Доктор Смърт

25.

Живеещите в Уестууд Вилидж твърдят, че преди време е бил приятно място.

Някогашната търговска зона на новозастроения жилищен квартал бе представлявала лабиринт от красиви улички с едноетажни тухлени къщи, а се бе превърнала в джунгла от неон и хром, която през почивните дни се изпълваше с глъчка, отекваща откъм заведенията за бързо хранене, както и с мирис на мазнина и карамел.

Донякъде това бе неизбежно. Северната част на Вилидж бе заета от обширния университетски комплекс, който властваше в квартала като свирепа мечка. Студентите бяха започнали да завземат територия далеч извън пределите на учебното заведение и пустеещите офис сгради и паркинги се бяха превърнали в кина, ателиета за тениски с надписи и магазини за компактдискове или джинси. Студентският бюджет можеше да покрие бургери, а не хайвер. Когато някоя гризли съзре пъстърва в потока, очевидно е кой ще бъде изяден.

Но се бяха намесили и други зверове. Предприемачи, целящи да изцедят всеки възможен долар. Строяха все по-високо и все повече се разпростираха. Ненаситни хора, които с подкупи успяваха да заобиколят нормативните ограничения. Хора като Ричард.

За да вдъхват страхопочитание у съседите си, някои от влиятелните барони откриваха скъпи ресторанти. „Грън!“ бе един от тях и се намираше на най-горния етаж на студено ромбоидно здание от черно стъкло в северния край на „Глендън“. Последното творение на известен немски готвач, създал своя запазена марка замразени ястия.

Веднъж бях обядвал там по покана на амбициозен адвокат по дела за престъпления срещу личността. Обещаната здравословна вечеря се състоеше от необичайни чуждоземски блюда с цени, които не бяха по джоба на средната класа. Сервитьорите с розови ризи и широки панталони отчетливо рецитираха списъка от специалитети на деня като на прослушване за роля. Нима младежите, които не успяваха да пробият в киното, попадаха тук?

Спуснах се по „Хилгард“, минах покрай сградите на няколко религиозни сдружения в западна посока и на университетската ботаническа градина на изток и за десет минути стигнах до ресторанта. Живея близо до Вилидж, но рядко навлизам сред тази какофония.

До бордюра на паркинга стоеше служител с червено сако. Когато се сместих между две поршета „Бокстър“, той огледа севилята, сякаш бе музеен експонат.

Преди осем и половина бях в ресторанта. Управителката бе брюнетка с хлътнали бузи, която изглеждаше подходяща за ролята на Мортиша Адамс. Джуди Манитоу все още не бе пристигнала. Дълго чаках, докато успея да привлека вниманието на „Тиш“ и предположих, че съкращението „Дж. С.“ в книгата за резервации означава „Джуди, съдийката“. „Тиш“ ме упъти към бара. Надникнах над рамото й към полупразната трапезария и й отправих безмълвна молба с най-чаровната си момчешка усмивка. Тя въздъхна, примигна и бе така любезна да ме придружи до една маса в ъгъла.

Макар и полупразно, заведението бе шумно и звуковите вълни отекваха в белите стени, в изкуствено състарените дъски на пода и в гредите на тавана, имитиращи дърво, проядено от червеи. Там, където се виждаше мазилка, цветът й бе бледорозов. Железните маси бяха застлани с розови покривки, а тапицериите на столовете бяха от тъмнозелена имитация на велур.

„Тиш“ се спря на половината път до масата. Отново въздъхна и се обърна. Изви шия така, сякаш многократно бе репетирала движението.

— Харесва ми светлината в тази част от ресторанта.

— Фантастична е.

„Светлини, камера, екшън. Стоп.“

Масата бе твърде малка дори за един клиент. Двама сервитьори се мотаеха наблизо, но никой от тях не дойде при мен. Най-сетне се приближи един помощник с испански черти и попита дали бих искал нещо за пиене. Казах, че ще почакам, той ми благодари и ми донесе вода.

