Доктор Смърт

22.

Докато шофирах към дома, студените ми ръце стискаха волана и сърцето ми биеше неудържимо.

„Опитай се да забравиш децата, вече нямаш работа с тях. Съсредоточи се върху фактите.“

Майло бе прав. Фактите се връзваха. Инстинктът му го бе насочил към Ричард. Както и моят: крайно време бе да бъда честен пред себе си. Още когато бях чул за убийството на Мейт, веднага се бях сетил за Ричард. Досега бягах от истината, криех се зад сложността на етическия конфликт, но реалността изведнъж ме връхлетя с цялата си сила.

Спомних си за злорадството на Ричард, когато бях заговорил за смъртта на Мейт: „Време за празнуване. Онова копеле най-сетне си получи заслуженото. Най-сетне“. Дали това означаваше, че се е обърнал към друг след провала на Гоуд?

Средство, мотив. Предостатъчно възможности. Готово алиби. Майло веднага бе изтъкнал, че хора като Дос не вършат черната работа сами.

След всичките ми теории за целенасоченост и ирония, нима касапницата в микробуса се свеждаше до наивно кърваво отмъщение?

Но защо? Какво би накарало интелигентен човек като Ричард да рискува толкова много заради един нещастник, който просто бе помогнал на съпругата му да осъществи последното си желание? Нима той бе от умелите психопати, които притежават достатъчно интелект, за да вложат енергията си във финансови машинации?

Занемарени имоти. Човек, който извлича полза от падението на другите. Нима Ричард бе таил дълбоко в себе си своя истина? Как приемаше факта, че Джоан напълно го бе изключила от живота си и накрая бе предпочела да умре в долнопробен мотел, вместо да живее с него на Палисейдс?

Смърт в компанията на друг мъж… изпращането в последното й пътуване като акт на близост.

В едно феминистко списание бе поставен въпросът дали подпомагането на самоубийства на жени няма сексуален подтекст. Нима Ричард гледа на последната нощ на Джоан като на прелюбодеяние? Реших, че е възможно, но теорията имаше слабости.

Нима зад книгата с откъснати страници и счупената слушалка стоеше Ричард?

„Вече си вън от бизнеса, докторе.“

Обзе ме мъчително безпокойство.

„Щастливо пътуване, болно копеле…“ Защо Ричард ми се бе обадил по-малко от седмица след убийството? Във връзка с бъдещето на Стейси, както твърдеше той, или защото знаеше, че Куентин Гоуд е арестуван, и се бе подготвил точно за това, което се случи?

Молбата да приема и Ерик.

„Грижи се за децата ми, докато ме няма… Виж докъде се стигна.“

Хрумна ми нещо още по-ужасяващо. Ерик и разсъжденията му за вината и изкуплението.

Целенасоченото дете, надареният първороден син бе прекъснал следването си, за да се грижи за майка си, и привидно бе превъзмогнал болката… но бе обсебен от чувство за вина. Защо ли?

Нима и той бе замесен? Нима баща му бе способен на жестокостта да го въвлече?

Вече се бях запитал дали Ерик не е физическият убиец на Мейт. Сега, след като се бях сблъскал с гнева му, това предположение ми се струваше по-основателно.

Сделката на баща му с Гоуд се проваля и той решава да не търси съдействие от друг човек извън семейството.

Дос заминава за Сан Франциско, а синът се връща в Ел Ей за няколко дни и получава ключовете от колата му.

Искаше ми се да вярвам, че ако не друго, Ричард е твърде умен, за да постъпи така, но щом бе рискувал сигурността на семейството си, като бе предал пакет с пари в долнопробен бар, нима можех да бъда сигурен в способността му да разсъждава трезво?

В това семейство се бе прокраднало нещо разрушително, което бе свързано със смъртта на Джоан. Боб Манитоу твърдеше, че състоянието й се е дължало на депресия и може би бе прав. Все пак такъв емоционален срив не настъпваше изведнъж. Какво ли бе подтикнало жена с две докторски титли да се самоунищожи?

Нещо неизменно… нещо, което е изпълнило Ричард с непоносимо чувство за вина и го е накарало да потърси отдушник в ненавистта си към Мейт?

