Доктор Смърт

5.

Алиби.

След телефонния разговор с Ричард изпитах желание да изляза от къщата. Налях чаша кафе на Робин и я отнесох в градината заедно със своята. Минах покрай лехата с многогодишни цветя, които Робин бе засадила през зимата, и продължих по извитото мостче към шадравана и водопада. След като оставих чашите на една каменна пейка, спрях да хвърля храна на рибите. Те се устремиха към мен още преди трошиците да достигнат до повърхността, и се завъртяха в сложни спирали до ръба. Оловносивото небе придаваше на водата тъмен цвят, а на люспите им — металически блясък. Въздухът бе хладен и в него не се долавяше никакъв мирис. Всичко бе неподвижно, както бе на местопрестъплението, но зеленината и водата разсейваха чувството за мъртвило.

По възвишенията септемврийската мъгла понякога става гъста. Имението ни е малко и уединено, защото се намира до незастроимата западна граница и е заобиколено от стари борове, които създават илюзията за усамотение. Тази сутрин върховете на дърветата бяха забулени в сив воал.

Приклекнах и протегнах пръстите си към по-едрия шаран. Неведнъж си бях казвал, че животът е нещо преходно и че съм късметлия да живея сред такава красота и относително спокойствие. Баща ми се бе погубил с алкохол, а майка ми геройски устояваше на изпитания, но винаги бе тъжна. Лично аз не можех да се оплача от нищо. Миналото не е усмирителна риза, но понякога притиска хората, свикнали отрано да понасят изпитания — като ужасно тясна дреха.

От ателието не се чуваше шум, но след малко зазвуча ритмичното почукване на длетото на Робин. Едноетажната постройка бе умалено копие на къщата — с високи прозорци и стара чамова врата, спасена от Робин преди разрушаването на някаква къща в центъра. Надникнах вътре и чух тиха музика — Рай Кудър. Робин бе на работната си скамейка, с коси, вързани с червена забрадка, и сив дънков гащеризон върху черна тениска. Бе така ниско приведена, че неизбежно преди залез-слънце щеше да я заболи гърбът. Не ме чу, когато влязох. Гладките й стройни ръце дълбаеха с длетото парче смърч от Аляска, вече добило форма на китара. До краката й се търкаляха стърготини, върху купчина от които удобно се бе излегнал Спайк. Едрото му тяло бе почти заровено в тях и се чуваше тихото му похъркване.

Погледах ги няколко секунди, докато Робин преценяваше звученето на бъдещия инструмент. Потупа по него, издълба късче дървесина, отново потупа и прокара пръсти по вътрешните ръбове, преди да продължи. Китките й бяха малки като на дете и изглеждаха твърде крехки, за да работят със стоманен инструмент, но умело боравеха с длетото като с китайски клечки за хранене.

Прехапа долната си устна, след това я облиза и се наведе още повече. Една кестенява къдрица се измъкна изпод забрадката и тя нетърпеливо я пъхна обратно. Все още не бе забелязала присъствието ми, въпреки че стоях едва на три-четири метра от нея. Както повечето творци, загубваше представа за пространство и време, когато бе погълната от работата си.

Приближих се и застанах до далечния край на скамейката. Кафявите й очи се отвориха широко. Тя остави длетото и едрите й предни зъби с цвят на слонова кост заблестяха между съблазнителните й устни. Отвърнах на усмивката й, подадох й чашата с кафе и се полюбувах на чертите на сърцевидното й мургаво лице, набраздено от малко повече бръчки, отколкото преди цяла вечност, когато се бяхме запознали, но все още сравнително гладко. Обикновено носеше обици, но не и тази сутрин. Не бе сложила нито часовник, нито бижута, нито грим. Явно бе бързала да се залови за работа.

Нещо докосна глезена ми и чух радостно ръмжене. Спайк плъзна нос по прасеца ми. И двамата бяхме привързани към него, но тя го бе довела в дома ми.

— Накарай звяра си да кротува — казах аз.

Робин се засмя и пое кафето.

— Благодаря, скъпи. — Докосна лицето ми. Спайк изръмжа по-силно. — Не се безпокой — обърна се тя към кучето. — Ти все още си моят красавец.