Десет минути по-късно забързано влезе Джуди. Изглеждаше ядосана. Бе облечена с прилепнал плетен лилав костюм с пола до около пет сантиметра над коленете и носеше обувки с висок ток в същия цвят. Кремавата й дамска чанта имаше лъскава тока, която светеше като фар, докато тя се придвижваше с енергична походка. Заприлича ми на малка кола, фучаща с бясна скорост.

Изглеждаше още по-слаба, отколкото си я спомнях. Скулите й изпъкваха под пепеляворусите буйни коси. По шията и ръцете й проблясваше брокат. Когато стигна близо до мен и ме видя, щракна с пръсти и още повече ускори крачката си. Токчетата й тракаха по пода като кастанети. Поклащаше бедра и показваше изваяни прасци. Сервитьорите се спогледаха одобрително, докато вървяха след нея, и се запитах дали не си правят някакви илюзии.

Привлекателна богата жена, излязла да се позабавлява. Едва ли биха предположили, че пред тях е председател на висша съдебна комисия.

Станах да я поздравя, а тя допря устни до бузата ми. Когато издърпах стола й, за да седне, се държа, сякаш е свикнала с подобни кавалерски жестове.

— Радвам се да те видя отново, Алекс. Макар да съм сигурна, че и двамата бихме предпочели да беше при други обстоятелства.

Единият от мотаещите се сервитьори се приближи, усмихна се на Джуди и отвори уста. Преди да заговори, тя каза:

— Джин с тоник, джин „Сапфир“. И нека чашата да не бъде пукната, ако обичате.

Младежът се нацупи и отмести поглед към мен.

— За вас, господине?

— Чай с лед.

— Добре.

Когато се отдалечи, Джуди каза:

— „Добле“. Много се радвам, че децата одобряват избора ти. — Засмя се твърде силно и ехидно. — Не зная защо предложих това място, с Боб вече никога не идваме. Извинявай, Алекс, в ужасно заядливо настроение съм, трябва ми време да дойда на себе си. Единственото хубаво нещо в шофирането от центъра дотук е, че ако по пътя не ти се случи нещо изнервящо, имаш предостатъчно време да се освободиш от стреса.

— Напрегнат ден в съда? — попитах.

— Нима някога е леко и спокойно? Не, нищо необичайно, както винаги парад на хора с неразрешими проблеми. Когато външно нещата изглеждат относително спокойни, за мен няма проблем. Но днес… — Заигра с диамантения пръстен на лявата си ръка. Голям, кръгъл солитер, инкрустиран в платина. На дясната й ръка се редуваха жълти диаманти и сапфири. — Все още не мога да повярвам, че това, което се случва с Ричард, е истина. Успя ли да се срещнеш с Ерик и Стейси, след като го отведоха?

— Видяхме се за кратко в участъка, но нямах възможност да поговоря с тях. Адвокатът на Ричард, Джоузеф Сейфър, ми се обади тази сутрин и ми каза, че очаква да го освободят днес и че Ричард ще ми позвъни, за да разговаряме. Все още чакам.

Денят ми бе преминал в чакане и догадки. Сякаш се лутах в гора от хипотези. След като се върнах от библиотеката, отново прегледах папката на Фъско и не стигнах до никакви нови прозрения. Никакви вести от когото и да било. От два дни не бях тичал и прекарах дълго време в планината, но се върнах у дома все още напрегнат. Правих коремни преси, взех душ и пих доста вода.

В шест часа, въпреки уговорката за вечеря с Джуди, стоплих две пържоли и препекох две индиански питки. С Робин хапнахме и реших в заведението да поръчам само салата. Лека и здравословна храна, каква добра представа щях да създам за начина си на живот.

Донесоха напитките ни. Джуди повдигна чашата си, огледа съдържанието й и отпи глътка.