Да убие вестоносеца.

„Постарай се да има много кръв.“

Баща и син. И дъщеря.

Стейси бе седяла сама на брега. Ерик бе размишлявал в уединение под някакво дърво. Всеки от тях бе сам. Отчуждение… нещо, за което убийството на Мейт бе навяло спомени? Отново догадки. Обсебващи.

Когато бях на девет години, бях преживял период на натрапчива мания за ред. Слагах етикети на всичките си чекмеджета, строявах обувките си в гардероба и не можех да заспя, ако не се завия по много специален начин. Или може би просто се опитвах да се скрия от гнева на баща си.

Свих от „Ветеран“ по „Сънсет“ и поех през долината, така дълбоко замислен, че едва не пропуснах завоя към дома си. Профучах нагоре по възвишението, минах през портата и паркирах пред своя малък къс от американската мечта.

В скъпия ми дом цареше спокойствие, докато този на Ричард се рушеше, тухла по тухла.

Робин бе в хола и когато ме видя, стана. Спайк не се появи да ме посрещне.

— Навън е, отзад — каза тя. — Върши си работата.

— Важна работа.

Тя се засмя, целуна ме и отмести поглед от лицето ми към папката.

— Изглежда, и ти имаш работа.

— Доста неприятна — споделих.

— Още нещо във връзка с Мейт? По телевизията съобщиха, че са заловили някого.

— Вярно е.

Казах й за посещението на Корн и Деметри.

— Тук? Господи!

— Позвъниха и го отведоха пред очите на децата му.

— Ужасно. Как е могъл Майло да го стори?

— Решението не е било негово. Началниците са се разпоредили зад гърба му.

— Това е долно. Сигурно е било кошмар за теб.

— Много по-тежко е за децата.

— Горките… Алекс, мислиш ли, че бащата е способен на това? Извинявай, те все още са твои пациенти, не биваше да питам.

— Не зная дали мога да ги смятам за такива — казах аз. — Не съм в състояние да отговоря.

Но отговорът ми бе по-ясен, отколкото ако направо бях казал: „Да, способен е“.

— Скъпи? — промълви тя, обхвана тила ми, повдигна се на пръсти и потърка носа си в моя.

Осъзнах, че дълго съм стоял там, безмълвен и витаещ в облаци. Усетих тежестта на папката и я повдигнах по-високо.

Робин обви ръка около кръста ми и влязохме в кухнята. Наля чай с лед и за двама ни. Седнах на масата и оставих папката на Фъско извън полезрението си. Потиснах напиращото си желание да я оставя сама и да се заловя със записките от кръстоносния поход на федералния агент. Исках да повярвам в теориите на Фъско, да открия някакво велико доказателство, което би оневинило Ричард и би ме направило герой в очите на Стейси. И на Ерик.

Посегнах към дистанционното управление, включих телевизора и в единия ъгъл на екрана запримигва червен надпис „Актуално!“. Самодоволен репортер с микрофон в ръка нареждаше:

— … за убийството на доктор Елдън Мейт. Източник от полицията съобщи, че мъжът, задържан за разпит, е Ричард Тиъдор Дос, четиридесет и шест годишен, заможен бизнесмен с къща на Пасифик Палисейдс, съпруг на Джоан Дос, чието самоубийство е било подпомогнато от доктор Мейт преди близо година. Не е потвърдено, че става дума за плащане на наемен убиец. Преди няколко минути в полицейския участък в Западен Лос Анджелис пристигна адвокатът на Дос. Ще ви информираме за развоя на работата по случая. Брайън Фробуш за „Новини от мястото на събитието“.

На заден план се виждаше сградата, от която си бях тръгнал преди малко. Навярно телевизионният екип бе пристигнал минути след като бях потеглил.

Натиснах бутона за изключване. Робин седна до мен. Докоснахме чашите си и казах:

— Наздраве!

Поседяхме заедно още десетина минути, след което й се извиних, че я оставям, взех папката и излязох от стаята.

Рани. Дълбоки и ужасяващи.