Остави чашата и обви ръце около врата ми. Спайк се опита да излае, но отслабналият му кучешки ларинкс издаде само тих, дрезгав звук.

— О, Спайки — каза му тя, докато прокарваше пръсти през косите ми.

— Ако не престанеш да го глезиш — предупредих я, — аз ще започна да ръмжа.

— Ако не престана с кое?

— С това.

Целунах я и плъзнах ръце надолу по гърба й, а после обратно нагоре. Разтрих плещите и гръбнака й.

— О, действа ми добре. Малко ме наболява.

— Лоша стойка — отбелязах аз. — Никога не съм ти се карал.

— Разбира се, нищо подобно.

Отново се целунахме, по-дълбоко. Тя се отпусна и остави цялото си петдесет и пет килограмово тяло в моите ръце. Топлият й дъх докосна ухото ми, докато разкопчавах презрамките на гащеризона й. Материята се спусна до талията й, но не по-ниско, защото се закачи на облегалката. Погалих лявата й ръка и с наслада проследих стегнатите мускули под гладката й кожа. Пъхнах ръце под тениската й и потърсих точката, всъщност двете точки на гърба й, малко под кръста, в които обикновено чувстваше болка. Робин не минаваше за слаба. Надарена бе с пищни форми, но не изглеждаше пълна, а съблазнително женствена. Имаше тънка талия и можех едновременно да разтривам двете болезнени места с една ръка.

Тя се изви към мен.

— О… много си лош.

— Мислех, че ти е приятно.

— Затова си лош. Трябва да работя.

— Аз също.

Повдигнах брадичката й с една ръка, а с другата обхванах закръгления й ханш. Беше без бижута и грим, но бе намерила време да сложи парфюм и от шията й лъхаше опияняващ аромат.

Отново се върнах на болезнените точки.

— Добре, продължавай — прошепна тя. — Вече успя да ме изкушиш и да отвлечеш вниманието ми.

Пръстите й посегнаха към ципа ми.

— Изкушение? Това е нищо.

Докоснах я. Тя простена. Спайк побесня.

— Чувствам се като лоша майка — промълви Робин и изведе кучето навън.

Когато свършихме, кафето отдавна бе изстинало, но все пак го изпихме. Червената й забрадка се въргаляше на пода, а стърготините от купчината се бяха разпилели. Седях разсъблечен на старо кресло с кожена тапицерия и държах Робин в скута си. Все още бях задъхан и не можех да престана да я целувам. Най-сетне тя стана, облече се и отново се залови с горната дъска на китарата. Хрумна й някаква мисъл, която я накара да се усмихне.

— Какво има?

— Доста полудувахме. Трябва да проверя дали нещо не е съсипало шедьовъра ми.

— Какво например?

— Капки пот.

— Може и да е за добро — отбелязах аз. — Лютиерско творение с чисто органични продукти.

— Майсторка, която черпи вдъхновение при оргазъм.

— Точно така. — Изправих се, застанах зад нея и вдъхнах от уханието на косите й. — Обичам те.

— И аз те обичам — засмя се тя. — Непоправим си.

— Това комплимент ли е?

— Зависи от настроението ми. Точно в този момент не съм сигурна какъв подтекст влагам. Всеки път, когато се любим, ми казваш, че ме обичаш.

— Това е хубаво, нали? Мъж, който открито изразява чувствата си.

— Страхотно е! — потвърди тя. — Много си последователен.

— Казвам ти го и при други обстоятелства, нали?

— Разбира се, но това е…

— Предсказуемо.

— Сто процента.

— Е — отбелязах аз, — значи професор Кастаня си води статистика?

— Не е необходимо. Нямам нищо против, скъпи. Винаги можеш да ми казваш, че ме обичаш. Харесва ми.

— Моята предсказуемост?

— По-добре е от вятърничавост.

— За разнообразие — предложих — мога да започна да ти го казвам на друг език. Например на унгарски. Да се обадя ли на Берлиц?

Леко ме целуна по бузата и взе длетото си.

— Страхотен мъжкар — каза тя.