— Джо Сейфър е същински принц. Не говоря саркастично. Идеалният съдебен защитник: благо държане, съчетано с непоколебимостта на психопат. Ако изпадна в беда, бих избрала точно него да ме представлява. — Сините й очи се премрежиха за миг. След още малко джин сякаш се проясниха. — А — каза тя, — това ми трябваше! Явно не поглъщам достатъчно отрова.

— Станала си твърде благоразумна?

— Твърде много внимавам с теглото си.

— Ти?

— Когато бях на шестнадесет години, тежах близо сто килограма. В гимназията бях противно кюфте. От две крачки се запъхтявах. — Нова глътка. — Мисля, че затова изпитвах съчувствие към Джоан… донякъде.

— Донякъде? — попитах.

— Само до известна степен. — Гневно пламъче в очите. — Да кажем, че състоянието, до което стигна, беше нещо непонятно за мен.

— Трудно е човек да си представи, че някой може да преяде до смърт.

— О — въздъхна Джуди, — Джоан беше пълна с изненади.

— Например?

Отново израз на гняв.

— Точно това. За разлика от мен, тя по наследство си беше слаба.

Гласът й издаде злоба и реших да тръгна по заобиколен път, като същевременно проявя личен интерес.

— Как успя да отслабнеш? — попитах аз.

— По старомодния начин: чрез лишение. Самодисциплината се е превърнала в мой стил, Алекс. — Прокара пръст по ръба на чашата. — Няма друг начин, нали?

— Самодисциплина?

— Борба със самата себе си. На повечето хора им липсва воля. Затова се харчат безброй пари за така наречената война срещу наркотиците, непрекъснато се говори за вредата от пушенето и консумирането на твърде много мазнини, но няма никакъв напредък. Хората не престават да се дрогират. Търсят утеха там, където могат да я получат. — За пореден път смях. — Страхотни приказки от устата на съдия, а? Както и да е, просто се грижа за себе си. От здравословна гледна точка, не от суетност. Правя всичко възможно семейството ми да бъде здраво.

— Момичетата ти са спортистки, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Спомням си снимките в офиса ти… игра на открито.

— Господи, каква памет! — отбеляза тя. — Да, Али и Беки обичат гребането и ските и сега и двете са стройни. Но имат склонност към напълняване. Скапан ген: и двамата с Боб сме били закръглени деца. Държа ги строго. Сега, откакто откриха момчетата, е по-лесно. — Облегна се назад. — И двете си имат приятели, слава богу. Навярно ти се струва ужасно. Майка перфекционистка.

— Сигурен съм, че го правиш от загриженост.

— Не си длъжен да бъдеш тактичен, Алекс. С теб сме диаметрални противоположности, нали? Аз получавам заплата, за да върша точно това, което ти избягваш.

Сервитьорът се приближи и я попита дали желае още едно питие.

— Засега не — отвърна тя. — Докторът ще хвърли един поглед на менюто, но аз вече реших какво ще поръчам. Зелена салата, ситно нарязана, без сушени кайсии, маслини или ядки, подправките отделно.

— За мен същото — казах аз, — но с ядки.

Сервитьорът погледна списъка от специалитети, които се бе готвил да изброи, и се отдалечи разочарован.

— С ядки? Странно… — каза Джуди. — Значи нямаш представа как го понасят Ерик и Стейси?

— Сигурен съм, че им е тежко. Помисли ли си за Ричард?

— Дали смятам, че е способен да поръча убийство? Алекс, знаеш не по-зле от мен, че никой не може да надникне в съзнанието на друг човек. Да, предполагам, че теоретически е възможно Ричард да се е опитал да наеме някого да очисти Мейт. Но начинът, по който твърдят, че го е направил, ми се струва твърде глупав за него.

— И Джоан е била интелигентна жена.

