Доктор Смърт

14.

Вторник, единадесет сутринта. Беше прекрасно утро — слънчево, топло и ясно, но времето не бе от значение. Чаках в кабинета си вече половин час, а от Стейси нямаше и следа.

Разчистих бюрото си и позвъних в училище „Пали Преп“. Секретарката знаеше името ми, защото бях лекувал и други ученици. Да, Стейси бе освободена от занятия. Преди два часа. Потърсих я в дома й — никакъв отговор. В телефонната служба не бе оставено съобщение за мен. Хрумна ми да се обадя в офиса на баща й, но с тийнейджърите човек трябваше да бъде внимателен — да не ги постави в неудобно положение, особено пред родители като него.

Освен това Ричард Дос в момента бе с Майло, което усложняваше нещата.

Още десет минути и времето, предвидено за сеанса, изтичаше. Често ми се бе случвало пациентът да не се появи, но никога със Стейси. Все пак не бях се виждал с нея от година, а за човек на нейната възраст това бе дълъг период. Може би идеята за нова среща с мен бе на баща й и тя най-сетне бе събрала смелост да му се противопостави.

Или причината имаше нещо общо със смъртта на Мейт, която й бе напомнила какво може да сполети жена, престанала да живее.

Попълних квитанцията, очаквайки някой от семейство Дос да ми се обади до края на деня.

Но Майло изясни нещата. Дойде у дома малко след един часа следобед.

— Цяла сутрин почивка, а? — Мина покрай мен и влезе в кухнята. Хладилникът ми бе негов стар приятел и той го поздрави с усмивка, извади узряла праскова и кутия мляко. Надникна в опаковката и промърмори: — Не е останало много, защо да си правя труда да вземам чаша?

Донесе млякото до масата, отпи глътка и изтри устата си, след което с настървение захапа прасковата, сякаш отмъщаваше на всички плодове по света.

— Сеансът с малката госпожица Дос се провали — каза той. — Ясновидецът Майло знае, защото госпожица Дос дойде в офиса на татко си точно когато трябваше да бъде при теб. Тъкмо започвах разговора с него. Нещо е станало с брат й. Изглежда, е избягал.

— От „Станфорд“?

— Да. Дос изтегли срещата с един час — за десет вместо за часа единадесет, и току-що бях влязъл в неговата светая светих… Ходил ли си някога там?

Поклатих глава.

— Апартамент с изглед към океана. Прилича на малък музей, пълен с антики и картини, но главно с чупливи азиатски скъпотии — стотици купи, вази, статуетки, съдове за тамян, какво ли не. Подредени са върху стъклени лавици и сякаш се носят във въздуха. Страхувах се да дишам дълбоко. Може би целта му е била да избегне срещата и затова е променил часа. Оставил е съобщението в полунощ и е чист късмет, че го получих. Предполагам, че се е надявал да не го чуя, да пристигна в единадесет и да ме разкара. Все пак отидох навреме, изчаках и най-сетне ме въведоха в офиса. Дос седеше зад огромно бюро, трябваше да се наведа ниско, за да му подам ръка, сякаш му се кланям. Този човек се мисли за голяма клечка, нали, Алекс?

Спомних си как бе изчакал аз да отида при него, вместо да ми подаде снимките.

— Е, какво стана?

— Тъкмо седнах, и интеркомът звънна: „Обажда се Стейси“. Това го накара да подскочи. Преди да остави слушалката, хлапето се втурна в офиса, като че ли бързаше да съобщи нещо на татко си. Когато ме видя, му хвърли многозначителен поглед, вместо да каже: „Трябва да поговорим насаме“, и Дос ме помоли да изляза за секунда. Когато се върнах в чакалнята, секретарката разговаряше по телефона и беше с гръб към мен, така че оставих вратата леко открехната. Зная, че не е редно, но… — Широка самодоволна усмивка. — Явно беше разтревожена. Няколко пъти спомена за „Станфорд“ и приятелите на Ерик и се досетих, че става дума за брат й. После Дос започна да й задава въпроси: „Кога?“, „Как?“, „Сигурна ли си?“. Като че ли обвиняваше нея за случилото се. В този момент секретарката остави телефона, хвърли ми убийствен поглед и затвори вратата. Изчаках отвън още десет минути.

Майло продължи да отхапва от прасковата, докато в ръката му остана само костилката. Отново вдигна кутията с мляко и го допи на един дъх. Мускулите на врата му запулсираха. Най-сетне смачка празната опаковка и каза:

— Ааа, полезно е да се пият течности.

— По-нататък? — попитах.

— След няколко минути Стейси излезе и си тръгна. Изглеждаше доста напрегната. После се появи Дос, каза, че е възникнал неотложен семеен проблем и не можел да говори с мен сега. Отвърнах със стандартното клише: „Мога ли да помогна с нещо?“. Изгледа ме, сякаш искаше да каже: „С кого се майтапиш, идиот такъв?“. Нареди на секретарката да ми запише нов час за среща и се върна в порцелановия си замък. Тя надникна в бележника си и каза: „За утре няма никаква възможност. В четвъртък устройва ли ви?“. Съгласих се. Когато слязох на паркинга, помолих пазача да ми покаже колата на Дос. Черно БМВ 850-и, с хромови джанти и забранените тъмни стъкла. Най-лъскавата кола, която съм виждал, безупречно поддържана. От гаража има само един изход и постоях там, преди да тръгна. Но Дос не излезе, така че какъвто и да е проблемът, явно го е разрешил по телефона. Сетих се за нещо: тъмното БМВ, което е забелязал Пол Улрих край пътя сутринта след убийството на Мейт.

