Доктор Смърт - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джонатан Келерман (20.) #20

20.

Ние с Майло останахме в сепарето.

Сервитьорката стоеше до старицата и любезно й обясняваше нещо. Майло й махна с ръка да дойде при нас. Тя му даде знак да почака.

— Не стига че ще платя сметката, а и ще чакам.

— Каза, че обича пушени гърди, а не хапна много — отбелязах. — Може би страда от нещо, което вреди на апетита.

— И какво е то?

— Неудовлетвореност. От доста време се занимава с онзи тип, а не е постигнал голям напредък. Стана малко раздразнителен, когато намекнах, че Бърк се е превърнал във фикс идея за него. Понякога това кара човек да върви като кон с капаци. От друга страна, има твърде много съвпадения.

— Например геометрията?

— Убиец с медицински познания и интерес към изобразителното изкуство, влечение към евтаназията, съчетано с бруталност. Беше страшно близо до истината, когато описа предполагаемите подробности около убийството на Мейт, до нападението в гръб и заличаването на следите.

— Възможно е някой от отдела да се е разбъбрил.

Сервитьорката се приближи.

— Сметката е платена. От господина с белите коси.

— Значи все пак е джентълмен.

Майло й подаде десетачка.

— Той остави и бакшиш.

— Получавате двоен бакшиш.

— Благодаря — отвърна тя с усмивка.

Когато се отдалечи, казах:

— Виждаш ли, съдиш го прекалено сурово.

— Професионален навик… добре, част от парите, които плащам за данъци, се върнаха при мен… Да, има съвпадения, но между психопатите убийци често се забелязват общи неща, нали? Ограничен репертоар: пребиване, стрелба или накълцване. И разликите не са малко. Да започнем от най-съществените: Мейт не е младо момиче и не беше вързан за дърво. Фъско може да предполага каквото си ще, но психолог или не, в основата са чувствата му. Докъде ще стигна, ако приема Бърк за заподозрян? Да тръгна по следите на един фантом, когото Бюрото не е успяло да хване петнадесет години? Вече имам списък от имена на истински лица. — Плъзна ръка по папката. — Ако не се съглася да му съдействам, ще притисне по-висшестоящите и така или иначе ще бъда принуден. Засега опитва да се разбере лично с мен.

Влязоха няколко хлапета с черни дрехи и множество халки по лицата и ушите и се настаниха в сепаре до прозореца. Гръмогласен смях. Многократно чух думата „пастърма“, сякаш бе някаква парола.

— Отрова за малките зверчета — промърмори Майло. — Ще ми направиш ли една голяма услуга? Няма да нарушиш професионалната етика. — Потупа по папката. — Прегледай това вместо мен. Ако попаднеш на нещо пикантно, ще го проуча по-подробно… Изкуство. Бърк рисува графика, а не живопис. Вече имаме основателни подозрения кой е авторът на онзи шедьовър… Имаш ли нещо против?

— Не.

— Благодаря. Така ще ми остане време за далеч по-забавни занимания.

— Какви например?

— Да поразгледам бордеите във Венис. Интересната част от полицейската работа. — Излезе от сепарето. — Федерални агенти с дипломи за психолози, престъпници, завършили медицина, а моя милост с някаква си магистратура. Не е приятно да знаеш, че те превъзхождат.

Прибрах се с папката у дома малко след три часа. Пикапа на Робин го нямаше, а пощата все още бе в кутията. Взех писмата, сварих кафе и след като изпих чаша и половина, влязох в кабинета си и позвъних на службата за съобщения.

Секретарката на Ричард Дос бе позвънила, за да ме предупреди, че Ерик ще пристигне с половин час по-рано за сеанса, предвиден за четири. Момчето било прегледано от доктор Робърт Манитоу. Ако имам време, да му се обадя. Бе оставила номера му и веднага го набрах. Администраторката ми се стори заядлива, а името ми не й говореше нищо. Накара ме да чакам дълго. Без музика. Добре.

Не се познавах лично с Боб, бях го виждал само на семейните снимки в офиса на Джуди.

Най-сетне чух отчетлив говор.

— Доктор Манитоу. Кой се обажда?

— Доктор Делауер.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Троснато. Нима съпругата му никога не бе споменавала, че е работила с мен?

— Психолог съм…

— Зная кой сте. Ерик е на път към вас.

— Как е той физически?