Чертите й се изостриха. Тънките бръчки, прикрити с грим, набраздиха цялото й лице. Сякаш образът й се пропука.

— Да, беше, но не претендирам, че съм разбирала постъпките й.

Почаках признаците на стрес да отшумят, но не изчезнаха. Джуди се загледа в чашата с джин и тоник и заигра с бъркалката.

— Мисля, че никога не можем да разберем околните.

— Да предположим — казах аз, — че Ричард е платил на Куентин Гоуд. Защо е изпитвал такава омраза към Мейт?

Тя потърка горната си устна и вдигна поглед към тавана.

— Може би си е въобразил, че Мейт му е отнел нещо, което е принадлежало на него. Ричард ревностно пази всичко, което притежава.

— Държеше ли се с Джоан като със своя собственост?

— Повече от всеки мъжкар? Той е на средна възраст, Алекс. Представител е на определено поколение.

— Значи е смятал, че Джоан му принадлежи.

— Боб също смята, че аз му принадлежа. Ако питаш дали Ричард е бил патологично ревнив, не съм го забелязала.

— А Джоан е направила най-важното решение в живота си, без да се допита до него.

Джуди изтри устните си със салфетка.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не мога да разбера много неща, свързани с това семейство.

— Аз също — промълви тя съвсем тихо. — Аз също.

Шумът в ресторанта почти заглуши думите, но ги прочетох по устните й.

— Виждала ли си родителите на Ричард?

— Не. Доколкото зная, никога не са им гостували и не си спомням Ричард да е говорил за тях. Защо?

— Старая се да се добера до всички подробности. Ерик каза, че баща му е наполовина грък, наполовина сицилианец.

— Мисля, че съм чувала това от Джоан или някое от децата. Но не си спомням Ричард да е парадирал с произхода си. Не съм виждала лозови листа или нещо подобно в къщата.

Изглеждаше изтощена, сякаш бе уморително да говори за семейство Дос.

— Навярно е било предизвикателство да имаш такива съседи — отбелязах.

— Как да разбирам това? — Попита ме със същия рязък тон, с който я бях чувал да се обръща към твърде самонадеяните адвокати.

— Те са от хората, на които се случват необичайни неща. Когато разговарях с Боб за диагнозата на Джоан, ми се стори малко ядосан заради нея…

— Така ли? — вяло промърмори Джуди и огледа ресторанта. Вече бяха заети още няколко маси. — Боб си е такъв. Гордее се с аналитичните си способности: бързо открива проблема и съставя план за действие.

— Но с Джоан не е успял.

— Не успя.

Джуди отново разбърка питието си с наведена глава. Бръчките на напрежение се бяха врязали още по-дълбоко.

— Изглежда Боб е бил сигурен, че болестта й е чисто емоционална депресия — казах аз.

Тя погледна към масата отдясно, където две двойки, настанени преди няколко минути, се смееха и вдигаха наздравици. Повика сервитьора и си поръча още един джин с тоник.

— Съгласна ли си с него? — попитах.

— За кое?

— Че всичко е било на емоционална почва.

— Аз не съм лекар, Алекс. Не можах да си обясня какво е подтикнало Джоан да постъпи така със себе си.

Отново хвърли поглед към щастливите двойки наблизо.

— Що се отнася до Ерик и Стейси…

— Ерик и Стейси ще превъзмогнат преживяното и ще продължат напред, нали? Затова я изпратих при теб.

Второто й питие бе донесено. Разказахме си по няколко случки от съда и изслушах тирадата й за общинската политика и неспособността на областния прокурор да осигури плащането на детските издръжки. Това ми даде възможност да премина отново към желаната тема.

— Никой не успя да хване и Мейт.

Джуди разбърка джина си и кимна.

— Не съм сигурен дали Мейт е бил доволен от това — споделих. — Не са му дали възможност да се прави на герой.

— Да, беше голям борец за права, а?

