрита е, но може би се пазят някакви регистри.

— С мен е доктор Делауер — каза Майло. — Направил е независимо проучване… Да, отдавна работи… Какво? Ще го попитам. Ако нищо от това, което ти казах, не доведе до важна информация, свържи се с хората ни в осигурителните служби. Никой не е поискал изплащане на застраховка „Живот“, но може би ако има лица, които се водят на негова издръжка, им се полагат някакви държавни помощи… Зная, че може да стигнеш до задънена улица, Стив, но такава е работата ни. Ако не се добереш до нищо от осигурителните, залови се отново с областните архиви, Кърн, Ривърсайд, където и да е, провери в целия щат… Да, да, да… Нещо ново за Хейзълтън? Добре, продължавай да опитваш да се свържеш с него… Остави по петдесет съобщения на домашния и служебния му телефон, ако се налага. Зоуби каза, че притежавал верига от обществени перални… да, пускаш монета и си тръгваш с чисти дрехи. Провери това. Ако отново не доведе до нищо, разпитай съседите му, бъди настойчив… Какво? Кой? — Лека усмивка. — Интересно… Да, зная името. Определено ми е познато. — Майло затвори. — На малкия му доскучава… Помоли ме да те попитам дали ще психяса, ако работи дълго с мен.

— Има такава опасност. На какво се усмихна?

— Твоят човек, Дос, най-сетне е отговорил на обажданията ни. Корн и Деметри ще го навестят утре.

— Това е напредък — отбелязах.

— Госпожа Дос — каза той — била ли е в състояние да се придвижва сама?

— Да, доколкото зная. Възможно е да е шофирала сама, за да се срещне с Мейт.

— Възможно?

— Никой не знае.

— Просто се е измъкнала от къщи?

Свих рамене, но това бе самата истина. Посред нощ, без предупреждение или прощална бележка. Най-много бе наранила Стейси…

— Какво нехайство — отбеляза той.

— Болката кара хората да постъпват така.

— Стига толкова с доктор Мейт за днес… Вземи два аспирина, наспи се и не ми се обаждай сутринта.

Запали, а после отново се изви към мен и шкембето му се притисна към волана.

— Щом скоро ще се срещна лице в лице с господин Дос, има ли още нещо, което трябва да знам за него?

— Не харесва Мейт — отвърнах. — Сам настоя да ти го кажа.

— Хвали се?

— По-скоро иска да покаже, че няма какво да крие.

— Защо е имал зъб на Мейт?

— Не зная.

— Може би поради факта че е убил жена му, а той не е бил предупреден, че ще се случи?

— Вероятно.

Наведе се към седалката ми и бузестото му лице достигна на сантиметри от моето. Усетих мирис на афтършейв и цигари. Спортното му яке се отърка във волана, яката се повдигна и подчерта двойната му гуша.

— Какво има, Алекс? Човекът ти е дал разрешение да говориш. Защо криеш информация от мен?

— Неприятно ми е да обсъждам пациентите си. Защото понякога са доста словоохотливи, но после решават, че не е трябвало да ми се доверяват. Какъв смисъл има, Майло? Чувствата на Дос към Мейт нямат никакво значение. Алибито му е солидно като на Зоуби. Бил е извън града, също като нея. В деня на убийството се е намирал в Сан Франциско и е оглеждал някакъв хотел.

— За купуване?

Кимнах.

— Бил е в компанията на японски бизнесмени. Има квитанции, които са доказателство.

— Казал ти е всичко това?

— Да.

— Е, не ти ли се струва интересно? — Потърка десния си клепач с кокалчетата на лявата си ръка. — От опит съм се убедил, че повечето от хората, които парадират с подготвено алиби, се оказват престъпници.

— Неговото не е подготвено — възразих. — Темата изникна при разговора ни.

— Просто си го попитал: „Как я караш, Ричард?“. „Чудесно, докторе. Впрочем, имам алиби“?

Не отговорих. Майло продължи:

— Купува хотели. Щом е толкова богат, важна клечка, би могъл да си позволи да наеме някого да свърши мръсната работа вместо него. Защо да я върши сам? Така че, колко струва алибито му, по дяволите?

— Трупът на Мейт беше обезобразен. Толкова силен гняв и лична отмъстителност. Нима мислиш, че може да е дело на наемен убиец?

— Зависи за какво са му платили. И кой е наемникът. — Протегна ръка и сложи тежката си длан на рамото ми. Почувствах се като заподозрян на разпит, което никак не ми хареса. — Дос струва ли ти се способен да поръча това?

— Не остави у мен такова впечатление — уклончиво отвърнах аз.

Той отмести ръката си.

— Подразбира се: „може би“.

— Затова не исках да се забърквам. Не зная нищо за Ричард Дос, което да ме наведе на мисълта, че е способен да поиска от някого такава жестокост. Ясно ли е?

— Думи на свидетел експерт — отбеляза Майло.

— Радвай се. Защото когато се явявам в съда, ми плащат добре.

Погледите ни се срещнаха. Той се отдръпна и още веднъж вдигна очи към къщата на Зоуби през стъклото от моята страна. Сред клоните на чинара танцуваха две сойки.

— Досега не се беше случвало.

— Кое?

— Разследвали сме толкова случаи заедно, а за първи път помежду ни възниква напрежение.

Изрече последните думи с отчетлив ирландски акцент. Опитах се да се засмея, за да запълня неловкото мълчание, въпреки че никак не ми бе весело. Диафрагмата ми затрептя, но не издадох звук, сякаш гласните ми струни не ме слушаха.

— Хей — казах аз, — няма ли начин да спасим приятелството си?

— Добре тогава — каза той, сякаш не ме бе чул. — Отговори ми честно на един въпрос. Известно ли ти е още нещо, което би трябвало да зная — свързано с Дос или с каквото и да било?

— Честният ми отговор е: не.

— Искаш ли да се откажеш от случая?

— Настояваш ли?

— Не, освен ако сам пожелаеш.

— Не, но…

— Защо искаш да продължиш? — попита той.

— От любопитство.

— За какво?

— Кой го е направил и защо. А и работата рамо до рамо с полицията ми вдъхва чувство за сигурност. Ако предпочиташ да се откажа, просто ми кажи.

— Господи! — промърмори Майло. — Не, не, не, не, не.

Изгрухтя и двамата избухнахме в смях. Отново бе плувнал в пот, а аз имах главоболие.

— Е — каза той, — напред! Върши работата си, а аз ще върша своята.

— Ще стигна до Шотландия преди теб.

— Точно сега не си мисля за Шотландия, а за Мълхоланд Драйв… С нетърпение очаквам да чуя какво ще сподели господин Дос. Може би лично ще разговарям с него. Кога ще приемеш дъщерята… как се казваше?

— Стейси. Утре.

Записа датата.

— Колко други деца има в семейството?

— Един брат, две години по-голям. Учи в „Станфорд“.

— Значи утре — повтори Майло. — Във връзка с кандидатстването?

— Точно така.

— Не е зле и аз да поговоря с нея, Алекс.

— Със сигурност не тя е накълцала Мейт.

— Щом се разбираш добре с момичето, защо не я попиташ дали не го е извършило татенцето й?

— О, разбира се.

Най-сетне потеглихме.

— Бих искал да надникна в апартамента на Мейт — настоях аз.

— Защо?

— За да видя как е живял един гений. Къде се намира?

— В Холивуд, Къде другаде? Люлката на шоубизнеса. Хайде, закопчай колана.