Жилището на Мейт бе на „Норт Виста“, между Сънсет и Холивуд. Представляваше горния етаж на седемдесетгодишна сграда с два апартамента. Под него живееше хазяйката — дребничка старица на име госпожа Едналин Кронфелд, която едва вървеше и носеше слухов апарат. Във всекидневната й на централно място бе инсталиран телевизор „Мицубиши“ с шестдесетинчов екран и когато ни покани да влезем, се върна на стола си, зави краката си с кафяв юрган и с интерес продължи да гледа някакво шоу. Лицата на екрана изглеждаха неестествено оранжеви. Предаването бе глупаво — две зле поддържани жени сипеха ругатни и преиграваха с крясъците. Водещата, блондинка с безупречна прическа и змийски поглед зад възголеми очила, се преструваше на мъдър помирител.
Майло каза:
— Искаме още веднъж да разгледаме апартамента на доктор Мейт, госпожо Кронфелд.
Никакъв отговор. В десния ъгъл на екрана се появи образ на мъж с хлътнали очи. Беше беззъб и се хилеше самодоволно. Премина надпис, който съобщаваше, че това е Дуейн, съпруг на Дениша, но любовник на Джанин.
— Госпожо Кронфелд?
Старицата се обърна в полупрофил, но не откъсна поглед от телевизора.
— Сетихте ли се за още нещо през последната седмица, което бихте искали да ми кажете, госпожо Кронфелд?
Хазяйката присви очи. Пердетата бяха плътно спуснати пред прозорците, барикадирани със стари евтини мебели от махагон.
Майло повтори въпроса.
— Какво да ви кажа? — попита тя.
— Нещо друго за доктор Мейт.
Поклати глава.
— Той е мъртъв.
— Идвал ли е някой наскоро, госпожо Кронфелд?
— Какво?
Отново повторение.
— За какво да е идвал?
— Да пита за доктор Мейт, да тършува в апартамента?
Никакъв отговор. Тя продължи да премигва. Ръцете й се напрегнаха и стиснаха юргана.
Дуейн излезе на сцената с тромава походка. Настани се между двете кресли, въпросително повдигна рамене и широко разтвори крака.
Госпожа Кронфелд промърмори нещо.
Майло застана на колене до стола й.
— Какво има, госпожо?
— Една отрепка.
Остана с поглед, втренчен в телевизора.
— Човекът на екрана ли? — попита Майло.
— Не, не, не. Дойде тук. Изкачи се по стълбите. — Нетърпеливо размаха пръст срещу предния прозорец и се плесна с длани по двете бузи. — Беше отрепка, косясал, мръсен, нали се сещате, клошар.
— Качил се е по стълбите до апартамента на доктор Мейт? Кога?
— Не, не, опита се да влезе там, но го разкарах.
Продължи да следи оранжевата мелодрама.
— Кога стана това?
— Преди няколко дни, може би в четвъртък.
— Какво искаше? — попита Майло.
— Откъде да знам? Да не мислите, че съм го пуснала?
Едната от враждуващите жени бе скочила на крака, сочеше с пръст и ругаеше съперницата си. Дуейн седеше помежду им и ги наблюдаваше самодоволно, като наперен петел.
Поредица пиукания, заглушаващи най-нецензурните изрази. Госпожа Кронфелд ги прочете по устните им и зяпна.
— Какви приказки!
Майло продължи:
— Какво още можете да ми кажете за клошаря?
Не получи отговор. Зададе й същия въпрос по-силно. Госпожа Кронфелд рязко се обърна към нас.
— Да, клошар. Качи се… — Потърка брадичка в рамото си. — … Опита се да влезе горе. Видях го, извиках му през прозореца да се разкара оттам и той офейка.
— Пеша ли?
Старицата изсумтя.
— Типове като него не карат мерцедеси. Мухльо! — Този път епитетът се отнасяше за Дуейн. — Идиотки, как могат да се карат за такъв мухльо?
— В четвъртък?
— Да… или в петък… Гледайте. — Жените се нахвърлиха една върху друга, сборичкаха се и започна циклон от драскане и скубане. — Идиотки!
Майло въздъхна и се изправи.
— Отиваме горе, госпожо Кронфелд.