— Най-интересното, Джуди, е, че не си е приписал заслугата за смъртта на Джоан. Дори не се е опитал, за разлика от всички други случаи.

Бе задържала чашата си във въздуха и бавно я свали.

— Направил си подробно проучване?

— Полицията е предположила, че Мейт е помогнал на Джоан да се самоубие, но не е било потвърдено.

— Бих казала, че предположенията им са напълно основателни, Алекс. Тялото й е било пълно с химикалите, които е използвал Мейт.

Сервираха салатите ни. Голяма чиния с нещо, което приличаше на прясно окосена трева. В моята имаше кашу. Стомахът ми все още бе пълен от пържолата и нищо не можеше да събуди апетита ми. Зачоплих листата, а Джуди посегна да набоде миниатюрен домат, но той се изплъзна изпод вилицата й. За част от секундата изражението й издаде гняв. Разговорът за Дос се оказа мъчение за нея.

Загреба хапка маруля.

— Дори ако Ричард е проявил глупостта да даде пари на онзи негодник и той се е отметнал, надявам се да не е опитал отново. След като разговаряхме, поразпитах този-онзи. Засега няма други подозрения, освен опит за подстрекаване към убийство. Ти чу ли нещо друго?

— Не — отвърнах.

— Страстта, Алекс, кара хората да вършат щури неща.

— Ричард е изпитвал страст към Джоан?

— Предполагам.

Повдигна ръкава си и погледна дамския си часовник „Ролекс“.

— Къде е хронометърът? — пошегувах се аз.

Джуди се усмихна.

— Съжалявам, Алекс. Много съм уморена. Освен това и аз не съм гладна. Има ли нещо друго?

— Искам да узная повече за Ерик.

— Както ти казах още при първия ни разговор, той е гений, перфекционист. Властна натура.

— Стейси каза, че е излизал с Али.

Кратко мълчание.

— Да, излизаха заедно. Преди година. Али каза, че бил малко особен. Опитвал се да я командва, затова го заряза.

Стейси бе казала, че брат й е скъсал с приятелката си. Тийнейджърска сапунена опера. Нима имаше значение?

— Явно се е метнал на Ричард — отбелязах.

— Изцяло прилича на него. Като ходеща ядрена бомба.

— А Стейси?

— Ти си неин терапевт. Какво мислиш?

— Не беше ли близка с Джоан?

— Защо питаш?

— Защото Ерик е бил край леглото на Джоан през последните й дни.

Джуди побутна чинията си.

— Алекс, мисля, че си останал с погрешно впечатление за отношенията между нас и семейство Дос. Бяхме съседи, приятели и партньори на тенис. Но през повечето време те пазеха проблемите си в тайна, а ние живеехме своя собствен живот. Ричард казал на Боб, че Стейси изглежда разсеяна. При редките ни срещи ми се струваше малко потисната и я изпратих при теб. Това е всичко. Не мога да поема по-голяма отговорност. Съжалявам, че не съм в състояние да помогна повече, но няма какво друго да ти кажа.

Стана, с гневна походка отиде при сервитьора ни, който разговаряше със свой колега, постоя там няколко секунди и му каза нещо, което го накара светкавично да се размърда. Тя се върна да допие питието си на крак.

— Сополанко. Чакам го, за да поискам сметката, а той обсъжда поредното си прослушване.

Обектът на гнева й не посмя да я погледне, когато дотича, сложи сметката на масата и побърза да изчезне. Джуди посегна към листа, но аз я изпреварих.

— Какво е това? — попита тя. — Опит за подкуп на съдия?

— Благодарност за отделеното време — отвърнах аз.

— Само това мога да ти дам — каза Джуди. — Време. Жар, но без да хвърля светлина.

Лексусът й бе оставен до бордюра и я изпратих, преди да помоля да докарат колата ми. Докато чаках севилята, се опитах да осмисля случилото се през последния половин час.