Спайк започна да драска по вратата. Когато го пуснах вътре, се втурна покрай мен и легна по гръб пред краката на Робин. Тя игриво коленичи да го почеше по корема и късите му крака затрепериха.

— Е, Джезабел — въздъхнах, — хващай отново триона.

— Днес няма да режа с трион. Само това.

Робин повдигна длетото.

— Имах предвид себе си.

Хвърли ми поглед през рамо.

— Предстои ти тежък ден, а?

— Както обикновено — отвърнах. — Чужди проблеми. Нали за това ми плащат?

— Как мина срещата с Майло? Научил ли е нещо за доктор Мейт?

— Засега нищо. Помоли ме да направя проучване за Мейт и мисля първо да опитам с компютъра.

— Не би трябвало да е трудно да откриеш нещо.

— По всяка вероятност — съгласих се аз. — Но отсяването на ценната информация от цял куп празни приказки е друг въпрос. Ако стигна до задънена улица, ще потършувам в специализираната библиотека, може би в биомедицинския отдел.

— Аз ще бъда тук цял ден — каза тя. — Ако не ме прекъснеш, ще се преуморя. Какво ще кажеш да вечеряме рано?

— Добре.

— Не се бави, скъпи. Искам отново да те чуя да казваш, че ме обичаш.

„Страхотен мъжкар.“

Често, особено след по-натоварен ден от обикновено, вечер почти не говорех. Въпреки всички професионални курсове, които бях преминал, думите се губеха някъде между съзнанието и езика ми. Понякога ми хрумваха куп ласкави уверения, които не изричах.

Но когато се любехме… за мен физическият акт бе израз на емоциите и предполагам, че това е създало у нея такава представа за моята мъжественост.

Мнозина твърдят, че чрез любовта мъжете се стремят към секс, а при жените е обратното. Както повечето общоизвестни мъдрости за човешката природа, и тази не се отнася абсолютно за всички. Срещал съм жени, които владеят до съвършенство съблазнителското изкуство и безразсъдно се впускат в безразборни връзки, както и мъже, толкова привързани към партньорките си, че идеята за секс с непозната напълно ги отблъсква.

Не бях сигурен какъв тип мъж е Ричард Дос в това отношение. При запознанството ни сподели, че не се е любил със съпругата си през последните три години от живота й.

Каза ми го няколко минути след като влезе в кабинета ми. Сякаш бе важно да зная за въздържанието му. Бе изразил нежелание да се занимавам с когото и да било от семейството, освен с дъщеря му, а започна с откровения за себе си. Може би се опитваше да ме убеди в нещо, но не разбрах какво е то.

Запознал се с Джоан Хеклър в колежа и според него идеално си паснали, в подкрепа на което изтъкна факта, че са били женени двадесет и пет години. Когато се срещнахме, бяха изминали едва деветдесет и три дни от смъртта й, а говореше за връзката си с нея като за нещо останало далеч назад в миналото. Когато заяви, че искрено я е обичал, нямаше друга причина да се съмнявам, освен равнодушието му — в тона, погледа и в позата на тялото.

Не че не беше емоционален. Докато вървяхме през къщата към кабинета ми, говореше разпалено по сребрист мобилен телефон и продължи разговора в същия дух, след като влязохме и седнах зад бюрото си. Размаха пръст, за да ми даде знак, че след минута свършва. Най-сетне каза:

— Добре, трябва да затварям, Скот. Подготви пълния комплект документи, на този етап това е най-важното. Ако държат на думата си за цената, сделката ни е в кърпа вързана. Иначе и двете страни губят. Накарай ги да потвърдят сега, Скот, не по-късно. Знаеш как се процедира.

Очите му заблестяха и размаха свободната си ръка. Изглеждаше безкрайно доволен.

— Ще си побъбрим после — каза той, изключи телефона и седна с кръстосани крака.

— Преговори? — полюбопитствах.

— Както обикновено. Е, първо да поговорим за Джоан.

Когато изрече името на съпругата си, вълнението му сякаш се изпари.