— Кога мога да подам обява, че търся наемател?
— Скоро.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре… Идиотки.
Стълбището към апартамента на Мейт се намираше от дясната страна на двуфамилната къща и преди да се изкачим по него, хвърлих поглед към задния двор. Представляваше циментирана площадка, на част от която едва се побираха две коли. Едната бе стар шевролет, за който Майло знаеше, че е принадлежал на Мейт, а другата — още по-стар „Крайслер Ню Йоркър“. Празните телове за простиране хвърляха сенки върху цимента. Над ниската тухлена ограда от всички страни се виждаха съседските къщи, повечето от които бяха неколкоетажни, по-високи от тази на госпожа Кронфелд. Ако човек си направеше барбекю тук, целият квартал щеше да узнае менюто.
Мейт се бе старал за него винаги да пише на първа страница на вестниците. Дали съзнателно бе живял така, че всичко да бъде на показ, или Алис Зоуби бе права, че е бил небрежен към сигурността на дома си?
И в двата случая — лесна жертва.
Споделих тези мисли с Майло. Той стисна зъби и ме поведе към входната врата.
До нея имаше малка закачалка, а подът бе засипан с рекламни брошури на заведения за бързо хранене. Майло ги вдигна, разгледа няколко от тях и ги остави. Гладката дървена врата бе запечатана с жълта лента. Той я скъса. С едно завъртане на ключа бяхме вътре. Обикновена ключалка, нямаше секретна брава. Всеки би могъл да влезе с ритник.
Вътре се носеше мирис на плесен и гниеща хартия. Въздухът бе така изпълнен с прах, че едва се дишаше.
Майло повдигна старите венециански щори. На светлината се откроиха облаци прах, които се бяха надигнали под обувките ни, докато вървяхме през мрачното помещение.
Изглеждаше тясно, защото предната стая бе буквално задръстена с книги. Бяха подредени на талашитени етажерки, отделени от пътеки, по които едва се минаваше. Рафтовете се огъваха под тежестта на изворите на познание.
Интелектуално усъвършенстване. Елдън Мейт бе превърнал жилището си в библиотека.
Дори върху кухненските плотове имаше купища книги. В хладилника бяха останали бутилки с минерална вода, мухлясало сирене и няколко омекнали зеленчука.
Запристъпвах, преглеждайки заглавията, и раменете ми се покриха с прах. Химия, физика, математика, биология, токсикология. Две цели етажерки бяха пълни с научни трудове по патология и съдебна медицина, а трета — с юридически четива, гражданско и криминално право.
Повечето книги бяха евтини издания с окъсани корици, каквито могат да се намерят във всяка антикварна книжарница.
Никаква художествена литература.
Влязох в малката преходна стая, която Мейт бе използвал за спалня. Три квадрата, нисък таван и обикновена електрическа крушка, закрепена за него с бяла порцеланова розетка. Лъчите на следобедното слънце проникваха през парчета пожълтяла хартия, залепени на прозорците, и осветяваха голи сиви стени. Евтината кушетка и нощното шкафче заемаха повечето пространство и едва оставаше място за очуканата чамова тоалетка с три чекмеджета. На нея имаше десетинчов телевизор „Зенит“, сякаш Мейт бе компенсирал разточителството на госпожа Кронфелд за качествено видео.
През странична врата се влизаше направо в банята. Обходих и нея, защото понякога тя разкрива много повече за личността, отколкото всяка друга стая. С тази не бе така. Самобръсначка, крем за бръснене и аптечка с лаксатив, таблетки против газове и аспирин. Поставки с кехлибарен цвят около ваната. Зеленият сапун, плувнал в луга в кафява сапунерка, напомняше за мъртва жаба.
Гардеробът бе тесен и претъпкан и от него лъхаше остър мирис на камфор. Десетината бели ризи и петте чифта сиви панталони носеха етикети на „Сиърс“. Строг черен костюм „Закъри Ол“, продукт на модна тенденция отпреди доста години. Три чифта черни обувки бяха изпънати на калъпи от кедрово дърво с форма на крак. На закачалките висяха два бежови шлифера, също с етикети от „Сиърс“, и две тесни черни вратовръзки от полиестер с надпис „Произведено в Корея“.
