Доктор Смърт

17.

— Не е зле, но не може да се сравнява с Рембранд — отбелязах аз.

Майло прокара пръст по горната част на платното. Бяхме в общото помещение на отделите „Обири“ и „Убийства“ на втория етаж на участъка в Западен Ел Ей. Пет-шест детективи седяха приведени над бюрата си и ни хвърлиха любопитни погледи, когато Майло сложи картината на стола си.

Шедьовърът на Нулева толерантност бе в кафяво-черна гама и върху мрачния фон се открояваше само розовата плът на разрязаната лява ръка на трупа върху масата за дисекции.

Мъртвецът имаше надменното лице на Елдън Мейт. Макар и посредствен, художникът бе успял да го пресъздаде правдиво. Седем мъже с екстравагантно облекло се бяха струпали около масата и наблюдаваха дисекцията с академично равнодушие. Лекторът, също с лицето на Мейт, бе с черна мантия, бяла дантелена яка и черен цилиндър и плъзгаше скалпела по ръката с израз на отегчение.

В оригиналната творба гениалният художник бе изобразил сцената, без жестокостта да бъде натрапчива. Пародията акцентираше върху нея. Бе нарисувана с гневен замах и напластяване на боя, което придаваше релефност на изображението.

Картината не бе голяма, шестдесет на тридесет сантиметра. Очаквах нещо далеч по-мащабно.

Съзнателно смаляване на Мейт?

Майло вдигна купчина съобщения от бюрото си и ги остави да паднат в безпорядък.

— Кюглер, търговецът на картини, ме тормози цял ден. Изведнъж е започнал да харесва реализма.

— Може би е получил предложение — предположих. — Има хора, които биха платили прескъпо дори за рокля, залята със синя боя.

Звънна телефон. Чу се щракване и нечий смях. В стаята се носеше мирис на изкипяло кафе и пот.

— Обаждат се и водещи на глупави телевизионни предавания, които искат да ме интервюират. В шест сутринта получих изрично предупреждение от началниците да държа езика си зад зъбите.

— Нулева толерантност успя да си купи малко слава — казах аз. — Питам се докога ще се задоволи с това.

— Искаш да кажеш, че ще търси още реализъм?

Свих рамене.

— Е — каза той, — досега не е направил гаф. — Потупа по ръба на картината. — Нито един отпечатък. Може би си прав, че си имаме работа с изключително съобразителен психопат. — Завъртя картината към мен. — Докато я гледаш, хрумва ли ти нещо ново?

— Не — отговорих. — Гняв към Мейт. Двойствено отношение към него. Не е нужно да ти го казвам.

Телефонът му иззвъня.

— Стърджис… О, да, здравей. — Лицето му засия като запален фенер. — Така ли? Благодаря. Кога?… Разбира се, че е удобно. Доктор Делауер е при мен… Да, страхотно. — Когато затвори, каза: — Пръстът на съдбата. Беше Петра. Добрала се е до нещо за Дони. На път е към съда в Санта Моника, ще се отбие след десет минути. Да я почакаме пред входа.

Стояхме на тротоара пред участъка. Майло крачеше нервно и пушеше „Типарило“, а аз си мислех за семейство Дос.

Петра Конър пристигна с черен „Акорд“, паркира в червената зона и слезе с обичайната си пъргавина. Никога не бях я виждал с цивилно облекло. Този път беше с тъмносин костюм, който подчертаваше стройната й фигура и изглеждаше твърде скъп за бюджета на полицейски детектив. Носеше черни сандали със средно висок ток. Черните й коси бяха късо подстригани, както обикновено, а на рамото й бе преметната черна дамска чанта от кожа като на изтъркано рокерско яке. Под сакото й не се виждаше револвер. Навярно оръжието й бе в чантата.