Бе пристигнала в ресторанта напрегната, както никога не я бях виждал. Всеки от въпросите ми сякаш затягаше обръча около душата й. Преди да си тръгне, ме бе предупредила, че няма да получа друга възможност да я разпитвам. Явно бях разчоплил някаква рана, но нямах представа каква.

Нямах шанс да насоча разговора към темата за изследванията.

Бях я гледал в съда, бях я виждал хладнокръвно да се справя с изключително тежки дела и реших, че има нещо лично. Но не бях успял да се добера до друго от автобиографията й, освен че се е презирала заради наднорменото си тегло.

„Бях противно кюфте…“ Но ако това имаше някаква връзка със семейство Дос, не я долавях.

„Не мога да поема по-голяма отговорност.“

Отговорност за семейство Дос, която бе бреме за нея и съпруга й? Дали Боб реагираше с гняв, защото бе мъж от определено поколение?

Близост, довела до нещо ужасно? Дали причината за гнева на Боб, когато бе видял Ричард и Джоан в басейна, бе ревност? Може би ставаше дума за поредната размяна на партньори между богати семейства?

А дали това бе свързано по някакъв начин със срива на Джоан? Може би бе сторила нещо, което Ричард не бе в състояние да й прости?

Вина и изкупление. Дали Ерик бе разбрал?

Ерик и Алисън бяха скъсали. Беки бе посещавала терапевтични сеанси, бе страдала от смущения в храненето и успехът й в училище се бе влошил, а Джоан й бе помогнала да повиши оценките си. Стейси бе загубила ориентация, а Ерик бе прекъснал следването си. Боб бе разгневен, Джуди бе напрегната, а Джоан… мъртва.

Всичко това, събрано на едно място, напомняше за психопатологичен миш-маш.

И все пак, какво общо имаше то с трупа на Мейт в микробуса и геометричните фигури, издълбани в плътта му?

Защо Мейт не бе поискал да му се признае заслугата за смъртта на Джоан?

Гумите на севилята изскърцаха и служителят от паркинга ми отвори вратата с изражение, което сякаш казваше, че не заслужавам подобна чест. Когато потеглих, отново премислих всичко и стигнах до извода, че напразно съм загубил и времето на Джуди, и своето и безспорно съм развалил добрите си отношения с влиятелната съдийка по семейно право.

Нов ден — нов триумф. Горивото опасно намаляваше и заредих на една бензиностанция на „Уилшър“. Използвах телефонния автомат до тоалетната, за да позвъня на службата за съобщения. Джоузеф Сейфър се бе обадил пет минути по-рано от домашния телефон на Ричард.

Набрах номера и вдигна Ричард. Гласът му бе дрезгав и необичайно тих.

— Докторе… почакай.

След секунда зазвуча мелодичният глас на Сейфър.

— Доктор Делауер, благодаря ви, че се отзовахте толкова скоро!

— Какво ново?

— Ричард и децата са си у дома. Прибраха се преди четири часа, но изчаках суматохата да отшуми, преди да ви се обадя.

— Суматоха от пресата?

— Журналисти, полиция, кой ли не. Мисля, че всички се разотидоха, освен една цивилна кола на улицата. В нея са двамата полицаи, които са отвели Ричард от дома ви.

Досадното дежурство бе възложено на Корн и Деметри. Майло бе успял да им го върне тъпкано, поне донякъде.

— Не са особено дискретни — отбелязах.

— Варварите не се славят с дискретност.

— Претърсиха ли къщата?

— Заплашиха — каза Сейфър. — Оспорваме искането им, настояваме пред съдията да отхвърли молбата за разрешително. Зная, че е неудобно в този час, но ако намерите време да наминете и да поговорите с Ричард и децата, би било чудесно.

— В къщата?

— Бих могъл да ги доведа в кабинета ви, но след всичко, което преживяха…

— Не се безпокойте — прекъснах го аз. — Идвам.