— Какво е било финансовото му състояние? — попитах. — Явно не е харчел много за дрехи.
— Имал е достатъчно пари за храна, бензин, ремонти на колата, книги, телефонни сметки и други неща от първа необходимост. Все още не съм се добрал до данъчните му декларации, но тук имаше няколко спестовни книжки. — Посочи към тоалетката. — Изглежда, основният му доход е била пенсията от Държавната служба по здравеопазване. Две хиляди и петстотин долара на месец, депозирани директно в спестовна сметка, плюс неритмични плащания в брой от двеста до хиляда. Предполагам, че са били дарения. От тях се получават по петнадесет хиляди на година допълнително.
— Дарения от кого?
— Предполагам, че от щастливи „пътници“ или техни наследници. Никой от роднините не спомена да е плащал на Мейт каквато и да е сума, но най-вероятно защото не биха искали да прозвучи сякаш са наели някого да убие баба им, нали? Припечелвал е общо по около петдесет хиляди годишно, така че не е бил бедняк. Внесъл е в банка още три пъти по сто хиляди, приходи от търговия с компактдискове. Странно, нали? Човек като него едва ли си е падал по инвестициите. Предполагам, че това е била чистата му печалба за десетилетие. Изглежда, грижливо е спестявал всеки цент, който изкара, откакто е започнал да прави бизнес от смъртта.
— Триста хиляди — повторих аз. — Практикуващ лекар би успял да задели доста повече за десет години. Значи целта на „туристическата му дейност“ не е била печалба. Наградата му е била славата или е бил идеалист. Вероятно и двете.
Майло повдигна матрака и надникна отдолу.
— Не проверявам тук за първи път.
Навярно сецна кръста си, защото изведнъж затаи дъх, докато изправяше гръб.
— Успя ли да разгледаш? — попита той.
Изведнъж атмосферата ми се стори потискаща. Мирисът на книгите се смеси с по-натрапчив, може би на пот. Това, както и миризмите на средство против молци и на старост, правеха въздуха още по-задушен. Сякаш никога нищо нямаше да се промени. На Мълхоланд бях изпитал същото чувство за неизменност и застой. Може би имах твърде развинтено въображение.
— Нещо интересно в разпечатките на телефонните му разговори? — попитах.
— Нищо. Въпреки стремежа си към публични изяви, докато си е бил у дома, не е бъбрел твърде много. Имало е дни, в които не е звънял на никого. Малкото обаждания оттук са до Хейзълтън, Зоуби и безинтересни места като местния супермаркет, аптеки с намалени цени, две антикварни книжарници, обущар, „Сиърс“ и железарски магазин.
— Не е ли имал мобилен телефон?
Майло се засмя.
— Телевизорът му е черно-бял! Човекът не е имал нито компютър, нито стереоуредба. Използвал е пишеща машина, намерих индиго в тоалетката.
— Няма ли ценни отпечатъци, като във филмите?
— Разбира се. Аз съм Мръсния Хари.
— Старомоден тип — казах аз, — но е действал етично.
Отворих горното чекмедже на тоалетката и попаднах на куп бельо, смачкано на топка. От двете страни бяха пъхнати чифтове черни чорапи, навити на рула. В средното имаше жилетки, всичките кафяви или сиви. Плъзнах ръка под тях и я извадих празна. Следващото бе пълно с медицински книги.
— Така е и в най-долното. Изглежда, втората му страст след убиването на хора е било четенето — отбеляза Майло.
Приклекнах и открих още едно чекмедже, съдържащо четири учебника с твърди корици, първите три с оръфани подвързии. Разгледах единия. „Принципи на хирургията“.
— Излязла от печат през 1934 година — казах аз.
— Може би ако се бе придържал към това, онзи черен дроб щеше да бъде доставен в по-добро състояние.
Четвъртата книга привлече вниманието ми. Беше по-малка от останалите, с тъмночервена кожена подвързия. Изглеждаше съвсем нова… със златисти релефни шарки на гърба. Заглавието бе изписано със сложни лъскави букви, но изкуствената кожа бе грапава като портокалова кора.
Колекционерско издание на „Беоулф“3, част от поредица, наречена „Литературни съкровища“.
