Доктор Смърт

30.

За четиридесет минути изминах пътя по десета източна магистрала и уличките в невзрачната част на Източен Холивуд, където е границата между Бевърли и Темпъл.

Втората болница за деня.

„Холивуд Мърси“ бе пететажна сграда, напукана от земетресенията, с бледа мазилка, прикриваща старите тухли, и с изглед към централната част. Имаше неудобен паркинг, счупени керемиди на покрива и полуизронени орнаменти по стените, останали от дните, когато трудът е бил евтина стока. От двете страни на входа бяха спрени линейки. Фоайето бе пълно с опашки от хора с тъжни лица, които чакаха одобрение от чиновниците в стъклените кабини. Скенери, пункции, същата терминология, която бях чул в „Сейнт Майкълс“, но това заведение сякаш бе от стар черно-бял филм и вътре миришеше като в спалня на старец.

Спалнята на Мейт.

Синът му се възстановяваше на четвъртия етаж в отделение, наречено „Специални случаи“. Пред двукрилната врата стоеше невъоръжен бодигард и когато показах значката с името си, бях пуснат без възражения. Влязох в коридор с пет врати, в чието дъно бе помещението за сестрите. Пред купчина картони седеше чернокож с обръсната глава, който пишеше нещо, а до него около шестдесетгодишна жена с ръбеста челюст и стърчащи като слама коси барабанеше с пръсти в ритъма на спокойното реге, което звучеше от невидимо радио.

Представих се.

— Там, вътре — посочи жената.

— Какво е състоянието му?

— Ще оживее.

Извади картон, доста по-тънък от озадачаващата енциклопедия на Джоан. От вътрешната страна на предната корица бе прикрепен полицейски доклад.

Дони Салсидо бе намерен пребит и в полусъзнание в 6:12 сутринта в занемарена част на жилищната зона Пойнсетия Плейс, северно от „Сънсет“.

На три пресечки от апартамента на баща му на „Виста“.

Бе докаран с линейка и приет в спешното отделение за преглед и първа помощ. Натъртвания, охлузвания, вероятно мозъчно сътресение, което не бе потвърдено. Никакви счупвания. Крайна тревожност и неадекватно държане, дължащо се на алкохолизъм, наркомания, психично заболяване или съчетание от трите. Пациентът отказал да удостовери самоличността си, но полицаите от местопрестъплението предоставили информацията. Фактът, че Салсидо е бивш затворник с криминално досие, бе старателно отбелязан.

Заповед за задържане след нападение на длъжностно лице.

— Кого е нападнал? — попитах.

— Колежка от предишната смяна — отвърна мъжът. — Прегрешението й било, че му предложила портокалов сок. Блъснал чашата от ръката й и посегнал да я удари. Успяла да го заключи и повикала охраната.

— Още един ден в рая — отбеляза жената. — Вероятно е кандидат за отрезвителното, което беше закрито миналия месец. Да го прегледате ли сте дошли, или за преместване?

— Само да го видя — отвърнах. — Обща консултация.

— Едва ли някой ще ви плати за това. Не открихме здравна осигуровка на негово име, а и не говори.

— Няма значение.

— Щом вие нямате нищо против, и аз нямам. Стая 405.

Излезе от кабината и отключи вратата. Стаята бе като килия — със зелени стени, един-единствен прозорец с решетка, през който почти не влизаше въздух, и легло. Медицинската апаратура бе изключена. Мониторът за жизнени признаци до главата на пациента не работеше, както и малкият телевизор до отсрещната стена. Отвън се чуваше индустриален шум.

Дони Салсидо-Мейт лежеше по гръб, с разголени гърди, вързан за леглото с кожени каишки и загледан в тавана. От кръста надолу бе завит с изпоцапан горен чаршаф. Тялото му не бе покрито с косми, ребрата му се брояха, а където нямаше синини или татуировки, кожата му бе твърде бледа.

Раменете и гърдите му бяха нашарени със сини спирали. Творенията продължаваха и по двете ръце. Изкусно изработени ръкави, на места скрити под превръзки. По краищата на бинтовете се виждаше засъхнала кръв. Около главата му бе увита ивица марля, а под устата му бе залепен малък квадрат. Около очите му имаше безброй синкави петна, а долната му устна изглеждаше напълно размазана. Сред спиралите надничаха други образи: зловещо лице на кобра с ужасяващи зъби, гола жена с тъжно изражение, широко отворено око, от което се стичаше сълза. Надпис с готически шрифт: „Дони, Мамасита, голямо момче“.