— Добре. Вие сте настояли да го прегледам, нали?

Във всяка дума се долавяше враждебност. Безспорно тонът му бе укорителен.

— Мислех, че е добра идея, като се има предвид какво е преживял.

— Какво е преживял всъщност?

— Освен че все още скърби за майка си, баща му твърди, че държането му напоследък било странно. Изчезнал без обяснение, отказвал да говори…

— Говори нормално — прекъсна ме Манитоу. — Току-що разговаря с мен. Каза ми, че всичко това са глупости, и съм напълно съгласен с него. Той е студент, за бога. Всички на неговата възраст хукват нанякъде и вършат щуротии. Нима с вас не е било така?

— Съквартирантът му е бил толкова разтревожен, че…

— Хлапето е решило поне веднъж да не бъде съвършено. Би трябвало да помислите от кого тръгва цялата тази истерия, преди да се хванете.

— От кого?

— От Ричард — отвърна той. — Всичко в живота му е един голям фарс. Цялото му семейство е такова, при тях няма нищо спонтанно, всичко е сделка.

— Твърдите, че преиграват…

— Недейте така — прекъсна ме той. — Не изопачавайте думите ми. Да, по дяволите, преиграват! Когато построиха онази къща, трябваше да си направят и амфитеатър.

— Сигурно ги познавате добре — казах аз, — но след случилото се с Джоан…

— Случилото се с Джоан беше ад за горките деца. Но истината е, че тя чисто и просто бе зле психически. Нямаше й нищо, освен че бе избрала да престане да живее и преяждаше до пръсване. Беше загубила здравия си разум. Затова се е обърнала към онзи шарлатанин да я довърши. Най-обикновена депресия. Въпреки че не съм психиатър, можех да й поставя диагноза. Казах й да потърси помощ от специалист, но тя отказа. Ако Ричард ме бе послушал и я бе изпратил на лечение, щеше да се съвземе и на децата щяха да им бъдат спестени всички гадости.

Не говореше високо, но неволно отдалечих слушалката от ухото си.

— Успех с хлапето — каза той. — Трябва да бързам.

Щракване. Гневът му витаеше във въздуха, по-осезаем от септемврийския смог.

Предишния ден, след като бях доловил болката на Стейси, докато се разхождахме край плажа, бях решил да не се обаждам на Джуди и гадаех каква връзка съществува между семейства Манитоу и Дос, освен бутането на колички заедно до магазина и тениса в кънтри клуба. Сега любопитството ми пое в съвсем друга посока.

„Нейният Ерик, моята Алисън, а после Стейси и Беки…“

Проблемите на Беки в училище, частните уроци при Джоан, а след това отново понижаване на успеха й, когато Джоан вече не е била в състояние да й помага… Дали реакцията на Боб бе породена от чувство за отхвърленост?

Беки бе станала твърде слаба. След терапията, на която бе подложена, бе започнала да си играе на терапевт със Стейси, а сега я отбягваше.

Ерик бе скъсал с Алисън. Още едно отхвърляне?

Дали Боб Манитоу бе сърдит заради разбитото сърце на дъщеря си? Не, навярно имаше нещо по-сериозно. Освен това негодуванието, с което се отнасяше към проблемите на семейство Дос, не бе споделено от съпругата му. Джуди ме бе препоръчала пред бащата на Стейси, защото бе загрижена за момичето. Просто още един случай на мъжко пренебрежение и женско съчувствие? Или съчувствието на Боб се бе изпарило, когато не бе успял да помогне на Джоан, след като е изпаднала в „най-обикновена депресия“? Дали понякога общопрактикуващите лекари стават раздразнителни, когато се сблъскат с психосоматично заболяване, или този лекар просто имаше лош ден?

Спомних си още нещо: разказа на Стейси как Боб гледал с възмущение Ричард и Джоан, докато се опипвали в басейна.

Дали е тесногръд моралист? Може би причината общуването със семейство Дос да му бъде неприятно бяха емоционални задръжки. Често у хората, загърбващи собственото си отчаяние, бях долавял нещо, което един мой преподавател от университета наричаше „бягство от месомелачката“.

Нямаше смисъл да гадая, работата ми не бе свързана със семейство Манитоу. Бях допуснал гневът на Боб Манитоу да ме накара да се увлека. Все пак реакцията му бе толкова бурна и необяснима, че не можах да се отърся от тези мисли и докато чаках Ерик, отново се сетих за Джуди.