Взех я и нещо вътре изтрака. Книгата ми се стори твърде лека. Повдигнах корицата. Страниците бяха откъснати и на тяхно място бе поставена кутия с надпис „Произведено в Тайван“ от вътрешната страна на капака.
В нея се намираше това, което бе издало звука: миниатюрен стетоскоп — като детска играчка. Имаше розови найлонови тръбички и пластмасови слушалки и диск. Слушалките бяха отчупени наполовина, съвсем равно. В кутията имаше сребристи прашинки.
Майло присви очи.
— Веднага остави това!
Послушах го.
— Какво има?
— Лично прерових чекмеджето първия път, когато обърнахме наопаки всичко тук, и съм сигурен, че я нямаше. Видях другите книги, но не и тази. Спомням си, че прочетох годината на издаване на всяка от тях, и си помислих, че Мейт е черпил знания от твърде стари източници.
Втренчи поглед в червената кутия.
— Посетител? — попитах аз. — Нашето момче от фургона е дошло да отпразнува успеха си? Какво ли иска да ни каже със счупения стетоскоп? Може би: „Мейт е вън от бизнеса, сега аз съм докторът“.
Майло се наведе и отново примигна.
— Някой се е постарал да отчупи горната част на слушалките равно, без да се разхвърчат парчета. Съдейки по праха, вероятно го е направил тук… съвършено равно.
— Не би било проблем за зло джудже с ръце ножици.
Той потърка чело.
— Дошъл е да се порадва?
— И да остави послание.
Отиде до вратата за стаята с книгите и се намръщи.
— Идвах тук два пъти след убийството и нищо не изглежда разместено…
Говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Отлично знаеше, че при хиляди томове в жилището не може да бъде сигурен, както и че жълтата линия на вратата не би спряла никого, ако е решил да разбие ключалката.
— Клошарят, когото е видяла госпожа Кронфелд…
— Качил се е по стълбите без никакъв опит да се скрие и е избягал, когато се е развикала. Тя каза, че бил отрепка. Не мислиш ли, че нашето момче е от по-висока класа?
— Както каза самият ти, някои хора могат да си позволят да платят на помощник.
— Нима убиецът би наел някакъв шизофреник да проникне в апартамента и да пъхне кутията вместо него?
— Защо не?
— Ако целта му е била да пикае върху гроба на Мейт, възлагането на задачата на друг не намалява ли тръпката?
— Може би, но на този етап вече е предпазлив — казах аз. — Наемането на помощник би му донесло друга тръпка: да бъде шеф, да командва. Възможно е да се е случило следното: убиецът познава района, защото дълго време е следил Мейт. Обикаля Холивуд, намира някакво момче от улицата и му предлага пари, за да достави един пакет. Половината предварително, останалите — след като свърши работата. Вероятно дори е наблюдавал от улицата, за да бъде сигурен, че няма да го изиграят. Нарочно е избрал човек с окаян вид, като допълнителна мярка за сигурност: ако хванат бедняка, не би могъл да каже много. Убиецът е използвал и дегизировка, за да се застрахова още по-солидно.
Майло изду бузи, завъртя се и безшумно изпусна въздуха. Извади от джоба си запечатани латексови ръкавици и плик за доказателства.
— Доктор Майло се залавя за работа — каза той и сложи ръкавиците. — Ти остави отпечатъци, но ще свидетелствам в твоя полза. — Повдигна кутията и я огледа от всички страни. — Смяташ, че е човек, който познава района. На булевард „Холивуд“ е пълно с магазини за скъпи сувенири, дано някой си спомни, че наскоро е продал това.
— Може би изборът на заглавие не е случаен.
— „Беоулф“?
— Безстрашен герой, който съсича дракона.
Останахме в апартамента още час, отново огледахме кухнята и предните стаи, претършувахме кухненските шкафове и преровихме книгите, но не попаднахме на друга празна корица. В няколко тома имаше касови бележки отпреди десетилетия. От антикварни магазини в Сан Диего, Оукланд и няколко в Ел Ей.
Когато излязохме на площадката, Майло отново запечата вратата, заключи я и изтупа праха от реверите си. Изглеждаше изтощен.