Физически не изглеждаше както предполагах. Знаех, че е непрофесионално да проявявам предразсъдъци, но човек винаги си изгражда предварителна представа. Образът на Ричард Дос, който се бе оформил в съзнанието ми, бе основан на споделеното от Джуди Манитоу при петминутния ни разговор.

Агресивен, енергичен, властен. Някогашен студентски лидер и член на местния тенис клуб. Партньор за тенис на Боб Манитоу, който бе семеен лекар, но имаше вид на влиятелен бизнесмен. По необяснима причина си представях Ричард Дос като него: висок, внушителен, леко закръглен, с прическа като на повечето изпълнителни директори на големи компании: късо подстригани, пригладени коси, леко посребрели на слепоочията. Ушит по поръчка костюм в тъмен цвят, бяла или синя риза, вратовръзка и лачени обувки.

Ричард Дос бе метър и шестдесет, със загрубяло лице, стесняващо се от веждите надолу до остра, почти женствена брадичка. Имаше телосложение на танцьор — твърде слаб, с костеливи рамене и тънка талия. Ръцете му бяха едри, с грижливо поддържани нокти, лакирани с безцветен лак. Тенът му бе характерен за Палм Спрингс, рядко срещан напоследък поради страха, че слънчевите бани носят риск от меланома. Явно не бе от хората, които обръщат внимание на подобни предупреждения.

Косите му бяха черни, къдрави и въздълги, каквато бе модата преди няколко десетилетия. Бял човек с африканска прическа. Носеше тънка златна верижка на врата си. Черната му копринена риза имаше джобове с капаци и широки ръкави. Бе оставил двете най-горни копчета разкопчани и се виждаше част от почернелите му неокосмени гърди. Носеше сиви панталони от туид със спортна кройка и колан от змийска кожа със сребърна тока. Бе обут на босо в мокасини в същия цвят. В едната си ръка държеше черна чантичка за документи, а в другата — мобилния телефон.

Изкуших се да се пошегувам с холивудския му имидж. Приличаше на наивните кандидат-продуценти, които киснеха по кафенетата на „Сънсет Плаза“. Мечтатели с евтини жилища, зле поддържани коли на изплащане, твърде много свободно време и стремежи, скрити зад уж гениални идеи.

Ричард Дос бе пристигнал от Пало Алто и бе възприел типичния за Ел Ей стил почти до пародия.

— Случилото се с жена ми е доказателство за безсилието на съвременната медицина — каза той. Сребристият телефон иззвъня. Долепи го до ухото си. — Ало. Какво? Добре… Не, не сега. Чао. — Чу се щракване. — Докъде бях стигнал… да, съвременната медицина. Ходихме при десетки лекари. Подложиха я на всевъзможни изследвания. Скенерни, серологични, токсикологични. Направиха й две лумбални пункции. Никакъв резултат. По-късно разбрах, че не е имало смисъл. Неврологът просто гадаеше.

— Какви бяха симптомите й? — попитах.

— Болки в ставите, мигрена, чувствителна кожа, отпадналост. Всичко започна с умора. Винаги е кипяла от енергия. Беше висока метър и петдесет и пет, нямаше петдесет килограма. Танцуваше, играеше тенис и ходеше бързо. Промяната настъпи постепенно. Отначало мислех, че я е пипнал някой от грипните вируси, които често върлуват тук. Реших, че й е необходимо главно спокойствие, и гледах да не й се пречкам. Когато разбрах, че с нея става нещо сериозно, вече живееше в свой собствен свят, сякаш умът й бе на друга планета. — Той пъхна пръст под златната верижка. — Родителите на Джоан не живяха дълго, може би наследствеността й… Винаги е била грижовна майка, а престана да се интересува и от децата си. Според мен това беше най-очевидният симптом — безразличие. Към мен, към децата и към всичко.

— Джуди ми каза, че е била микробиолог. С какви изследвания се занимаваше?

Дос поклати глава.

— Твърде проста хипотеза: заразила се е с някакъв патоген в лабораторията си. Логично, но невярно. Това беше проверено веднага, предвидихме всички възможности — от микроби и алергии до свръхчувствителност към химикали. Работеше със зародиши, но растителни — патогени по зеленчуците, гъбични образувания, увреждащи растенията. По-точно, броколите. Получи субсидия за изследване на броколите. Обичаш ли броколи?