Татуировките бяха майсторски изработени, но така смесени, че ми се щеше да преподредя кожата му.

— Ходеща картинна галерия — обади се медицинската сестра със сламени коси. — Като в онази книга на журналиста от „Маршън Кроникълс“. Имате посетител, господин Салсидо. Не се ли радвате?

Излезе и вратата се затвори със скърцане.

Дони Салсидо Мейт не помръдна. Косата му бе дълга и сплъстена, с цвят на изгоряло машинно масло. Неподрязана брада, два нюанса по-тъмна, скриваше лицето му от скулите до челюстта.

Никак не приличаше на затворника от снимката, която бях видял. Това ми напомни за брадата, която бе пуснал Майкъл Бърк, когато бе приел самоличността на Хюи Мичъл в Ан Арбър. Всъщност забелязах прилика между обраслото лице на Дони и това на Мичъл, но все пак не бе същият човек. Мургавите момчета с испански черти бяха темпераментни и дейни, но сто процента от тях бяха жертви, а не хищници.

Приближих се към леглото. Дони Салсидо простена и се обърна на другата страна. На врата му бе татуирано стъбло на роза, чийто цвят бе скрит под гъстата брада. Краищата на мустаците му бяха залепнали от жълтеникави струпеи. Устните му бяха разцепени, носът му бе счупен, но не наскоро и вероятно неведнъж. Между веждите му имаше дълбока вдлъбнатина, сякаш издълбана с тъпо длето, а под нея зееха множество черни пори. По кожата му се забелязваха оранжеви петна от „Бетадин“, но който и да го бе дезинфекцирал, не бе успял да отстрани миризмата на нечистотия.

— Господин Салсидо, аз съм доктор Делауер.

Изведнъж затвори очи.

— Как сте?

— Измъкнете ме оттук!

Говореше ясно, без заваляне. Изчаках и проследих изображенията по кожата му. Фини светлосенки, добри композиции. Потърсих фигура, която да напомня за баща му, но нямаше нищо очевидно. Татуировките изглеждаха наслагвани една върху друга. Това издаваше съчетание на талант и хаотичност.

Няколко белега в свивката на ръката му привлякоха вниманието ми. Личеше, че са от игли.

Салсидо отвори очи.

— Махнете тези неща от мен — каза той и раздвижи ръце под каишките.

— Сестрите са се изплашили, когато сте се опитали да ударите една от тях.

— Лъжат!

— Не сте посягали на медицинска сестра?

Поклати глава.

— Тя се нахвърли върху мен. Опита се да налее сок в кривото ми гърло. Не в хранопровода, а в дихателната ми тръба, загрявате ли? Назофаринкс, епиглотис… нали знаете какво става в такъв случай?

— Задушаваш се.

— Вдишваш и в дробовете ти нахлува течност. Ако не се удавиш, там се развъждат бактерии. Онази жена искаше да ме удави или поне да предизвика инфекция.

Между устните му се плъзна сивкав обложен език. Преглътна.

— Жаден ли сте? — попитах.

— Задушавам се. Махнете тези неща от мен.

— Как пострадахте?

— Вие ми кажете.

— Откъде да зная?

— Вие сте докторът.

— От полицията казаха, че някой ви е пребил.

— Не беше просто някой, а цяла банда. Връхлетяха ме.

— Там, на Пойнсетия?

— Не, в Сан Франциско. Извървях пеша пътя дотук, защото държах да бъда лекуван на това прекрасно място. — Извърна глава към мен. — Най-добре ме измъкнете и ми дайте от моя тегретол. Когато остана без лекарството си, ставам интересен.

— От епилепсия ли страдате?

— Не, за бога! Когнитивна дисфункция, афективни изблици, неспособност за овладяване на емоциите. Склонен съм към душевни разстройства, а когато съм разстроен, не се знае на какво съм способен.

Отново раздвижи китки. Каишките изплющяха.

— Кой ви предписа тегретол?

— Сам си го предписах. У дома си имам достатъчно, но някакви самозвани лекари не ме пускат да си отида.

— Къде е домът ви?

— И да знаех, едва ли щяхте да го намерите.

— Каква доза вземате?

— Зависи — засмя се той. Венците му бяха подути, възпалени и гноясали около зъбите. — Триста милиграма в добри дни, повече, когато съм в лошо настроение… Внимавайте, защото точно сега имам такова лошо чувство. Познатите симптоми: сякаш съм в стъклена клетка, пред очите ми се въртят кръгове, нещо напира на тласъци, сърцето ми ще изскочи. След малко всичко това ще се отприщи и кой знае, може да се отскубна и да ви изям… Къде е бялата ви престилка, що за доктор сте впрочем?