Представих си мършавата съдийка в офиса й. Интериорът на помещението бе безупречен, както и външността на обитателката му. Тя имаше гладка кожа със златист загар, изправена стойка и привлекателно лице. Шлиферът й висеше на закачалката от орехово дърво и тя стоеше там в плътно прилепнал костюм на „Сейнт Джон Нитс“.

Офисът й винаги изглеждаше готов за фотосеанс: лъснати мебели, свежи цветя в кристални вази и матово осветление, създаващо уют. Нищо не подсказваше, че зад една от вратите се намира съдебна зала, в която се разиграват страховити сцени.

Онези семейни фотографии. Двете малки русокоси хубавици. Твърде слаби като майка си. Бащата на заден план. Дали всички на снимката бяха усмихнати? Не можех да си спомня, но бях почти сигурен, че Боб е намръщен.

Хилава майка и две хилави дъщери, едната почти като скелет. Дали вманиачаването на Джуди в подробности не се проявяваше и като натиск върху децата й да бъдат безупречни? Дали проблемите на семейство Дос не се преплитаха по някакъв начин с тези на съседите им?

Може би се впуснах в тези разсъждения, защото това бе далеч по-приятно, отколкото да се заема с папката, която бях взел от заведението. Геометрия.

Най-сетне червената лампа запримигва.

До страничната врата стояха Ричард и Стейси, а между тях бе Ерик.

Както обикновено, господин Дос бе облечен с черна риза и панталони и държеше сребристия си телефон в ръка. Стори ми се малко уморен. Дъщеря му бе с разпуснати коси, с бяла рокля и равни обувки. Представих си момиченце на първо причастие.

Ерик изглеждаше враждебно настроен. Начинът, по който баща му и сестра му говореха за него, създаваше впечатление за внушително присъствие. Но физическият му образ издаваше генетичната връзка със семейство Дос. Не бе по-висок от Ричард и навярно тежеше с около пет килограма по-малко. Леко прегърбена стойка. Малки ръце и крака.

Имаше вид на крехко момче, с големи тъмни очи, малък нос и нежни нацупени устни. Лицето му бе по-топчесто, отколкото на Стейси, но със същия тъжен израз. Кожата му имаше червендалест оттенък, а черните му коси бяха подстригани толкова късо, че на главата му не се виждаха къдрици, а само лек мъх. Ризата му бе възголяма и увиснала над отпуснатия колан на мръсни и измачкани широки панталони. По крачолите им, навити над маратонките, имаше сива засъхнала кал. Брадичката и бузите му бяха покрити с набола брада.

Избягваше погледа ми и потупваше с пръсти по бедрата си. Нежни ръце с черно под изпочупени нокти, сякаш бе пълзял в кал. Явно баща му не се бе опитал да го накара да се измие или не бе успял.

— Ерик? Доктор Делауер — представих се аз и му подадох ръка.

Той не отвърна на жеста и заби поглед в земята. Пръстите му продължиха да потрепват.

Симпатично момче. На някое задушевно студентско събиране би привлякъл вниманието на момичетата, които си падат по мрачни, чувствителни младежи.

Точно когато понечих да отдръпна ръката си, той я пое. Дланта му бе студена и влажна. Обърна се към баща си и се намръщи, сякаш бе усетил остра болка.

— Ричард, вие със Стейси можете да почакате отвън или да се поразходите — предложих. — Елате отново след час.

— Не е ли нужно да поговориш с мен? — попита Ричард.

— По-късно.

Разтвори устни, сякаш за да подхвърли някаква забележка, но замълча.

— Добре тогава. Какво ще кажеш да пийнем кафе или нещо друго, Стейс? За един час ще успеем да отскочим до Уестууд и да се върнем.

— Разбира се, татко.

Срещнах погледа на Стейси. Леко ми кимна, за да ме увери, че няма нищо против да приема брат й. Безмълвно потвърдих, че съм разбрал, затворих вратата и когато останах насаме с Ерик, казах:

— Насам.

Той влезе след мен в кабинета ми и застана неподвижно в средата на стаята.

— Настани се където ти е удобно — поканих го аз. — Ако е възможно да се почувстваш удобно.

Пристъпи към най-близкия стол и бавно седна.