Слабото септемврийско слънце придаваше приятен оттенък на светлото й лице със заострена брадичка и правилен нос. Бе привлекателна, но нещо в осанката й сякаш предупреждаваше: „Стой далеч от мен“. Всеотдайността, с която бе следила възстановяването на Били Стрейт, ми бе разкрила топлотата, която се таеше зад подозрителните й кафяви очи. Но сам бях доловил това. Петра държеше да бъде приемана като хладнокръвен професионалист и никога не говореше за себе си. Досещах се, че е преодоляла доста пречки, за да се издигне до положението, което заемаше.

— Здравейте — каза тя, усмихна ми се и осъзнах, че очаква да кажа нещо.

— Как е нашето момче?

— Чудесно, доколкото зная. Пълен отличник е и се представя добре дори на тестовете за следващия клас. Удивително, като се има предвид, че повечето неща, които знае, е научил от улицата. Природен интелект, както каза ти в началото.

— А язвата му? — попитах.

— Бавно минава. Не иска да взема лекарства, но се примирява. Завързал е няколко приятелства. Най-сетне. С други „будни деца“, както се изразява директорката. Госпожа Адамсън се тревожи, че не иска да прави нищо друго, освен да учи, да чете и да си играе на компютъра.

— С какво би предпочела да се занимава?

— Не мисля, че има предвид нещо конкретно… просто се безпокои. Дали има правилен подход. Като че ли чувства нужда да ми докладва. Обажда ми се всяка седмица.

— Хей, ти си представител на закона — изтъкнах аз.

Лека усмивка.

— Зная, че е привързана към хлапето. Успокоявам я, че всичко ще бъде наред.

Тя примигна, очаквайки потвърждение.

— Добър съвет — уверих я.

На бузите й се появиха кръгове руменина.

— Обграден е с достатъчно внимание. Може би прекалено, като се има предвид, че е самотник по душа. Сам го посещава всеки петък, води го във Венис през уикенда и са прекарали цяла седмица в Сан Марино, а после са били в увеселителен парк. Как ти се струва това?

— Опознава различни култури. Сигурен съм, че не е твърде много за него.

— Да… добре. Ако възникне проблем, предполагам, че мога да ти се обадя.

— По всяко време.

— Благодаря. — Обърна се към Майло. — Зная, че нямаш търпение. — Извади от кожената чанта някаква папка. — Ето информацията за твоя господин Салсидо. Оказа се, че е наш стар познайник. Във връзка с проектите за обновление на Холивуд съветничката от местната управа Голдстейн ни нареди да държим самонастанилите се под око. Отряд „Клошар“, както наричахме групата, натоварена с тази задача, просъществува месец. Името на Салсидо изникна от един от файловете им. Няма арест, просто са го засекли в бордеите при проверка за наркотици или други улики за престъпна дейност. Не открили нищо, изготвили са доклад само за да угодят на съветничката.

Майло отвори папката.

Петра продължи:

— Салсидо живеел в изоставена сграда до Уестърн и Холивуд. Онази с високия бордюр отпред, мисля, че става за снимачна площадка на някой филм на Луиз Мейер. После видели, че има криминално досие, и отбелязали това в доклада.

— Парите от данъците ни не отиват на вятъра. — Майло прелисти съдържанието на папката. — Сам ли е живеел?

— Щом не е отбелязано, че е имал съквартирант, най-вероятно да.

— Тук пише, че е открит в стая, пълна с отпадъци.

— Както виждаш, твърдял е, че има доходна работа, но не е успял да го докаже. Описали са го като душевноболен, вероятно наркоман. Предложили му да се обърне към център за подпомагане на зависими от наркотици, но отказал.

— Защо не са го арестували?

— Без оплакване от собственика на сградата няма основание. Тази сутрин отскочих дотам, но я е напуснал. Вече никой не живее на това място. Има само строителни работници, голям проект за реконструкция. Съжалявам, че не успях да разбера повече.

