Доктор Смърт

7.

Разбрахме се да отида в участъка след два часа и затворих. Бях решил да му се доверя за семейство Дос, но отново не го направих. Този път оправданието ми бе, че темата не е за обсъждане по телефона.

Исках да узная нещо повече за лекарската практика на Елдън Мейт и отскочих до биомедицинския отдел на университетската библиотека. Прегледах индекса на периодичните издания и се натъкнах на още няколко статии от списания, но нищо ново. Потършувах в каталозите за научна литература, макар и да не вярвах Мейт да е публикувал нещо, като имах предвид посредствената му кариера. Все пак попаднах на два материала. В брой на „Кемикъл Абстрактс“ отпреди тридесет и две години бе поместено писмо от Мейт до редакцията, коментар във връзка със статия за полимеризацията. Отнасяше се за сливането на малки молекули в по-големи и възможностите за създаване на по-добро петролно гориво. Мейт бе изразил категорично несъгласие. Авторът на статията, университетски професор, бе отхвърлил доводите му като несериозни. Тогава Мейт бе заемал длъжността помощник химик-изследовател в „Айтег Петролиъм“. Следващата публикация бе в „Медлайн“ отпреди шестнадесет години, също писмо, този път препечатано от шведско медицинско списание. Тогава Мейт вече е бил завършил второто си висше образование и бе представен като сътрудник на болницата „Оксфорд Хил“ в Оукланд, Калифорния. Не бе споменал, че е обикновен стажант.

Във второто си писмо не спореше с никого. Заглавието бе „Установяване на точния момент на смъртта: полза за обществото“. Започваше с цитат от сър Томас Браун: „Всички отхвърляме собственото си избавление от страданията, защото смъртта е лек за всички болести“. По-нататък Мейт заклеймяваше „… скрупулите по отношение на смъртта на организма и моралните задръжки на лекарите, когато става дума за паратанатологични явления. Като последни лица, поемащи грижите за тялото и така наречената «душа», трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да разгадаем процеса на завършване на живота и да използваме всички научни средства, с които разполагаме, за да избягваме излишното му продължаване, което е плод на митове, основани на технологиите.

Установяването на точния момент на смъртта ще бъде полезно за оборване на целенасочено налаганите митове и ще спести разходи и безсмислени усилия, които някои наричат героични, а всъщност водят само до създаване на трупове, дишащи с респиратори.

В тази връзка се опитах да открия външните физически признаци за край на естествените жизнени функции. Централната нервна система често продължава да излъчва синаптични импулси дълго след като сърцето престане да бие, или обратното. Дори гимназист, изучаващ биология, може да накара сърцето на опитна жаба с умъртвен мозък да работи значително дълго време чрез използване на стимуланти. Освен това мозъчната смърт не е дискретно събитие и този факт води до объркване и несигурност.

Потърсих и други признаци, главно оптични и мускулни изменения, по които би могло да се направи преценка за танатологичния процес. Седял съм до леглата на множество умиращи пациенти, взирал съм се в очите им и съм изучавал и най-леките движения на лицевите им мускули. Въпреки че това е само етап на наблюдение от изследванията ми, добивам увереност, че съм на прав път, защото забелязвам двойствени прояви на прекъсване на сърдечните и мозъчните функции, които се изразяват в едновременно трепване на очите, съчетано със значително отпускане на устните. При някои пациенти долавям и звук, издаван субларингиално — може би «гласът на смъртта», както често е наричан в популярната литература. Но това не се случва при всички пациенти и смятам, че е най-добре засега да не се взема предвид, а да се наблегне на гореспоменатите оптично-мускулни явления, които бих назовал «синдром на угасване». Предлагам тези признаци да бъдат подробно изследвани, за да се установи потенциалът им да послужат като прост, но точен показател за смъртта на организма“.

В онези години стажантите работеха по сто часа на седмица, а той бе намирал време да задоволява и интерес, незастъпен в учебната програма.

Бе седял до умиращи хора и се бе взирал в очите им, опитвайки се да улови точния момент.