— Разбирам защо не желаеш да бъдеш тук, Ерик. Така че, ако…

— Прав сте, не желая. — От ангелската му уста зазвуча плътен мъжки глас. Баритонов тембър, подобен на този на Ричард, но още по-дълбок. Поклати глава. — Заслужавам да бъда тук, защото сам си го начуках. — Пръстите му заиграха с едно от копчетата на ризата. — Абсурдно, нали? — каза той. — Фразата, която употребих. Използването на думата „чукам“ като обида. Твърдим, че това е най-красивият акт в природата, а в същото време измисляме подобни обидни изрази. — Кисела усмивка. — Редакционна поправка: защото съм с лабилна психика. Сега сигурно ще попитате в какъв смисъл.

— В какъв смисъл?

— Нали работата ви е да установите това?

— Точно така — потвърдих.

— Изгодна работа — отбеляза той и огледа кабинета. — Нямате нужда от оборудване, само сблъсък между вашата душа и тази на пациента в безкрайната вселена, с надежда за откриване на допирни точки. — Отново кратка усмивка. — Както навярно се досещате, изучавал съм психология.

— Хареса ли ти?

— Приятно отклонение от жестокия свят на търсенето и предлагането. Но едно не ми допадна. Твърде много наблягате на понятията стабилност и лабилност, а не обръщате внимание на чувството за вина и изкуплението.

— Смяташ, че не отдаваме значение на ценностите?

— Не обхващате всичко, което трябва. Чувството за вина е добродетел, може би най-значимата. Помислете върху следното: какво друго би мотивирало нас, двуногите същества, да въздържаме импулсите си? Какво друго предотвратява превръщането на обществото в шибана ентропична маса?

Скръсти ръце и отпусна рамене. Използването на гръмки думи бе неговият начин за разтоварване. Представих си първите му предпазливи изказвания, приети с удивление, а после с овации. Все по-високи постижения, надминаване на очаквания.

— Чувството за вина е добродетел — повторих аз.

— Какви други добродетели съществуват? Какво друго ни прави цивилизовани? Ако можем да се наречем такива. Това подлежи на дебат.

— Има различни нива на цивилизованост — казах аз.

Той се усмихна.

— Може би вярвате в чистия алтруизъм. Добрите дела носят вътрешно удовлетворение. Мисля, че смисълът на живота е избягване: хората вършат най-различни неща, за да избегнат наказание.

— От личен опит ли си се убедил в това?

Ерик се раздвижи на стола си.

— Добре, добре. Не прибързвате ли малко с директните въпроси? Тук съм едва от пет минути, при това не изцяло по своя воля.

Не отвърнах.

— Ако настоявате, да поговорим за реакцията ми, когато баща ми нахълта в моето кътче за медитация.

— Каква беше тя?

— Категоричен отказ от общуване. Това, което наричате „избирателно онемяване“.

— Поне е „избирателно“.

Втренчи поглед в мен.

— Което означава?

— Означава, че действаш по своя воля — обясних.

— Нима? Да съм го показал с нещо?

— По своя воля или не, защо мислиш, че е необходимо човек да изпитва чувство за вина, Ерик?

Смръщи вежди за по-малко от секунда, но прикри смущението си с усмивка.

— Аха! — Отново заигра с копчето на смачканата риза. — Голям философ сте. Вероятно сте завършили в някой от университетите „Айви“… да видим тези дипломи… О, извинявайте. Държавния. От този край ли сте родом?

— От Средния запад.

— Израснали сте сред жито и крави, а сте философски настроен. Това ми напомня за „Моята вечеря с Андре“.

— Това ли е любимият ти филм? — попитах.

— Харесват ми диалозите. Но повече ми допада „Смъртоносно оръжие“.

— О?

— Простотата носи утеха.

— Защото животът е сложен?

Понечи да отговори, но замълча, отново разгледа дипломите ми и впери поглед в килима. Минута-две никой от двама ни не проговори. Най-сетне той вдигна очи.

— Изчаквате реакцията ми, а? Техника номер тридесет и шест В?

— Разполагаш с достатъчно време — отвърнах.

— Вашата работа изисква търпение. Аз не бих се справил с нея. Казвали са ми, че не мога да бъда търпелив с глупаци.

— Кой ти го е казвал?

— Всички. Главно татко. Трябваше да прозвучи като комплимент. Той се гордее с мен и го показва, като непрекъснато ме уверява в подкрепата си. Бихте нарекли това случай на конструктивно чувство за вина.