— Хей, и това е нещо! Благодаря ти, че си отделила време — каза Майло. — Самонастанил се е в… — Знаех, че си мисли за изоставената сграда в Денвър. Отново прелисти страниците. — Не са ли го снимали?

— Отряд „Клошар“ не носеше фотоапарати. Но погледни накрая, от областния затвор „Марин“ ми изпратиха една снимка. Не е особено качествена.

Майло я откри, разгледа я и ми я подаде.

Дони Салсидо-Мейт, осъден на лишаване от свобода. На врата му висеше табела с номер, а очите му под смръщените вежди имаха странен блясък, който може би издаваше лудост, а може би — просто отвращение от обстановката.

Беше с дълги, разрошени коси, но гладко обръснат. Имаше светла кожа, както бе казала Гилерма Салсидо. Лицето му бе топчесто, с увиснала брадичка. Доста вероятно бе зад незабележимите му черти да се крие предизвикателна натура. Преждевременни бръчки. Ранни белези на старост.

Приликата му с лицето на мъртвеца от картината бе поразителна. Гилерма Салсидо-Мейт бе права, че Дони е одрал кожата на баща си.

Майло продължи да чете.

— Твърдял, че работи в салон за татуировки на Булеварда, но не могъл да си спомни в кой.

— Проверих на няколко места. Никой не го познава. Но надзирателят от „Марин“ каза, че направил татуировки на неколцина затворници, вероятно така си е спестявал неприятности.

— Какви неприятности? — попитах.

— В затворите се оформят враждуващи лагери — обясни тя. — Човек трябва да застане на нечия страна, иначе се излага на опасност, освен ако има какво да предложи. Салсидо е продавал изкуството си, но надзирателят каза, че никой не го е искал в бандата си, защото са го смятали за смахнат.

— Татуировки — каза Майло. — Значи обича да рисува.

Петра кимна.

— Прочетох за картината. Мислите ли, че е той?

— Изглежда доста вероятно.

— Какво представлява творението?

— Не бих го закачил в трапезарията си. — Майло затвори папката. — Ти си художничка, нали?

— Не съм.

— Стига, виждал съм твои картини.

— В миналото — уточни тя.

— Искаш ли да я видиш?

Тя погледна часовника си.

— Разбира се, защо не?

Задържа картината на ръка разстояние от лицето си. Присви очи. Завъртя я и огледа ръбовете. Сложи я на пода, отдалечи се на няколко метра, а после се върна да я разгледа отново по-отблизо.

— Не е пестил боя — отбеляза тя. — Изглежда, е работил бързо. Може би е използвал и нож за плътно нанасяне, освен четка… тук е действал… припряно, но не небрежно, композицията е доста добра. Пропорциите са почти идеални. — Обърна се с гръб към картината. — Изказвам само предположение, но забелязвам вариране между занаятчийско търпение и действане със замах. В някои моменти старателно е планирал всичко, а в други се е предавал на пориви.

Майло се намръщи и ме погледна.

— Както и да е — каза Петра, — стига толкова изкуствоведска критика.

— Какво означава това? — попита я той. — Търпение, търпение, а после изведнъж отприщване на енергия.

— Че е като повечето художници.

— Забелязваш ли някакъв талант?

— О, разбира се! Не е гениален, но може да мине за добър. Явно е и много амбициозен, щом се е заловил да пресъздаде картина на Рембранд.

— Рембранд и татуировките — изтъкна Майло.

— Щом Салсидо е татуирал съкилийниците си достатъчно добре, за да си спести неприятности, значи го бива. Работата върху кожа е предизвикателство, човек трябва да свикне с нееднаквата плътност на епидермиса, с движението и съпротивлението на иглата.

Петра се изчерви.

Майло се усмихна.

— Няма да любопитствам.

Тя отвърна на усмивката му.

— В гимназията. Е, трябва да вървя. Дано съм успяла да помогна.

— Задължен съм ти, Петра.

