Доктор Смърт

11.

Рой Хейзълтън живееше доста по-сносно от основния си клиент, но не в разкош.

Къщата му бе оранжева едноетажна постройка на Кемдън авеню, на запад от Уестууд и на юг от Уилшър. Имаше окосена тревна площ, но без жив плет. На алеята не бе паркирана кола. Сред тревата се издигаше табела със стикер на охранителна фирма. Майло позвъни и почука на здраво залостената врата. Надникна в пощенската кутия.

— Само няколко рекламни брошури — каза той. — Няма писма. Значи е заминал наскоро.

Отново позвъни и почука. Опита се да погледне вътре през спуснатите бели пердета на предните прозорци и промърмори, че къщата изглежда най-обикновена. Хвърлихме поглед и на задния двор, където елипсовиден плувен басейн с червеникави плочки покрай ръба беше също заобиколен от окосена тревна площ. Водата бе започнала да добива зелен оттенък от водораслите, които се спускаха по стените.

— Ако е плащал на някого да поддържа басейна — отбелязах аз, — изглежда, отдавна не е търсил услугите му. Може би е заминал преди доста време и е наредил да не носят пощата му тук.

— Корн и Деметри провериха. А и градинарят е идвал.

Гаражът бе двоен, заключен. Майло успя да повдигне вратата с няколко сантиметра и да надникне отдолу.

— Нито кола, нито стари велосипеди, маркучи и други подобни неща.

Огледа къщата от всички страни. Повечето прозорци бяха с решетки, а на задния вход имаше желязна врата, здраво залостена. На прозореца на кухнята не бе закачено перде, но се намираше високо и Майло ме качи на гръб, за да погледна.

— Съдове в мивката, но изглеждат чисти… не се вижда храна… още един стикер на охранителната фирма на стъклото, но не виждам жици за алармена инсталация.

— Може би са фалшиви — каза той. — Хейзълтън е от умниците, за които е най-важно да създават впечатление за влиятелност.

— Твърде самоуверен — потвърдих. — Също като Мейт.

Помогна ми да сляза.

— Е, да видим с какво могат да ни помогнат съседите.

И двете най-близки къщи бяха празни. Майло пусна в пощенските кутии визитни картички с написана на гърба молба да му се обадят. В следващата къща на юг отвори млад чернокож. Бе гладко обръснат, закръглен и бос, облечен със сив потник с университетска емблема и червени шорти. Носеше книга под мишница и стискаше между зъбите си жълт молив. Повдигна ръка, за да извади молива, и обърна книгата така, че успях да прочета заглавието: „Организационна структура: задълбочено четиво“. В стаята зад него имаше два издути сини фотьойла и почти нищо друго. Върху тясната жълтеникава пътека се въргаляха кутии от газирани напитки, опаковки от чипс и голяма картонена чиния за пица, изцапана с мазнина.

Учтиво поздрави Майло, но когато видя полицейската значка, лицето му доби напрегнат израз.

— Кажете. — Подтекстът бе: „Какво има този път?“.

Запитах се колко често са го спирали за превишена скорост в Уестууд. Майло се отдръпна и зае нехайна поза.

— Интересувам се дали скоро сте виждали съседа си — господин Хейзълтън, млади господине.

— Кого… а, онзи! Не, от няколко дни.

— Можете ли да кажете колко, господин…

— Чембърс — отвърна младежът. — Къртис Чембърс. Мисля, че го видях да потегля за някъде преди шест дни. Дали си е идвал оттогава, не зная. Не съм показвал носа си навън, по цял ден уча. Защо?

— Помните ли колко беше часът, когато го видяхте, господин Чембърс?

— Сутринта, преди девет. Трябваше да се срещна с един преподавател и тръгнах навреме, за да стигна в девет. Мисля, че беше във вторник. Какво има?

Майло се усмихна и му даде знак да прояви търпение.

— Каква кола караше господин Хейзълтън?

— Микробус. Сив металик със синя ивица отстрани.

— Това единственият му собствен транспорт ли е?

— Не съм го виждал с друга кола.

— Някой живее ли при него?

— Не, доколкото зная — каза Къртис Чембърс. — Бихте ли ми казали какво става?

— Опитваме се да открием господин Хейзълтън във връзка с един случай…

— Убийството на доктор Мейт?

— Виждали ли сте го с доктор Мейт?

— Не, но всички знаеха, че той е адвокатът на Доктор Смърт. Хората в квартала говорят за това. Хейзълтън е голям чешит. Миналата година си направихме купон. Живея с трима съквартиранти, всичките сме в последен курс. Не сме вдигали много шум — и четиримата сме зубрачи и това беше единственият ни купон за цяла година, по случай края на семестъра. Съобразихме се със съседите, дори пуснахме бележки, за да ги предупредим. Една жена, госпожа Каплан от къщата до нас, изпрати бутилка вино. Никой не направи проблем, освен Хейзълтън. Той повика ченгетата. Беше едва единадесет и двадесет и повярвайте ми, нямаше никакъв шум, само музика. Е, може би е била малко силничка. Задръстен лицемер. След цялата суматоха, която е настанала в квартала заради него.

— Каква суматоха?

— Репортери, медии, всички тези глупости.