— Психолог.

— Мамка му! Нямам полза от вас. Намерете някого, който може да ми напише рецепта. Или ме пуснете оттук. Аз съм жертвата, когато тази история стигне до пресата, всички ще съжалявате. Ако някой издател отпечата новината. Но това няма да стане, защото и те са замесени.

— В какво?

— В големия заговор за разголване на мозъка ми. — Усмивка. — Ха-ха! Глупости! Не съм параноик. Просто страдам от душевно разстройство.

— Кой ви нападна? — попитах отново.

— Мексиканци. Гангстери. Пънкари. Нелегални имигранти. Отрепки.

— Опитаха ли се да ви ограбят?

— Опитаха се и успяха. Вървя си по улицата, гледам си работата, а те спират с колата, слизат, пребиват ме и тършуват в джобовете ми.

— Какво ви взеха?

— Всичко, което имах. — Поклати глава. — Нямам полза от вас. Край на този разговор.

— Носехте ли оръжие? — попитах.

Той започна да си тананика.

— Пойнсетия е на три преки от жилището на баща ви.

Тананикането стана по-силно. Клепачите му затрептяха.

Дишането му се учести.

— Възнамерявате ли да отскочите дотам? — надвиках го аз. — Последния път, когато сте се опитали да влезете, госпожата от долния етаж ви е изгонила. Колко пъти сте се промъквали вътре?

Рязко се изви към мен.

— Ще отхапя носа ти. Око за око, както си отмъсти онзи твой колега… Лектър. Не, той беше психиатър. Страхотен филм. Гледах го и после седмици наред ядох фасул.

— Вие ли убихте баща си? — попитах.

— Разбира се — отвърна Салсидо. — Освен това отхапах носа му и го изядох с гарнитура от боб… и някакво вино… мисля, че „Шабле“. Намери ми от шибания тегретол.

— Ще видя какво мога да направя — обещах.

— Не ме лъжи, докторче.

— Ще направя каквото мога.

— Не, нищо няма да направиш.

Оставих го, върнах се при сестрата и позвъних на пейджъра на лекаря, написал последната бележка. Беше жена на име Грийнбаум, специализантка първа година. Това означаваше, че има едва няколко месеца стаж. Обади се от областната болница и каза, че ще се върне в Холивуд едва на следващия ден. Обясних защо съм бил при Салсидо и я попитах за лечението му.

— Да — отвърна тя, — твърди, че трябвало да „поддържа вътрешна стабилност“. И пред мен запя същата песен. Чакам да се свържа с лекуващия му лекар.

— В момента е на самолечение за агресивност и емоционални изблици. Щом вече е на тегретол, значи е преминал фазите на литий и невролептик. Може би в затвора.

— Може би, но не се добрахме до нищо, подобно на клинична история. Тегретол — добре, но съществува риск от странични ефекти. Трябват ми изследвания на кръв.

— Успяхте ли да поговорите с него?

— Отказа да говори.

— Сега е малко по-словоохотлив — осведомих я аз. — Има доста висок коефициент на интелигентност. Знае как се чувства, преди да стане агресивен, и полага усилия да се владее.

— Какво предлагате?

— Мисля, че поне в едно отношение може би самият той знае кое е най-добро за него.

— Видяхте ли кожата му? — попита тя.

— Няма начин да остане незабелязана.

— Твърде неорганизиран е за човек, който знае кое е най-добро за него.

— Права сте, но…

— Ясно — отбеляза специализантката. — От полицията са ви изпратили при него и искате да бъде в състояние да разговаря с вас.

— Донякъде е така. Освен това вече е проявил агресивност и ако нещо му действа добре, не е зле да се има предвид. Не ви уча как да вършите работата си.

— Напротив, точно това правите — засмя се тя. — Всъщност, защо не? Всички ми дават наставления. Добре, не бих искала да се разбеснее и да ме измъкнат от къщи в три през нощта. Отново ще се опитам да открия лекуващата му лекарка. Ако е съгласна, ще получи дозата си.

— Твърди, че взема по триста милиграма на ден.

— Той твърди? Лунатиците управляват лудницата.

— Виж какво става в Белия дом.

По-силен смях.

— Какво иска полицията от него?

— Информация.

