Доктор Смърт

34.

Майло профуча по 405-а магистрала. Връзката със 101-а бе близо и скоро се вляхме в потока от коли на изток.

— Малибу — каза той. — Звучи ми познато.

— О, да.

Преди няколко години с Робин бяхме наели къща точно до границата на областта. Краят на пътя през каньона, до който ни бе упътила Крис Ламплиър, се намираше на по-малко от километър разстояние. Бях се разхождал из района покрай местата за къмпинг и малкото уединени частни имоти. Повечето от земята бе държавна собственост. Помнех дългите периоди на тишина, нарушавана само от гласовете на птиците, воя на койотите и от време на време някой твърде бърз камион. Тази тишина бе успокояваща, но понякога ми се струваше отегчителна.

— „Пол обича да шофира“ — продължи Майло. — Достоен кандидат за школата на серийните убийци. Особняк, чието любимо занимание е шофирането. Защо не се сетих за това? Щях да го арестувам още първия път и да спестя на града много главоболия.

— Не забравяй за щедростта му — изтъкнах. — Подарява на приятелката си бижута. Колко ли от тях са били собственост на други жени?

Той се засмя насила.

— Трофеи… бог знае какво друго пази.

Излезе на Кейнън и пое покрай плажа. Крайбрежната магистрала бе напълно пуста след Транкас Кениън. Бе настъпил отлив, океанът бе спокоен и изглеждаше неестествено ярък. Преминахме границата на областта по магистралата малко след плажа Карило, където край мократа ивица пристъпваха неколцина търсачи на съкровища в пясъка.

Отново на Мълхоланд. Край на пътя.

Нямаше начин да се измине Мълхоланд от край до край. Беше над петдесеткилометрова черна ивица, която опасваше Ел Ей от Източен Холивуд до Пасифика, прекъсната на няколко места от хълмове, обрасли с бурени. Нищо важно не се постига лесно… Дали Майкъл Бърк/Пол Улрих се бе сетил за това, когато бе избирал място за убийството?

Когато изминахме около километър и половина навътре във Вентура, Майло погледна надясно и сви към парцелите. За миг зърнах старата къща с дървена облицовка, която бяхме наели до частния плаж отвъд резкия завой на магистралата. С Робин бяхме прекарвали дълго време навън, загледани в пеликаните или делфините, без да обръщаме внимание на невзрачния вид на временното си жилище. Бяхме останали там близо година, докато строяха новата ни къща в Глен. Веднага щом се бяхме изнесли, собственикът бе преотстъпил бунгалото на сина си, който имаше амбицията да стане писател. Надяваше се „младши“ да черпи вдъхновение от природата. При единствената ми среща с младия талант той бе пиян. Досега не бях видял книга с неговото име на корицата. Младежка вятърничавост.

Продължихме нагоре в планината. Никой от двама ни не проговори, докато търсехме немаркирания път, водещ до имота. Крис Ламплиър бе казала, че на пощенската кутия има адрес.

Майло подмина мястото и се наложи да обърнем. Най-сетне го намерихме, на седем-осем километра от океана. Между него и съседния частен имот имаше повече от километър държавна земя.

Пощенската кутия се намираше на няколко крачки от портата и бе скрита сред храсти. Беше покрита с ръжда, вратата й липсваше, а стълбът, върху който се крепеше, бе разклатен. Повечето от буквите на надписа от златисто фолио също липсваха. Трите останали цифри бяха с отлепени и сгърчени краища.

В кутията нямаше нищо. Въздухът бе хладен, изпълнен с приятни ухания, а бръмченето на колата ми се струваше оглушително. Майло тръгна назад, спря на пътя, угаси двигателя и се върнахме до кутията пеша. Пътеката пред нас се виеше като змия сред зеленината. Наблизо нямаше нищо друго освен храсталаци и дървета. Безброй дървета.

— Няма смисъл да издаваме присъствието си — каза Майло. — Така бихме му дали възможност да си състави план. Да потърсим удобно място за наблюдение на вилата.

Бяхме изминали няколкостотин метра, когато постройката се появи пред погледите ни. Посивелите дъски едва се различаваха сред гъстата колонада от борове, каучукови дървета и чинари. Стари, извити чинари — също като онзи, за който бяха вързани Алис Зоуби и Рой Хейзълтън. Дали Улрих бе забелязал? Почти бях сигурен. Това би му харесало — симетрията, последователността. Ирония. Пикантна гарнитура.