— Да.

— А аз — не. Съществуват микроорганизми, към които са чувствителни и растенията, и животните, но Джоан не е работила с нищо от тази категория. Разполагаше със свое оборудване и свои реагенти. Подложи се на всички изследвания на кръвта, използвани в медицината.

Пръстите му се заиграха с копринените маншети. Под единия от тях се подаваше часовник с черен циферблат, чиято златна верижка бе толкова тънка и прилепнала, че приличаше на татуировка.

— Да не се отплесваме — каза той. — Точната причина за заболяването на Джоан никога няма да стане известна. Да се върнем на най-важния въпрос: нейното безразличие. По-рано беше общителна, обичаше да бъде сред хора. Престана да излиза с когото и да било. Отказваше покани за бизнес вечери — била твърде уморена, не била гладна. А непрекъснато се излежаваше и се тъпчеше. Членуваме в кънтри клуба „Клифсайд“ и по-рано играеше тенис или голф там и ходеше на фитнес. Но спря. Лягаше си все по-рано и ставаше все по-късно. Накрая започна да прекарва цялото си време в леглото. Твърдеше, че болките ставали по-мъчителни. Казах й, че може би се дължат на липса на движение. Мускулите й закърняваха. Не ми отговори. Тогава тръгнахме по доктори. — Дос отново кръстоса крака. — Бързо напълняваше. Единственото, от което не се отказваше, беше храната. Бисквити, сладкиши, чипс, всичко сладко или мазно. — Смръщи устни, сякаш бе усетил лош вкус. — Накрая теглото й бе деветдесет килограма. Стана двойно по-тежка за по-малко от година. Четиридесет кила тлъстини — звучи невероятно, нали, докторе? Трудно бе да повярвам, че това е момичето, за което се бях оженил. Преди беше пъргава, атлетична. Изведнъж се почувствах обвързан с една непозната, към която не изпитвах никакво сексуално влечение. Когато човек е прекарал двадесет и пет години с някого, не престава да го харесва въпреки промените, но не мога да отрека, че чувствата ми към нея напълно изчезнаха. Престанах да гледам на тази жена като на своя съпруга. Опитах се да й помогна да намали храната. Предложих й да хапва плодове вместо сладкиши. Но отказа да ме послуша и започна да поръчва доставки от магазина за хранителни стоки в мое отсъствие. Можех да предприема драстични мерки, например да заключа хладилника, но храната беше единственото, за което живееше. Стори ми се жестоко да я лиша и от това.

— Предполагам, че са й били направени всички изследвания на метаболизма.

— На хипофизата, щитовидната и надбъбречната жлеза. Научих достатъчно, за да стана ендокринолог. Но напълняването на Джоан се дължеше само на плюскането й. Приемаше съветите ми относно храната с безразличие, както и всяко мое мнение. Напълно се затвори в себе си. Погледни.

Извади от чантичката две снимки в найлонова подвързия. Не си направи труда да ми ги подаде, а просто протегна ръка и изчака да стана и да ги взема.

— Преди и след промяната — каза той.

Снимката отляво бе на млада двойка. Зелена тревна площ, високи дървета и внушителни бежови сгради. Преди години бях сътрудничил на професор от „Станфорд“ за изследователски проект и познах мястото.

— Аз бях в последния курс, а тя във втори — каза Дос. — Тази е правена скоро след като се сгодихме.

През седемдесетте много студенти ходеха небръснати и дългокоси, със скъсани джинси и сандали. По-късно реалностите на живота ги караха да улегнат и да добият по-приличен вид.

При Ричард Дос като че ли процесът бе протекъл в обратен ред. В колежа къдравите му коси бяха късо подстригани. На снимката бе с бяла риза, идеално изгладени сиви панталони, очила с рогови рамки и лачени обувки. Имаше бледо лице на зубрач, сякаш не видял слънце.

Обещаващ младеж, който би могъл да се издигне и да стане такъв, какъвто си го представях.

Изражението му бе студено. Нищо не издаваше вълнение и радост от годежа.