— Относно какво?

— Убийство.

— О, страхотно! Убиец. Изгарям от нетърпение да го видя отново.

— Не е заподозрян — уточних. — Потенциален свидетел.

— Свидетел? Какъв свидетел може да бъде той?

— Трудно е да се каже. Все още се опитвам да намеря общ език с него. Говорим си за семейството му.

— Семейството? Какво е това, старомодна психоанализа? Нещата, които четете в книгите?

Върнах се в стаята на Дони. Беше се обърнал с лице към вратата. Чакаше.

— Не обещават нищо — казах аз. — Но специализантката се опитва да се свърже с лекуващия ви лекар.

— Кога най-сетне ще ми донесат тегретеол?

— Ако получи потвърждение, скоро.

— Ще чакам цяла вечност. Какви глупости.

— Прав сте, господин Салсидо.

Оголи зъби. Доста от тях липсваха, а останалите бяха напукани и потъмнели.

Придърпах един стол до леглото и седнах.

— Защо бяхте тръгнали към жилището на баща си?

— Той никога не е идвал в моето, защо аз да ходя до неговото?

— Все пак сте вървели натам.

— Зная, слабоумнико! Зададох си риторичен въпрос… като Цицерон. Изследвам собствените си мотиви, стремя се към себепознание. Това е добър знак, нали? Имам напредък.

От устата му хвърчеше слюнка и трябваше да се отдръпна, за да не ме опръска.

— Не знам защо върша нещата, които върша. Ако знаех, щях ли да бъда тук?

Не казах нищо.

— Дано някой ден те сполети същото — продължи той. — Да се чувстваш безсилен. Мислиш, че кожата ми изглежда странно? Какво й е странното? Всички психолози, с които съм разговарял, казват, че кожата не е от значение, важното е какво се крие под нея.

— С колко психолози сте разговаряли?

— Твърде много. Все идиоти като теб. — Затвори очи. — Безброй празни приказки в малки задушни килии като тази… Трябва да надникнеш под кожата, да видиш какво има там. Но аз си падам по кожата. Обвивката е всичко. Тя задържа това, което напира отвътре. — Повдигна клепачи. — Хайде, приятел, свали тези гадости, пречат ми да докосвам кожата си. Когато не мога да усетя допира й, сякаш съм извън нея.

— Всичко с времето си, Дони.

Промърмори и извърна глава на другата страна.

— Сам ли си се изрисувал така? — попитах.

— Идиот. Как бих се справил с гърба?

— А останалото?

— Как мислиш?

— Мисля, че ти си майсторът. Добра работа. Имаш талант. Виждал съм и други твои творби.

Мълчание.

— „Урок по анатомия“ — уточних. — Един от шедьоврите на Нулева толерантност.

Тялото му потръпна. Изчаках да заговори. Нищо.

— Мисля, че разбирам откъде ти е хрумнало това име, Дони. От нулевата ти толерантност към глупостта. Не можеш да понасяш глупаците.

„Какъвто бащата…“

Той прошепна нещо.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Търпението… не е добродетел.

— Защо, Дони?

— Ако чакаш, нищо няма да се случи. От прекалено дълго чакане човек затъпява. Изгнива. Времето умира.

— Умират хората, времето продължава.

— Явно не схващаш — промърмори той, малко по-силно. — Това, че хората умират, няма никакво значение… стават храна за червеите. Времето умира, всичко застива.

— Какво става с времето, когато рисуваш?

Сред брадата му забелязах лека усмивка.

— Вечност.

— А когато не рисуваш?

— Закъснявам.

— За какво?

— Отговори, явяване в точен час, загубвам представа за време. Имам болен мозък, може би лимбичната система, префронталните и слепоочните дялове, таламусът. Нищо не действа както трябва.

— Има ли място, където можеш да рисуваш сега?

Втренчи поглед в мен.

— Мамка ти! Измъкни ме оттук.

— Предложил си свои картини на баща си, но не ги е приел — казах аз. — Сега, когато него вече го няма, се опитваш да ги дадеш на света. Да покажеш какво умееш.

Прехапа устни.

— Ти ли го уби, Дони? — Наведох се над него, достатъчно ниско, за да отхапе носа ми. Не го направи. Остана неподвижен и се загледа в тавана. — Ти ли беше?

— Не — най-сетне отвърна той. — Закъснях, както обикновено.

След тези думи сякаш онемя. Десет минути по-късно влезе сестрата със сламените коси и внесе метален поднос с пластмасова чаша вода и две таблетки, едната продълговата и розова, а другата кръгла и бяла.