Предположението ми за подбудите му се потвърди. Мейт се бе насочил към медицината, защото се бе интересувал от подробностите, свързани със смъртта, а не от живота.

Нямаше коментар от шведските редактори. Запитах се как са се приемали страничните занимания на Мейт в болницата „Оксфорд Хил“.

Излязох от читалнята, намерих телефонен автомат в коридора, позвъних на „Справки“ в Оукланд и поисках номера. Нямаше такъв.

Върнах се до компютрите, потърсих в индекса указателите на Комисията на акредитираните здравни организации, открих огромните им томове на рафтовете и започнах да ги преглеждам от онзи за годината, в която Мейт бе стажувал в „Оксфорд Хил“. Името фигурираше в разделите за бизнес и обществени организации. Така бе и в томовете за следващите пет години, но по-нататък нищо.

Бе съществувала такава болница, но явно бе закрита. Само с късмет бих успял да открия някого, който помни стажанта на средна възраст със страховито хоби.

Всъщност каква полза имаше да се ровя в миналото на Мейт? Той бе жертвата, а трябваше да разбера какво се е въртяло в съзнанието на убиеца, не да търся сведения за обезобразения труп, открит в багажника на нает микробус.

Излязох от библиотеката и тръгнах към участъка.

Когато пристигнах, Майло стоеше отпред с двама мъже на не повече от тридесет години. И двамата бяха облечени със сиви спортни якета и тъмни панталони и държаха бележници. И двамата бяха високи колкото Майло, но с по двадесетина килограма по-леки. Никой от тях не изглеждаше доволен.

Мъжът отляво имаше бузесто лице и тъмноруси разрошени коси. Другият детектив бе мургав и оплешивяващ, с очила.

Майло им каза нещо и те влязоха вътре.

— Твоите джуджета помощници? — попитах го, когато дойде при мен.

— Корн и Деметри. Не им харесва да работят за мен, а и моето мнение за тях не е много високо. Накарах ги да продължат да търсят роднините по телефона. Мърморят, че било досадно… Ах, това младо поколение. Готов ли си да вървим при Зоуби? Ще отидем с ферарито ми, в случай че е необходимо полицейско присъствие.

Прекоси улицата и влезе в полицейския паркинг. Тръгнах след него със севилята, изчаках да освободи мястото и паркирах там. Бе пълно с табели „Само за персонала, паяк за всички останали“.

Качих се в цивилната му кола и му дадох разпечатките от интернет. Сложи ги на задната седалка, между двата кашона с папки, които я заемаха. В колата миришеше на престояла храна. Полицейската радиостанция прекъсваше и Майло я изключи.

— Ако има проблем? — попитах го и посочих табелите.

— Ще платя глобата ти.

Намръщено извърна глава встрани, изпъна шия и прочисти гърлото си, преди да натисне газта и да потегли по булевард „Санта Моника“. После продължихме по 405-а на север към Вали. Когато минахме покрай подобните на огромни бели кутии сгради на музея „Гети“, му разказах за Джоан Дос.

Отначало не каза нищо. Отвори прозореца, плю навън и отново вдигна стъклото. Измина още минута.

— Досега си изчаквал удобен момент да ми го кажеш?

— В интерес на истината, да. Преди няколко часа не можех да го споделя, защото срещите ми със семейството бяха нещо поверително. Но господин Дос ми се обади, помоли ме отново да приема дъщеря му и реших, че ще се наложи да се откажа от Мейт. Той настоя да продължа.

— Съобщаваш ми нещата едно по едно, а? — Скръцна със зъби. Не казах нищо. — А ако беше настоял да не споменаваш за него?

— Щях да зарежа случая, казах ти, че не мога да обясня защо.

Дълго мълчание. Отново извърна глава.

— Дос… а, да! Местно семейство, от Палисейдс. Към края на списъка. Госпожата е била на четиридесет и няколко години.

— „Пътничка“ номер четиридесет и осем — уточних.

— Познаваше ли я?

— Не, вече беше мъртва, когато започнах сеанси със Стейси, дъщерята.