Беше късно след полунощ. Робин спеше от повече от час и бях сигурен, че не е усетила кога съм станал, и тръгнах към кабинета си.

Бях се заел с папката, но тя бе дошла при мен и ме бе придумала да влезем заедно под душа, а после да отидем на дълга разходка и да отскочим с колата до Санта Моника за вечеря в италиански ресторант. Поиграхме „Скрабъл“ у дома, пийнахме джин и поседяхме в леглото, умувайки заедно върху кръстословица.

— Като нормални хора — казах аз, когато тя заяви, че й се спи.

— Действай. Ти си геният.

— Обичам те. Виждаш ли, този път ти го казах, без преди това да сме се любили.

— Нова тактика, а?

— Кое е ново?

— Да ми го казваш, преди да се любим. Чудесно.

Протегна ръце към мен.

Сега пристъпвах безшумно през тъмната къща, загърнат с халат, и се чувствах като крадец.

Отново влязох в кабинета. Включих настолната лампа със зелен абажур и матовата светлина падна право върху папката.

В стаята беше студено, както и в цялата къща. Халатът ми бе стар и протрит на места. Бях бос. Ходилата ми се вкочаниха и целите ми крака настръхнаха. Казах си, че това състояние е подходящо за задачата, с която се канех да се заема. Придърпах папката и развързах връзките.

Фъско не бе спестил никакви подробности от това, до което бе достигнал при проучванията си за Бърк.

Всичко бе старателно подредено и систематизирано — от обективните резултати при аутопсиите до тежестта и размерите на деградация.

Лист след лист описания на местопрестъпления, негови обобщения и анализи, както и част от оригиналните полицейски доклади. Начинът на изразяване на агента бе по-интелигентен, отколкото този на повечето полицаи, но далеч не можеше да съперничи на Шекспир. Изглежда обичаше да се съсредоточава върху най-отвратителното или така ми се струваше, защото умората и студът си казваха думата.

Упорито продължих да поглъщам с очи страница след страница ситен шрифт и полароидни снимки на местопрестъпления и трупове върху маси за аутопсии. Красивото човешко тяло, превърнато в безформена купчина плът с оголени ребра и одрана кожа само в името на истината. Три — на петинчовите вселени бяха изпълнени с розови вътрешности и хемоглобинови реки.

Мъртвешки лица. Изразът. Изтръгването на душата.

В съзнанието ми проблесна едно прозрение: това би се харесало на Мейт.

Дали е предчувствал какво ще се случи с него?

Отново разгледах снимките. Жени… по-точно жалките останки от телата им, вързани за дървета. Страница със снимки на коремната област в близък план. Изрязаните фигури по кожата бяха скицирани на сива хартия. Съвършено правилни геометрични форми.

Хладна тръпка скова гърдите ми. Вдишах и издишах дълбоко и се опитах да си припомня разрезите по тялото на Мейт от снимките, които Майло ми бе показал на Мълхоланд.

Отчаяно се надявах да открия съответствие между всичко това и концентричните квадрати, издълбани в бледия увиснал корем на Мейт. Струваше ми се, че има нещо общо, но Майло отново бе прав. Много психопати изрязват фигури.

Изкуство върху кожа…

Къде бе Дони Салсидо-Мейт, самопровъзгласилият се Рембранд на плътта? „Урок по анатомия“. „Да режем, за да се учим. Да накълцаме татенцето, защото ние го мразим, но искаме да бъдем като него?“ Изкуството на смъртта… Защо да не е той? Трябваше да е той.

Спомних си за Гилерма Мейт, която бе застинала пред гардероба в мизерната хотелска стая, когато бях задал въпрос за единственото и дете. Може би вярата й помагаше. И все пак навярно животът й бе ужасно самотен: родителите й бяха покойници, съпругът й я бе изоставил, а сега бе разочарована от единствения си син. Въпреки това отправяше молитви и благодарности. Дали очакваше да стане някакво чудо, или наистина бе намерила душевен мир? Пътуването й до Ел Ей доказваше, че не е така.

Ричард и децата му. Гилерма и нейното момче.

Сами. Всички бяха сами.