— Закуска в леглото — съобщи тя. — Двеста милиграма мезе и сто грама питие.

Дони дишаше тежко. Забравил за ремъците, опита да се надигне, но каишките се впиха в китките му и се стовари върху леглото, още по-задъхан.

— Никаква вода — каза той. — Няма да ме удавите.

Сестрата ме изгледа намръщено, сякаш аз бях виновен.

— Както желаете, сеньор Салсидо. Но ако не можете да ги глътнете на сухо, няма да се върна при докторката, за да искам разрешение за инжекция.

— На сухо съм съгласен. Не е опасно.

Тя ми подаде подноса.

— Вие му го дайте, не искам да отхапе пръстите ми.

Не откъсна поглед от мен, когато взех розовото хапче и го доближих до лицето на Дони. Устата му вече бе широко отворена. Кътниците и повечето от кучешките му зъби бяха опадали. Лъхна ме неприятният му дъх. Пуснах розовата капсула. Той я пое със сивия си език, побутна я към гърлото си, преглътна и каза:

— Вкусно.

По същия начин му дадох и бялата таблетка. Ухили се и се оригна. Сестрата взе обратно подноса и с израз на отвращение тръгна към вратата.

Отново седнах.

— Да продължаваме — казах аз.

— Върви си! — настоя Дони. — Писна ми от теб.

Постоях още малко и го попитах дали някога е успял да влезе в апартамента, какво мисли за библиотеката на баща си и дали е чел „Беоулф“. Не реагира при споменаването за книгата. Най-много се доближих до нормалния разговор, когато му казах, че съм се запознал с майка му.

— Така ли? Как е тя?

— Тревожи се за теб.

— Стига бе!

Подхвърлих по нещо за луксозни книги с откъснати страници и счупени стетоскопи.

— Какви глупости говориш, мамка му? — попита той.

— Не знаеш ли?

— Нямам представа, по дяволите, но продължавай! Говори колкото искаш, аз ще подремна.

След миг затвори очи, сгуши се в леглото, доколкото позволяваха ремъците, и заспа.

Не се преструваше, гръдният му кош наистина се издуваше и спадаше в бавен, спокоен ритъм и се чуваше равномерно хъркане.

Когато си тръгнах от „Холивуд Мърси“, се опитах да го категоризирам. Агресивен и дълбоко разстроен, но хитър и манипулативен.

Освен това беше и малко вироглав. Елдън Мейт непрекъснато бе отхвърлял сина си, но генетичната връзка не можеше да се отрече.

Нулева толерантност. Беше се превърнал в подвижна галерия и сега скиташе от бордей на бордей, като притъпяваше болката с наркотици, антиконвулсанти, гняв и изкуство.

Многократно бе рисувал портрети на баща си.

Беше му посветил най-доброто от себе си, а непрекъснато бе отхвърлян.

Това бе най-силният мотив за отцеубийство. Подобна мисъл със сигурност бе хрумвала на Дони.

„Ти ли го уби?“

„Закъснях. Както обикновено.“

Отричаше да е довел нещата докрай. Както и Ричард. Страхотно организирана касапница, а никой не желаеше да признае деянието.

Въпреки хитруването, бях склонен да вярвам на Дони. Психичното увреждане бе истинско. „Тегретол“ бе силно лекарство, предписвано в напреднала фаза на душевни разстройства, когато литият вече не помага. В това нямаше нищо забавно, човек не се пристрастяваше към него по своя прищявка. Щом Дони бе привикнал, значи е страдал.

Бе нарязал тялото на баща си в картината, но истинското убийство издаваше пресметливост и бруталност, които не изглеждаха характерни за него. Опитах се да си представя как планира случилото се на Мълхоланд. Следенето, примамката, написването на подигравателната бележка и скриването на счупения стетоскоп в кутията. Разчистването, толкова старателно, че да не остане нито прашинка, съдържаща ДНК.

Този човек бе клошар, намерен пребит между жилищните кооперации. Беше се изплашил и побягнал, когато го бе нахокала една старица.

Споменаването за книгата и стетоскопа не бе предизвикало никаква реакция. Наивният му опит да влезе в апартамента на баща си пред погледа на госпожа Кронфелд бе на светлинни години от това интелектуално ниво. Животът му бе поредица от несполучливи опити. Съмнявах се, че някога е успял да проникне отвъд входната врата на Елдън Мейт.