— За какво се чувства виновен баща ти? — попитах.

— Загуба на контрол. Наложи се да се грижи сам за две хлапета, когато и тримата знаем, че предпочита да лети из страната и да трупа имоти.

— Струва ми се, че не е било негово решение.

— Е… — Повдигна крайчеца на устните си. — Татко невинаги е разумен, но така е с всички, нали? За да разберете къде се корени чувството му за вина, трябва да узнаете малко повече за миналото му. Така ли е?

— Разкажи ми.

— Започнал е от нулата, типичен пример за имигрант, достигнал до върха. Баща му беше грък, а майка му сицилианка. Имаха магазин за хранителни стоки в Байон, Ню Джърси. Не долавяте ли във външността ни маслинов полъх от Каламата? В онази част на света семейство означава мама, татко и децата, лозови листа, пускане на газове след преяждане с чорба, характерните атрибути на Средиземноморието. Но горкият „татко“ остана без „мама“ в своето семейство. Не спаси жена си.

— Беше ли по силите му?

Ерик се изчерви и сви ръце в юмруци.

— Откъде да знам, мамка му! Защо изобщо да си задавам този въпрос, когато отговорът е практически невъзможен? Защо да отговарям на всички ваши въпроси? — Хвърли поглед към вратата, сякаш се колебаеше дали да не избяга и промърмори: — Каква полза има?

Още повече се прегърби.

— Този въпрос те смути — казах аз. — Задавал ли ти го е някой друг?

— Не — отвърна той. — Защо да ми пука за другите? Защо да ми пука за шибаното минало? Това, което става сега, е по-важно, отколкото… Забравете, наистина няма смисъл да говорим на тази тема. Не бързайте да се възгордявате, че още при първата ни среща сте ме накарали да проявя емоционалност. Ако ме познавахте, щяхте да знаете, че не е трудно. Аз съм най-емоционалният човек на света. Казвам всичко, което мисля. Каквото е в ума ми, това е на езика ми. Ако съм в настроение, изливам чувствата си дори пред шибани непознати, така че не сте постигнали напредък.

Промърмори още няколко ругатни под носа си.

— Единствената причина да се съглася да дойда е…

Мълчание.

— Каква е, Ерик?

— Хвана ме в момент на слабост. Имаше пълнолуние и бях скапан. Повярвайте ми, няма да се повтори. Първа важна задача: още довечера да се върна в Пало Алто. Втора: да си намеря нов съквартирант, който да не ме порти, когато реша да се отклоня от „правия път“. Всичко това са глупости, разбирате ли? Аз го зная, доктор Манитоу го знае, а ако хартийките, които сте окачили на стената, са заслужени, и вие би трябвало да го знаете.

— Много шум за нищо — отбелязах.

— Определено не е „Сън в лятна нощ“, в моя живот няма място за комедии, докторе. Аз съм дете, преживяло трагедия. След ужасяващия край на майка си имам право да се държа гадно, нали? Смъртта й бе огромно изпитание за мен. — Притисна ръцете си една към друга, като за молитва. — Благодаря ти, мамо, че ме подложи на това изпитание. — Плъзна се в стола почти до легнало положение и се усмихна. — Добре, да поговорим за нещо по-весело. Какво ще кажете за „Доджърс“?

— Като се има предвид, че довечера се връщаш в „Станфорд“ и вероятно никога вече няма да се видим, ще рискувам да си навлека гнева ти, като предложа да намериш някого там, с когото да споделяш. Чуй ме, Ерик. Не твърдя, че си психически лабилен, но си преживял нещо ужасно и…

— Толкова сте задръстен — прекъсна ме той със смущаващо спокоен тон. — Как можете да си седите тук и да съдите какво съм преживял?

— Не съдя, опитвам се да проявя съчувствие. Бях по-голям от теб, когато почина баща ми, но не много. Той също беше виновен за кончината си. Вече бях възрастен човек, когато загубих майка си, но загубата й ме разтърси по-дълбоко, защото бях по-близък с нея, и изведнъж се почувствах осиротял. Има нещо в това чувство… самотата. Смъртта на баща ми беше голям удар върху вярата ми. Фактът, че нещо толкова важно може да ти бъде отнето просто ей така. Безсилието. Започваш да гледаш на света по друг начин. Мисля, че си струва да се обърнеш към някого, който е готов да те изслуша.