Може би и Майло си мислеше същото, но не го изрече. Пристъпваше уверено, но много бавно, със стиснати зъби и се оглеждаше на двете страни. Едната му ръка бе отпусната, а другата докосваше колана, на сантиметри от служебния му револвер. Изражението му издаваше по-скоро напрежение, отколкото готовност за битка. Бе пъхнал резервното си оръжие в багажника на колата.

Най-сетне пътеката свърши до елипсовидно място за паркиране, оградено от едната страна с големи заоблени камъни. Преградата приличаше на несръчен опит за оформление на градина, провален от стихиите. Две коли: тъмносиньото БМВ на Улрих и червеникавият сатурн на Таня Стратън.

Улрих ни бе излъгал за другото БМВ, паркирано край Мълхоланд.

„БМВ като нашето.“

Бях се впуснал в мъчително гадаене дали собственикът му е Ричард и дали зад волана е седял той или Ерик. Всъщност такава кола не съществуваше.

Той дирижираше събитията.

Вилата бе точно зад колите, в отдалечения край на имота, и се приближихме, скрити зад дърветата, опитвайки се да получим по-ясна видимост. Най-сетне се откри входната врата. Бе отворена, но пред нея имаше замърсена мрежа.

Беше малка невзрачна постройка, почти барака, сгушена сред храстите до стръмен планински склон. Върху покрива, залят с асфалт, се бе образувал кафяво-зеленикав пласт тиня. Дървената облицовка, някога боядисана в бяло, бе добила неприятен сивкав оттенък. Надвисналите клони почти я скриваха, сякаш всеки момент зеленината щеше напълно да я погълне. През короните на чинарите се виждаше възвишение, обрасло с борове. Още държавна земя. Никакви любопитни съседи.

Когато стигнахме на около двадесет метра от къщата, Майло се спря, шмугна се в храстите и ме подкани с жест да го последвам.

Секунда по-късно мрежестата врата се отвори, Таня Стратън прекрачи прага и я остави да се затръшне с оглушителен трясък.

Бе облечена с жълтеникава риза с дълги ръкави, сини джинси и бели маратонки, а косите й бяха скрити под червена кърпа. Този път беше без слънчеви очила, но се намирахме твърде далече, за да видим очите й.

Протегна се, прозина се, отиде до колата си и отвори багажника.

Вратата на къщата отново се отвори и се подаде загрубяла мъжка ръка, но Улрих не се показа, а само задържа мрежата. Навън се втурна красиво златисто куче, което се затича към приятелката му.

„Дъчес. Има страхотен нос. Става за търсачка на наркотици.“

— Супер — прошепна Майло. — Наблюдението се проваля.

Изрече го така тихо, че почти се наложи да прочета думите по устните му, но кучето наостри уши и запристъпва към нас, душейки земята. Все повече ускоряваше крачките си.

— Дъчес! Ето ти нещо за хапване!

Животното се обърна и изтича при стопанката си. Стратън извади някаква чанта от багажника, пъхна ръка в нея и размаха нещо пред носа на Дъчес.

— Седни. Почакай.

Кучето се отпусна на задните си крака и проследи с поглед големия кокал в ръката на Таня.

— Добро момиче — каза тя, подаде му кокала и разроши козината около врата му.

Дъчес остана до господарката си и изчака да я пусне обратно в къщата.

— Добро куче — промърмори Майло. Погледна часовника си. — Отделни коли. На каква мисъл те навежда това?

— Може би Таня се кани да си тръгне по-рано от него. Отнася се съвестно към работата си, както каза сестра й.

Той се замисли и кимна.

— Ще го остави сам да извърши поредния си подвиг. Навярно възнамерява да се поразходи с колата си, без да се отдалечава от базата. Възможно е да крие някои свой трофеи тук, на сигурно място. Не мога да си позволя да наруша разпоредбите за претърсване. Ще се наложи да координирам действията си с местните шерифи. Може би е най-добре да се разкараме оттук и да намерим удобно място за наблюдение на пътя. Да видим какво ще направи, ако Таня си тръгне… стига да няма непосредствена опасност за нея.

— Тактиката му с приятелките е да изчаква състоянието им отново да се влоши и да ускорява края им. Но е възможно този път да избърза.

— С отрова?

— Ще намери начин.

— Значи според теб не бива да чакаме? Предлагаш да нахълтаме вътре?

— Нека да помисля.

Нямах време за това. Вратата отново се отвори и излезе самият Пол Улрих. Впечатляваща фигура, бяло поло, жълтеникави панталони и кафяви мокасини, обути на бос крак. Мускулести ръце, зачервени бузи. В едната си ръка носеше чаша с някакво питие.