Момичето, чиито рамене бе обгърнал, бе усмихнато. Джоан Хеклър, макар и дребничка, каквато я бе описал, бе изглеждала доста привлекателна. Имаше светло, издължено лице, дълги прави тъмни коси, вързани с бяла панделка. И тя бе носила очила, по-малки от тези на Ричард и с метални рамки. На безименния й пръст блестеше диамант. Лятната й рокля бе яркосиня, твърде скромна за онази ера.

Още една зубрачка. Брак между себеподобни.

Казват, че когато двама души живеят заедно дълго време, започват да си приличат. Убедих се, че при Ричард и Джоан приликата е била в началото на връзката им, а после са станали различни.

Разгледах втората снимка, направена с полароид и леко избледняла. Безформената маса, която се открояваше на нея, не приличаше на човек.

Снимана бе голяма спалня. Върху табуретка до нея бе преметната смачкана златиста покривка. На стената бяха опрени куп бежови възглавници, върху които смътно се различаваше нечие лице, порцелановобяло и така подпухнало, че чертите му изглеждаха размити. Очите се губеха над напращелите бузи, а над пъпчивото чело едва се виждаха редки, плътно пригладени назад кестеняви коси. Отпуснатите устни не изразяваха нищо.

Бежовите чаршафи бяха издути, сякаш под тях имаше огромен плондер. От дясната страна забелязах изящно резбовано нощно шкафче от лъскаво тъмно дърво със златни дръжки. Тапетите над възглавниците бяха кремави на цвят, с шарки на цветя. Бе хваната само част от позлатената рамка на някаква творба на изкуството.

За миг изпаднах в шок при мисълта, че Ричард Дос е направил снимката след смъртта на съпругата си… но не, очите й бяха отворени и в тях се четеше нещо… отчаяние? Не, по-лошо. Тя жадуваше за смърт.

— Ерик я направи — каза Дос. — Синът ми. Искаше да има спомен.

— За майка си? — промълвих аз с пресипнал глас. Прочистих гърлото си.

— За това, което се случи с майка му. Честно казано, не можеше да се примири.

— Сърдит ли й беше?

— Не на нея — каза Ричард с раздразнение, сякаш говореше на слабоумен. — На положението. Така синът ми преодолява гнева си.

— Като документира причината?

— Като организира всичко. Събира го на едно място. Според мен това е страхотен начин за справяне със стреса. Така човек може да нагази сред емоционалната бъркотия, да анализира фактическото съдържание на събитията, да надникне в себе си и открие защо се чувства потиснат — а после да продължи напред. Какъв избор има? Да се предаде на страданието? Да допусне то да го съсипе?

Посочи с пръст към мен, сякаш му бях отправил някакво обвинение.

— Ако ти се струва коравосърдечно — каза той, — мисли каквото искаш, докторе. Не си живял в дома ми и не ти се е случило това, което се случи на мен. Измина година, преди Джоан да ни напусне. Имахме време да размишляваме. Ерик е гениален младеж, най-умният човек, когото съм срещал. И все пак трудно понесе всичко. Беше по време на втория му семестър в „Станфорд“, но си дойде у дома, за да бъде до Джоан. Посвети й се изцяло, така че ако това, че е направил тази снимка, ти се струва жестоко, имай го предвид. Майка му нямаше нищо против. Просто си лежеше. Точно така изглеждаше накрая. Никога няма да разбера как е събрала сили да се свърже с онова копеле, което я уби.

— Доктор Мейт.

Той не ми обърна внимание и потърка сребристия телефон. Най-сетне погледите ни се срещнаха. Усмихнах се и се опитах да му покажа, че не упреквам никого. Леко бе притворил клепачи. Тъмните му очи светнаха под тях като въглени.

— Ще си взема тези снимки.

Наведе се напред и отново протегна ръка, очаквайки аз да стана да му ги подам.

— Как го преживя Стейси? — попитах.

Ричард бавно отвори ципа на чантичката и прибра снимките. Още веднъж кръстоса крака и нервно стисна телефона, сякаш се надяваше да звънне и да го избави от задължението да отговори на въпроса ми.

— Стейси е друга тема — каза той.