Черните очи втренчено се взираха в моите. Една вена на врата му пулсираше. Усмихна се и отпусна рамене.

— Хубава реч, брато! Как се наричаше това? Конструктивно откровение? Техника номер петдесет и пет С?

Вдигнах ръце.

— Стига толкова.

— Извинявайте — припряно промълви той с тих глас. — Вие сте добър човек. Проблемът е, че аз не съм. Така че не си губете времето.

— Изглежда, много държиш на това — казах аз.

— Да те смятат за избухлив зъл гений. Мисля, че някога в живота ти някой ти е втълпил, че умните хора трябва да бъдат злобни. Но съм срещал доста истински злодеи и ти не спадаш към тази категория.

Цялото му лице почервеня.

— Извинявам се. Няма смисъл да забивате шибания нож в сърцето ми.

— Извиненията ти са излишни, Ерик. Ти си клиентът, не аз. Прав си за конструктивното откровение. Реших да споделя какво съм изживял, за да те провокирам да поискаш малко помощ.

Обърна ми гръб.

— Това наистина са пълни глупости. Ако татко не се бе държал като малодушна старица, нямаше да ни сполети тази трагедия.

— Не можеш да промениш действителността, Ерик.

— Оставете ме на мира!

— Забрави философиите, Ерик. Забрави за курса по психология. Действителността за теб е това, което преживяваш. Повечето хора на твоята възраст не са се сблъсквали с нещата, които са се случили на теб. Повечето от тях не се задълбочават в размисли за вината и изкуплението.

Настръхна, сякаш го бях разтърсил.

— Говорех абстрактно.

— Така ли? — Стори ми се, че се кани да скочи от стола. Отново се отпусна и избухна в смях. — Значи сте срещали истински злодеи?

— Понякога се налага.

— Убийци?

— И такива.

— Серийни убийци?

— Също.

Отново смях.

— И мислите, че аз не спадам към тази категория?

— Да приемем, че предположението ми е основано на опит, Ерик. Макар и да си прав, че не те познавам. Предполагам и нещо друго: чувството за вина не е само абстракция за теб. Баща ти и сестра ти ми казаха колко дълго си стоял до майка си по време на боледуването й. Прекъснал си следването за цял семестър…

— И сега понасям заслужено наказание. Затова ли съм принуден да слушам тези шибани брътвежи?

— Разговорът с терапевт не е наказание.

— Освен когато са те довели насила.

— Нима баща ти би могъл да те принуди? — попитах. Не получих отговор. — Изборът е бил твой. Тук си по своя воля. Тъй като аз работя за теб, трябва да ти дам полезен съвет и да те пусна да си ходиш.

— Моят съвет е да се откажете. Не губете ценното си време. Всъщност изобщо не биваше да идвам и да прекъсвам терапията на Стейси.

— Стейси няма нищо против.

— Така твърди. Винаги реагира по този начин. Когато избира пътя на най-малка съпротива, всичко е наред. Но повярвайте ми, въпрос на време е да престане да сдържа гнева си. Дълбоко в себе си тя ме мрази. Аз съм сянка в живота й. Най-хубавото, което й се е случвало, е моето заминаване. „Станфорд“ е последното място, където би искала да учи, но татко настоява и накрая тя отново ще се подчини. Това е пътят на най-малка съпротива. Ще дойде там, ще иска да излиза с мен и отново ще ме намрази.

— Значи престава да те мрази, когато сте разделени?

— Раздялата събужда чувство на привързаност.

— Понякога раздялата охлажда чувствата.

— Много мъдро — отбеляза той. — Стига толкова мъдрости за днес.

— Наистина мислиш, че Стейси те мрази.

— Зная го със сигурност. Не мога да направя нищо по въпроса. Полага ми се правото на първородния, тя просто трябва да се задоволи с ролята на номер две.

— А твоята роля е да бъдеш номер едно.

— Това е и бреме. — Повдигна маншета си. — По дяволите, забравил съм часовника си в общежитието! Дано никой не го задигне. Трябва да тръгвам, да се заема с важните си задачи. Колко време имаме още?

— Десет минути.

Още веднъж огледа стаята, видя детския кът и етажерката, отрупана с дъски и пионки за игра.

— Хей, хайде да поиграем на „Страната на сладкишите“. Да видим кой пръв ще стигне до върха на бонбонената планина.