— Наскоро ли?

— Не, било е преди няколко години — отвърна Чембърс. — Не съм свидетел, тогава имах друга квартира, но единият от съквартирантите ми вече е живеел в тази къща. На улицата царял истински хаос. Все още се водели съдебни дела срещу Мейт. Двамата с Хейзълтън дали пресконференция точно тук. Пристигнали телевизионни екипи с прожектори, камери и всякаква техника. Блокирали всички улици, хвърляли фасове и боклуци по тревата. Някои съседи се оплакали на Хейзълтън, но той не им обърнал внимание. И след всичко това има наглостта да вика ченгетата заради нашия купон. Откачалник, винаги гледа сърдито. Защо го търсите, да не би той да е убил приятелчето си?

— Какво ви навежда на тази мисъл, господин Чембърс?

Младежът се усмихна.

— Не го харесвам… а и фактът, че е офейкал… Беше говорител на Мейт и предполагахме, че ще поиска да намаже от интереса на репортерите. Нали целта и на двамата е била такава? Само поради тази причина не приемах онова, което вършеше Мейт.

— Какво имате предвид? — попита Майло.

— Перченето, превръщането на чуждата болка в шоу. Искал е да отървава болни хора от мъките им, добре. Но не трябва ли да го прави дискретно? Съквартирантът ми казва, че Хейзълтън се държал така, сякаш му харесва да бъде в центъра на вниманието. Затова би било логично и сега да дава интервюта. Въпреки че според мен няма какво повече да коментира, щом Мейт е мъртъв.

— Предполагам, че сте прав — каза Майло. — Има ли още нещо, което бихте искали да ми кажете за него?

— Не… но ако ми оставите телефонния си номер, ще ви се обадя, в случай че го видя. Да вика ченгетата заради един студентски купон. Страхотен чешит!

На път обратно към участъка Майло каза:

— Първо госпожа Мейт, а сега и това момче. Прозрения от случайни хора. Като че ли всички разбират какво става по-добре от мен.

— Адвокат, който кара микробус.

— Да, да, предпочитано возило от психопатите. Не мислиш ли, че това означава нещо? Един сериен убиец представлява друг в съда. И печели.

— Единствените дела, които е печелел — отбелязах. — Не е постигнал много като адвокат и затова се е захванал с обществените перални. Зоуби твърди, че било заради Мейт, но може би едва е кретал преди появата на Мейт и е видял в него своето спасение. Бил е привлечен от идеята за „пътешествията“, ролята на верен помощник и славата. После помежду им е възникнало съперничество. Или, както каза ти, Хейзълтън е започнал да се стреми към нещо повече.

— Предостатъчно основания да бъде заподозрян. Време е да нахълтаме в кантората му.

— Къде се намира?

— На „Миракъл Майл“, източно от Мюзиъм Роу. Взел е помещения на изплащане над един персийски ресторант. На същия етаж живеят бедняци срещу нисък наем. Мрачна и запусната сграда, като от стар филм.

— Няма ли секретарка?

— Ходих там два пъти, а Корн и Деметри — още два. Вратата винаги е заключена и никой не отваря. Налага се да потърся собственика. Няма смисъл да губя и твоето време. Прибирай се при Робин и вярното куче.

Не възразих. Бях уморен, а на другия ден щеше да дойде Стейси Дос. Трябваше да прегледам бележките си за нея.

— Тогава върху кого се съсредоточаваш? — попитах. — Хейзълтън или Дони Мейт?

— Нима съм длъжен да избирам между две врати, Монти? Не мога ли да потърся трета? Мисля, че е най-добре да се съсредоточа и върху двамата. Ако Дони е нашият бездомник, може би ще бъде нужно време, за да го открием. Искам да проверя дали е освободен, или е пуснат под гаранция. Дано успея да се свържа с полицаите, които са се занимавали със случая. Ако той е клошарят, когото е видяла госпожа Кронфелд, вероятно все още се навърта из Холивуд. Това би потвърдило теорията ти, че очаква удобен случай да заеме мястото на Мейт.

— Мястото на таткото.

— Който е живеел в свой собствен свят и се е мислел за безсмъртен… Не е зле да се обадя на Петра, тя познава живота на улицата по-добре от всички.

Петра Конър бе детектив от отдел „Убийства“ — млада, будна и амбициозна, наскоро получила повишение като награда за помощта, която бе оказала на Майло за разкриването на поредица убийства на инвалиди. Скоро след това с партньора й бяха провели успешно разследване по случая с Лиза Рамзи — бивша съпруга на телевизионна звезда, намерена заклана в парк „Грифин“. Беше ме помолила да проведа сеанси с дванадесетгодишно момче, което живеело в парка и станало свидетел на престъплението. Беше изключително умно дете със сложен характер, един от най-интересните пациенти, които съм имал. Носеха се слухове, че партньорът й Стю Бишъп се е кандидатирал за важен административен пост и че тя ще получи още едно повишение до края на годината от новия шеф.

— Предай й много поздрави — казах аз.

— Разбира се — разсеяно отвърна Майло, сякаш мислите му бяха на километри разстояние.

Беше се потопил в своя собствен свят, който се радвах, че не споделям.