Отпи глътка, остави чашата на земята и направи няколко крачки напред.

Видяхме лицето му. Очите му сияеха, а устата му почти не се виждаше под буйните мустаци.

Две толкова големи пухкави крила, че въпреки всички опити да си представя лицето му без тях и да забележа нещо познато, което да ме накара да се убедя, че това е човекът от снимките на Леймърт Фъско, не бях в състояние да възприема друго освен тях.

Окосмяването по лицето наистина променяше човека до неузнаваемост.

Той взе кафето си, поразтъпка се наоколо, изду мускули и самодоволно огледа бицепсите си.

Още глътка. Енергично протягане.

Изглеждаше безкрайно щастлив. Сутрешно блаженство.

Мустаците му придаваха достолепен вид. Във външността му нямаше нищо смешно.

Ръката на Майло стисна дръжката на револвера така силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Когато напипа спусъка, внезапно осъзна какво прави и пусна оръжието. Изтри длан в сакото си, потърка чело и отново се загледа в Улрих.

Изведнъж онзи залегна, сякаш се пазеше от куршуми. Видяхме как, без да трепне, направи петдесет лицеви опори. Безупречна физическа форма. Когато се изправи, отново се протегна и не издаде признаци на умора.

Прокара пръсти по оределите си коси, завъртя глава и поработи върху мускулите на ръцете и врата си. И убийците се схващат… след часове наред зад волана.

Приглади единия си мустак и посегна към колана си.

И убийците имат естествени нужди.

Баналното движение ме накара да потръпна. Човешки същества. Колкото и невероятно да ми се струва, всички те са такива.

Улрих допи кафето си, още веднъж сложи чашата на земята и застана до колата си. Отвори багажника. Извади нещо черно — малка кожена чанта, която заблестя на светлината, проникваща през клоните.

Лекарска чанта. Улрих я поглади.

— Действай — прошепнах.

— За какво му е това точно сега? — попита Майло.

Вратата на къщата отново се отвори. Когато Таня излезе, Улрих бързо скри чантата зад гърба си и пристъпи заднишком към колата. Тя измина само няколко крачки, без да извърне глава към него. Взираше се във върховете на дърветата над главата му. Той пъхна чантата обратно в багажника, затвори капака и се приближи към нея.

Давайки си вид, че не го забелязва, жената тръгна обратно към къщата, но миг преди да влезе, той я настигна, плъзна ръка около талията й и я целуна по тила.

Остана неподвижна. Не отвърна на ласката му.

Улрих я притисна към себе си и отново я целуна. Тя потръпна и се опита да се отскубне. Погали я по бузата, но лицето му, невидимо за нея, не издаде никаква нежност. Беше смразяващо.

Съсредоточен поглед, леко зачервени страни.

Таня каза нещо, отдръпна се от него и се скри в къщата.

Улрих поглади мустаците си. Плю в прахта и се върна обратно до колата със същото страховито изражение. Руменината му стана по-ярка. Повдигна капака на багажника и извади черната чанта.

Майло каза:

— Това никак не ми харесва.

Отново сграбчи револвера и този път се показа иззад дървото. Едва бе направил крачка, когато отекна изстрел, отчетлив като плясване с ръце.

Иззад Улрих. Над него. От боровата гора на склона.

Майло се върна в скривалището. Бе извадил револвера си, но нямаше по кого да стреля.

Улрих не падна веднага. Остана на място, когато на гърдите му се появи червено петно, което бързо нарасна като разцъфваща роза на забързан кадър. Куршумът бе преминал през тялото му. Беше застрелян в гръб. Черната чанта остана в ръката му, главата му се наведе назад и мустаците скриха израза на лицето.

Прозвуча още един отчетлив изстрел, а след него трети и още две рози украсиха гърдите на Улрих. Цялата му блуза се обагри в червено и бе трудно човек да повярва, че по-рано е била бяла.

Ръката на Майло уверено стискаше револвера, а очите му отместиха поглед от Улрих към боровата гора.

Още аплодисменти.

Когато четвъртият куршум одраска темето на Улрих, чантата падна от ръката му.

След миг тялото му се стовари върху нея.

Всичко стана за по-малко от десет секунди.

От къщата се чуха писъци, но Таня не се появи.

Дъчес лаеше. Майло все още стоеше с насочено оръжие, сякаш се прицелваше в тишината, в далечината, в обраслия с дървета склон.