От другата страна на улицата, в шарената сянка на почти изсъхнала магнолия, седеше жена с мексикански черти. Държеше дамска чанта в ръка и сгънат вестник под мишница. Наоколо нямаше други хора и тя се открояваше, както всеки пешеходец в Ел Ей следобед. Наблизо не се виждаше автобусна спирка. Може би очакваше някой да я откара някъде с кола. Забеляза, че гледам към нея, срещна погледа ми за миг, а след това преметна чантата на рамо, разтвори вестника и започна да чете.
— Ако кутията е подарък — казах аз, — това е още едно доказателство в подкрепа на теорията за помощник. Някой, който е искал да заеме мястото на Мейт. Буквално. Изборът на спалнята не е случаен: най-съкровеното кътче в дома. Своеобразно изнасилване, което се връзва и с гениталното осакатяване на Мейт. Стремеж към власт, превъзходство. Щом се е вживял в ролята на Господ, значи е психопат монотеист. Вярва, че може да съществува само едно божество, и затова чувства нужда напълно да отстрани всеки съперник. Като завладее и дома му. Представям си как обикаля, опиянен от чувство за триумф. Мисълта, че е проникнал в жилище, запечатано като местопрестъпление, му носи още наслада. Може би е дошъл нощем, за да сведе до минимум риска да бъде открит, но все пак не е било достатъчно сигурна мярка. Ако се бе появил ти или някой друг от полицията, той би се озовал в капан. Спалнята е вътрешно помещение, а няма заден изход. Не би могъл да се скрие никъде, освен в гардероба, а за да избяга, би трябвало да прекоси преходната стая през лабиринта от етажерки с книги. Мисля, че елементът на опасност му доставя удоволствие. Останах с това впечатление още когато узнах подробностите около убийството. Избрал е открито място край път за хирургическата си операция, а после е свалил парчетата картон, та когато някой надникне през стъклата, да види тялото на Мейт. Почистил е внимателно, но е оставил местопрестъплението на показ. Бележката. Изключителна методичност, съчетана с безразсъдство. Психопат с коефициент на интелигентност над средния. Достатъчно съобразителен е, за да създаде прецизен план за кратко време, но все някога ще стане уязвим, защото съзнателно се излага на риск.
— Това трябва ли да ми носи утеха?
— Той не е Супермен, Майло.
— Добре. Защото нямам криптонит.
Остана замислен, поклащайки пакета. Жената на отсрещната страна вдигна очи и погледите ни отново се срещнаха. След миг тя продължи да чете.
— Ако е обикалял из стаите — каза Майло, — може би е докоснал нещо. След като са били снети отпечатъци. Преди малко ние пипахме къде ли не… ако поискам снемане на нови, ще стане доста забавно.
— Съмнявам се, че е оставил отпечатъци. Поне в това отношение е внимателен.
— Все пак ще настоя. — Тръгна с тежки стъпки надолу по стълбите. — Ако това е послание, до кого е адресирано? Едва ли е до обществеността. Не е можел да бъде сигурен, че някой ще го открие, както за трупа.
— На този етап — казах аз — целта му е отново и отново да изживява тръпката, като си спомня за това, което е извършил. Може би му е хрумнало да се върне на местопрестъплението, но е размислил, защото му се е сторило твърде опасно, така че се е задоволил да проникне в дома на жертвата — лично или чрез някакъв просяк.
Сетих се за нещо, което ми бе казал Ричард Дос: „… искам да танцувам върху гроба на Мейт“.
— Счупен стетоскоп — продължих. — Ако се окажа прав за черната чанта, посланието е ясно: „За мен истинските инструменти, за теб — счупени играчки“.
Когато слязохме в двора, Майло каза:
— Идеята за помощник ме накара да се замисля. За адвоката Рой Хейзълтън, който би трябвало да бъде в града, но не е. Кой е прекарвал повече време с Мейт? Добре е познавал апартамента му и може би дори е имал ключ. Поведението на този тип издава, че не е чист, Алекс. Мейт е мъртъв от седмица, през която Хейзълтън би трябвало да се скъса да дава интервюта. Но от него няма и следа. Събирал монети от обществени перални. Друг път! Този негодник има причина да се крие. Зоуби каза, че не е упражнявал друга адвокатска практика, освен да представлява Мейт. Това означава, че е твърде обвързан с него. Докторът е бил билетът на Хейзълтън към славата. Може би се е вкопчил в него, като е очаквал удобен момент да престане да свири втора цигулка. Наблюдавал е как Мейт забива иглите във вените на много „пътници“ и е решил, че вече е научил достатъчно, за да се превърне в Доктор Смърт. По дяволите, може би господин адвокатът е от онези типове, които завършват право, защото не са приети да следват медицина!