— Със сигурност ще поискам нещо в замяна. — Премести чантата си на другото рамо и тръгна към стълбите. — Жалко, че не мога да ти обещая, че ще държим Салсидо под око, Майло, но знаеш как е. Извинявайте, че ви оставям.

— Късмет в съда — пожела й той.

— По всяка вероятност няма да ми бъде нужен. Безинтересно дело, прехвърлено в Санта Моника, защото централният съд е претоварен с нашумели случаи. Подсъдимият е неприятна личност, а служебният адвокат е неопитен, със списък от дела, дълъг колкото „Английският пациент“. Днес ще триумфирам. Радвам се, че се видяхме, докторе. Ще се чуваме във връзка с Били.

Върнахме се до бюрото на Майло. Докато разговаряхме с Петра, към купчината съобщения бе добавено още едно.

— Отново агент Фъско. Сигурно новината за картината е събудила жаждата му за внимание.

Майло остави съобщението и погледна към другия край на стаята. Детективите Корн и Деметри вървяха към нас. Спряха се до бюрото с гневни изражения, сякаш то бе бариера по пътя им към свободата. Майло ни запозна. Сковано кимнаха, без да ми подадат ръка. Очилата на Деметри бяха леко замъглени, а плешивото му теме бе изгоряло от слънцето и се белеше.

— Какво има, господа?

— Нищо — отвърна Деметри. Гласът му бе толкова нисък, сякаш използваше електронни ефекти. — Това е проблемът.

Корн прокара пръсти под яката си. За разлика от партньора си, имаше буйни рошави коси.

— Нито една пикантна подробност — каза той. — Цяла сутрин обикаляхме из квартала на Хейзълтън. Намерихме градинаря, но няма голяма полза. Получил е предплата за месец напред и няма представа къде е отишъл „сеньор Хейзълтън“, нито пък го интересува. Пощата му се пази в клон Уестууд, но нямаме достъп до нея без съдебно разпореждане. Да поискаме ли?

— Да — отвърна Майло.

— Разбира се.

— Проблем ли има, Стив?

— Не, никакъв.

Корн отново заигра с яката си. Деметри свали очилата и ги изтри в якето си.

— Не губете кураж, момчета — каза Майло. — Щом Хейзълтън е поискал да спрат да му носят писма, това доказва, че е офейкал. Затова продължавайте да разпитвате за него. Кой знае, може би вие ще разкриете този случай.

Двамата детективи се спогледаха. Деметри пристъпи от крак на крак.

— Ако Хейзълтън има нещо общо с убийството на Мейт. Не сме убедени, че е така.

— Защо, Брад?

— Няма никакви доказателства в подкрепа на тази версия. Освен това не виждам смисъл. Мейт е носел пари на Хейзълтън. Защо да убива източника си на приходи? Предполагаме, че просто е заминал на почивка. Може би е изпаднал в депресия заради загубата на препитание.

— Време за размисъл — каза Майло.

— Точно така.

— Диагноза „депресия“. Отишъл е да изяснява чувствата си на някой слънчев плаж.

Деметри се обърна за подкрепа към Корн, който каза:

— Струва ми се логично. — Стисна зъби за миг. — При целия шум около Мейт може би Хейзълтън е имал нужда от време да помисли върху положението си. Наистина нямаме никакво доказателство срещу него.

— Така е — потвърди Майло. — Все пак поискайте съдебно разпореждане за проверка на пощата и кредитните му карти. Може би ще попаднете на такса, платена на туристическа агенция, което би потвърдило хипотезата ви, че е заминал на почивка.

Отново се спогледаха. Деметри каза:

— Да, разбира се, както наредите. Но първо ще се поизпотим във фитнес залата. Часове наред киснем тук и се схванахме.

— Добре. После си купете здравословни сокове, пълни с ензими.

— Още нещо — каза Деметри. — Видяхме онази картина. Ако питате мен, пълен боклук.

— Всеки има право на мнение — отвърна Майло.