Не, играчката бе оставена от човек с доста по-ясно съзнание от Дони Салсидо-Мейт. Личностна комбинация, каквато бях предположил още в самото начало, същата, за която говореше и Фъско.

Интелект и ярост. Привидно стабилна личност, но със сериозен проблем с овладяването на емоциите.

Някой като Ричард. И сина му. Спомних си как момчето бе направило на пух и прах съкровище с шестцифрена стойност. Мислите ми винаги се връщаха към Ерик.

Напълно обезсърчен, поех на запад по „Бевърли“ и се опитах да отгатна как Ерик е подмамил Мейт на Мълхоланд. Вероятно е настоял да поговорят за майка му. За това, което бе сторил с майка си… по нейна молба. Или е нарекъл Доктор Смърт свой вдъхновител. Подхранването на неговата суетност би се оказало сполучлива тактика.

Но ако Ерик бе помощникът в мотелската стая, защо да убива Мейт? За да не го разкрие? Наивно. Може би Мейт наистина е участвал, а Ерик е доловил омразата на баща си към лекаря убиец и след като е узнал за сделката му с Куентин Гоуд, е решил да действа.

Кървава оргия, за да зарадва своя старец.

„Щастливо пътуване, болно копеле.“ Начинът на изразяване издаваше юношеска дързост. Можех да си представя как Ерик изрича тези думи.

Но ако той е заклал Мейт, защо сега нападна баща си? Дали най-сетне е проумял какво е сторил? Насочваше гнева си срещу Ричард. Стоварваше вината върху друг, както би постъпил той.

Бащата и синът се бяха търкаляли на пода, вкопчени един в друг като смъртни врагове, а после се бяха прегърнали. Амбивалентност. Очевидно помирение.

Но ако подозренията ми бяха верни, момчето бе непредсказуемо и опасно. Джо Сейфър бе усетил това и се бе допитал до моето мнение. Бях избегнал отговора с твърдението, че трябва да се съсредоточа върху Стейси, но исках да избегна и допълнителни усложнения. Започнах да се питам дали присъствието на Ерик в къщата не излага Стейси, както и Ричард, на опасност.

Реших да се обадя на Сейфър веднага щом се прибера у дома. Щях да запазя подозренията за себе си и да изтъкна общи основания — избухливостта на Ерик, последиците от стреса и необходимостта от предпазливост.

Следобедното движение бе изнервящо. Колите едва пъплеха, а озлобените шофьори разменяха гневни реплики. Смесих се с тях, без да обръщам внимание на дребните им препирни, замислен за истинската ярост: Ерик и Мейт на Мълхоланд. Удар с тъп предмет по главата на доктора. Например с бейзболна бухалка.

Може би момчето е накарало Мейт да отиде там с наивна лъжа: представил се е за неизлечимо болен пациент, копнеещ за смъртоносната ласка на хуманитрона.

Млад кандидат-пътник. Мейт би приветствал тази възможност да опровергае нападките на всички феминистки, които твърдяха, че това, с което се занимава, е свързано с неговата сексуалност.

Срещата, убийството, а две седмици по-късно проникването в апартамента на Мейт и скриването на стетоскопа.

„Вече си вън от бизнеса, докторе.“

Висок интелект и първична ярост. У младежа имаше предостатъчно и от двете. Ерик бе свикнал да се измъква посред нощ, правел го от години.

Хелън, кучето…

Би било поучително да хвърля по един поглед на разпечатките на телефонните му разговори и плащанията с кредитната му карта. Дали е резервирал полет от Пало Алто до Ел Ей във или около деня на убийството на Мейт? Дали после се е върнал отново, за да проникне в дома му?

Толкова рискове само за да подразни духа на Мейт.

Или целта му е била да унизи полицията? Защото след като е пролял кръв, е установил, че му харесва?

Съчетанието на кръвта и насладата. Така бе започнало всичко и за Майкъл Бърк. Винаги се започва с това.

Толкова млад и интелигентен човек да се превърне в звяр. Ужасяващо.

Искаше ми се да споделя тези разсъждения с Майло. „Интригуващо — би казал. — Но само теории.“

Щяха да останат в сферата на теориите, защото не можех и не исках да задълбавам повече.

Изсвири клаксон. Нечии спирачки изскърцаха. Прозвучаха ругатни. Въздухът навън изглеждаше тежък и задушен. Поседях в стоманената си кутия, заклещена сред хиляди други, и си внуших, че чакам да продължа с ясно съзнание за посоката.