— Интересно — отбелязах. — Една бележка, на която попаднах, потвърждава тази теория. Изказване на Хейзълтън по време на пресконференция след съдебно дело. Заявил е, че Мейт е достоен за Нобелова награда и че самият той, като негов адвокат, заслужава част от премията.
Майло сви свободната си ръка в юмрук.
— Досега разчитах на Корн и Деметри да го издирват, но ще се заема лично. Веднага ще отскоча до къщата му в Саут Уестууд. Ако не желаеш да дойдеш с мен, мога да те оставя до участъка.
Погледнах часовника си. Наближаваше пет. Денят ми се стори безкраен.
— Ще се обадя на Робин и ще дойда.
Пресякохме улицата, за да се качим в цивилната кола. Майло сложи пакета с доказателството в багажника, а после заобиколи и се спря до вратата откъм шофьорската седалка. Хвърли поглед наляво.
Мексиканката не бе помръднала. Рязко наведе глава и разбрах, че ни е наблюдавала. Отново заби нос във вестника и си даде вид, че съсредоточено чете. Листовете затрептяха, въпреки че не полъхваше вятър. Явно ръцете й трепереха. Свали плетената си чанта на тревата.
Майло я огледа от главата до петите. Тя не му обърна внимание. Облиза устни и се наведе ниско над страниците.
Той понечи да се обърне с гръб към нея, но вдигна глава и когато погледът му се спря на апартамента на Мейт, каза:
— Почакай.
Последвах го, когато се приближи към нея. Ръцете й стискаха вестника така силно, че той шумолеше. Тя прехапа устни и го повдигна пред лицето си. Вече стоях достатъчно близо, за да прочета датата. Беше вчерашен брой, отворен на страниците за обяви. „Предлагам работа“…
— Госпожо? — каза Майло.
Жената вдигна поглед и отвори уста. Тънките й синкави устни бяха напукани и бледи в краищата. Имаше мургаво лице с торбички под очите.
Изглеждаше между петдесет и шестдесетгодишна, ниска и доста закръглена, с големи, красиви черни очи. Носеше тъмносиньо шушляково яке върху синя рокля на бели цветя, дълга до средата на прасеца. Материята изглеждаше ефирна и подчертаваше едрите й форми. Над старите, но чисти маратонки „Найк“ се подаваха заоблени глезени. Белите й чорапи бяха навити и разкриваха няколко рани от ожулване. Сред черните й коси, сплетени на плитка, която достигаше до кръста, се забелязваха посивели кичури. Около шията й се диплеше яка от тлъстини, но над издължените вежди кожата на челото й бе опъната. Не носеше грим или бижута. Имаше вид на селянка.
Докато работех в педиатричната клиника, се бях запознал с няколко жени от латиноамерикански произход, чиято външност бе подобна. Косите им бяха дълги, винаги сплетени и никога не носеха панталони. Вместваха се в патриархалните представи за женственост, порядъчни християнки.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?
— Вие сте от… полицията, нали?
Въпреки възрастта си, жената имаше звънлив момичешки глас, който прозвуча задъхано и плахо. Говореше без акцент, дори без съкращаване на сричките. Би могла да си намери работа на еротичен телефон.
— Да, госпожо. — Майло показа значката си. — А вие сте…
Жената пъхна ръка в чантата и извади портмоне от имитация на крокодилска кожа. Показа личната си карта така уверено, сякаш многократно й се бе налагало да го прави. Бе карта с осигурителен номер. Подаде я на Майло.
— Гилерма Салсидо — прочете той.
— Гилерма Салсидо-Мейт — дръзко уточни тя. — Вече не използвам името му, но това не променя нещата. Все още съм съпругата на доктор Мейт, вдовицата му.