— В Уестсайд има много такива.

— Прав си. — Стана, придвижи се с две широки крачки до хладилника, грабна кутия портокалов сок, отвори я и отпи няколко глътки. — Все пак проявих любопитство и се обадих в „Станфорд“. Намерих номера на общежитието на младия господин Дос и разговарях със съквартиранта му Чад Су. Единственото, което успях да изкопча от него, е, че напоследък Ерик изглеждал много потиснат, а от вчера не се бил прибирал в стаята си. Момчето обаче съобщило за това едва тази сутрин. Не искало да причини неприятности на приятеля си, но той не се появил на важен тест, което не било в негов стил, затова решило, че може би трябва да каже на някого. Обадило се на домашния телефон и говорило със Стейси.

— То ли ти каза всичко това?

— Вярваше, че съм от полицейския участък в Пало Алто. Защо Ерик би изживявал депресия сега, Алекс — девет месеца след смъртта на майка си и само седмица след убийството на Мейт?

— Неговата смърт е събудила спомени — предположих.

— Да. Е, така разбрах, че тази сутрин си почивал. Значи Стейси не ти се е обадила?

— Сигурен съм, че ще ми позвъни, когато нещата се изяснят.

Той отпи още сок.

— Що се отнася до БМВ-то, Улрих каза, че е било по-малък модел, като неговото — изтъкнах аз.

— Да.

Станах.

— Ще опитам да се свържа със Стейси от кабинета си.

— Това означава, че ме гониш.

— Означава, че можеш да останеш в кухнята.

— Добре — каза Майло. — Ще почакам.

— Защо?

— Нещо в това семейство ме озадачава.

— Какво?

— Струват ми се твърде потайни и уклончиви. Дос няма причина да ме разиграва… освен ако крие нещо.

Отправих се към кабинета.

— Постарай се да затвориш вратата! — извика той зад гърба ми.

Секретарката на Ричард заяви, че графикът на шефа й е претоварен и вероятността да се свържа с него днес е по-малка, отколкото да се възцари световен мир.

— Обаждам се във връзка със Стейси — казах аз. — Имате ли представа къде може да е тя?

— Проблем ли има, господине?

— Очаквах я в единадесет за сеанс, но не дойде.

— О? — Гласът й не издаде изненада. — Сигурно има обяснение… Предполагам, че все пак трябва да ви платим, докторе?

— Въпросът не е в това. Искам да се уверя, че не й се е случило нещо.

— А, разбирам. Е, вече ви казах, че господин Дос не е тук. Но видях Стейси преди малко, добре е. Не спомена да е имала уговорен час.

— Ричард я записа. Може би е забравил да й каже. Предайте му да ми позвъни, ако обичате.

— Разбира се, но той замина по работа.

— Както обикновено — отбелязах.

Кратко мълчание.

— Ще получите възнаграждението си, доктор Делауер. Дочуване.

Докато вървях обратно към кухнята, неволно си пожелах някой да му се е обадил и Майло да си е тръгнал без предупреждение. Но той все още седеше на масата и допиваше портокаловия сок с удивително спокойствие за човек, който разследва убийство, но не е попаднал на никакви улики.

— Нищо ново, а? — промърмори.

Свих рамене.

— Е, какво следва?

— Все същата песен, предполагам. Дос е интересен тип. Дребничък човечец зад голямо бюро. Сигурно столът му е сложен върху някакъв подиум. Обзалагам се, че е от онези, които намират вдъхването на страхопочитание за възбуждащо. Със сигурност ще направя по-задълбочено проучване за него.

— А Хейзълтън и Дони Мейт?

— Все още търся и двамата. С малко късмет успях да открия градинаря, който коси тревата. Хейзълтън не му е казал да престане да работи.

— Старае се да напомня за себе си — отбелязах.

— Токът и отоплението не са прекъснати. Предупредил е само да не му носят писма. Пощата му чака в клон Уестууд до поискване. Алис е казала истината за бизнеса му с обществените перални. Регистриран е като собственик на шест, главно в Ийст Сайд — Ел Монте, Артезия, Пасадина.

— Събирането на монети е опасно. Сам ли върши това?

— Все още не зная. Добрах се само до документите за фирмената му регистрация — „Клийнъп Инкорпорейтид“, едноличен собственик Рой Хейзълтън. Що се отнася до Дони Мейт, не е пуснат под гаранция. Излежал е цялата си присъда. Петра разпитва за него. Благодаря за закуската.

Потупа ме по рамото, съвсем леко, и тръгна към вратата.

— Приятно преследване — пожелах му аз.

— Преследването винаги е приятно.