— В игрите няма нищо лошо — уверих го аз. — Всеки има нужда от разтоварване.

Той се обърна и ме зяпна. Не видях сълзите в очите му, но рязкото движение, с което ги изтри, издаде, че са потекли.

— Имате готов отговор за всичко. Благодаря за шибаните ви мъдрости, докторе.

Някой позвъни. С осем минути по-рано. Ричард бе твърде нетърпелив?

Натиснах бутона за домофона до страничната врата.

— Аз съм — каза Ричард. — Извинявай за прекъсването, но тук възникна малък проблем.

С Ерик забързахме към вратата. Отвън стояха Ричард и Стейси, а зад тях двама мъже.

Детективите Корн и Деметри.

Ричард каза:

— Тези господа искат да ги придружа до участъка.

— Хей, докторе, хубава къща — подхвърли Корн.

— Познаваш ли ги? — промърмори Ричард.

— Какво става? — попитах аз.

Корн отвърна:

— Както каза господин Дос, налага се да дойде с нас в участъка.

— За какво?

— За разпит.

— Във връзка с?…

Деметри пристъпи напред.

— Не е ваша работа, докторе. Позволихме на господин Дос да ви се обади, защото присъстват децата му, а едното от тях е малолетно. Момчето е на двадесет години, нали? Могат да се приберат у дома с колата на баща си.

Двамата с Корн едновременно застанаха до Ричард. Погледът му издаде тревога.

— Татко? — промълви Стейси с ококорени от ужас очи.

Ричард не отговори. Дори не попита за какво е всичко това. Дали защото не искаше децата му да чуят отговора?

— Вие ще пътувате с нас — каза Деметри.

— Първо ще се обадя на адвоката си.

— Не ви арестуваме, господине — каза Корн. — Можете да се обадите от участъка.

— Ще позвъня на адвоката си. — Размаха сребристия си телефон.

Корн и Деметри се спогледаха. Корн каза:

— Добре. Кажете му да дойде в участъка в Западен Ел Ей, но ще тръгнете с нас.

— Мамка му! — изруга Ерик и пристъпи към детективите.

— Стой настрана, синко — предупреди го Деметри.

— Не съм твой шибан син! Ако бях, щях да се самоубия.

Деметри пъхна ръка под сакото си и докосна револвера.

Стейси затаи дъх, а Ерик широко отвори очи.

Сложих ръка на рамото му и го разтрих. Трепереше.

Ричард натисна няколко бутона на мобилния си телефон. Ерик се приближи към Стейси и обви ръка около раменете й. Тя обгърна кръста му. Устните й затрептяха. Брат й бе стиснал своите, но вените на врата му пулсираха. И двамата гледаха баща си, докато държеше телефона до ухото си.

Ричард нервно потропа с крак. В очите му вече нямаше и следа от уплаха. Дали умееше да запазва самообладание, когато положението е напечено, или просто не бе изненадан?

— Сондра? Обажда се Ричард Дос. Моля те, свържи ме с Макс… Какво? Кога?… Добре, слушай, важно е да се чуя с него… Загазих. Не, не е това. Сега не мога да говоря. Обади му се в Аспен. Веднага. Ще бъда в полицейския участък в Западен Ел Ей с двама детективи… Как се казвате?

— Корн.

— Деметри.

Ричард повтори имената им.

— Открий го, Сондра, ако не може да лети сега, поне да ме насочи към някого, който би могъл да ми помогне. Да позвъни на мобилния ми телефон. Разчитам на теб. Дочуване.

Затвори.

— Да тръгваме — настоя Деметри.

— Деметри? — каза Ричард. — Грък ли сте?

— Американец — припряно отвърна Деметри и добави: — Латвийска жилка. Отпреди доста време. Да вървим, господине.

Едва ли думата „господине“ би могла да прозвучи така обидно, както от устата на полицай.

Стейси заплака. Ерик я притисна към себе си.

— Няма нищо страшно, деца, само почакайте — успокои ги Ричард. — Ще си дойда за вечеря. Обещавам.

— Татко… — каза Стейси.

— Всичко ще бъде наред.

— Господин Дос — подкани го Корн и го хвана за лакътя.

— Почакайте — настоях. — Ще се обадя на Майло.

Детективите едновременно се усмихнаха, като по команда. Бях озадачен.