— Господин Дос е единият от хората, които не отговарят на множеството ни обаждания.

— Често пътува.

— Щом е така… има ли нещо, свързано с него, за което да се тревожа?

— Например?

Майло сви рамене.

— Ти ми кажи. Нали ти е дал разрешение да говориш?

Не откъсваше поглед от пътя, но усещах, че съм под наблюдение.

— Извинявай, ако това е проблем — казах аз. — Може би трябваше да откажа още в самото начало.

Той не отговори веднага, сякаш бе потънал в размисъл. Най-сетне каза:

— Не, просто ми трябва време да го приема. Всеки си има принципи… Какво е накарало госпожа Дос да се обърне към доктор Мейт?

— Тя е една от пациентите без диагноза, за които споменах. Дълго време била болнава — отпадналост, хронични болки, престанала да се среща с хора и се залежала. Качила над четиридесет килограма.

Майло подсвирна и докосна шкембето си.

— И никой няма представа защо е станало всичко това?

— Преглеждали са я много лекари, но не са й поставили диагноза — отвърнах.

— Може би е било на психическа основа.

— Както ти казах, не я познавах, Майло.

Той се усмихна.

— Но навярно и ти предполагаш, че проблемът й е бил психически… И все пак, Мейт я е убил… или е „подпомогнал отпътуването й“. Това би могло да вбеси някого от роднините й, ако не е смятал, че наистина е болна. — Изчака отговор. Не го получи. — Колко време след смъртта й започна да лекуваш дъщерята?

— Три месеца.

— Защо са те потърсили отново? Свързано ли е с убийството на Мейт?

— Не мога да кажа нищо по въпроса. Според мен нямаш повод за безпокойство.

— Какво друго може да е изникнало точно сега, освен смъртта на Мейт?

— Следване — отвърнах. — През този период младежите се замислят за кандидатстване в колежи.

Майло не отговори. Магистралата бе необичайно пуста, докато се движехме към надлеза над 101-а. Пришпори цивилната кола на изток и навлязохме в по-натоварен участък. Оранжеви табели предупреждаваха за започващи ремонтни работи, които ще траят година и половина. Всички превишаваха ограничението на скоростта с по около двадесет километра, сякаш бързаха да се насладят на тръпката, преди да бъдат лишени от тази възможност.

— Значи господин Дос е като всички останали, голям „фен“ на Мейт? — попита той.

— Ще го оставя сам да изкаже мнението си.

Отново се усмихна, но не особено приветливо.

— Явно не го е харесвал.

— Не съм казал това.

— Не е нужно.

Отпусна газта и минахме покрай изходите за Ван Найс, Шърман Оукс и Северен Холивуд. Магистралата се сливаше със 134-а.

— Натъкнах се на феминистко списание, в което се твърди, че Мейт е бил женомразец — казах аз. — Защото осемдесет процента от „пътниците“ са били жени и никой не го е виждал с приятелка. Знаеш ли нещо за личния му живот?

Рязка смяна на темата. Майло се досещаше за причината, но не ме упрекна.

— Засега нищо. Живеел е сам и хазяйката му не го е виждала да излиза с никого. Все още не съм проверил за брачни свидетелства, но никоя не се е появила да иска изплащане на застраховка „Живот“.

— Не мисля, че човек като него би си направил такава — заявих аз.

— Защо?

— Не е ценял живота.

— Може би си прав, защото не открих застрахователни полици в апартамента му. Но отново не изключвам вероятността документите му да са у онзи проклет адвокат, Хейзълтън, който се е покрил. Може би госпожа Зоуби ще ни помогне да се свържем с него.

— Узна ли нещо повече за нея?

— Няма криминално досие. Дори не е глобявана за неправилно паркиране. Предполагам, че и тя е изпратила доста умиращи. Това се превръща в популярно хоби, а? Или просто така ми се струва.

Влечението на Алис Зоуби към културата на смъртта не личеше от облика на дома й.

Живееше в къща с бяла хоросанова мазилка, чиято архитектура напомняше за английската провинция, сред скромно имение на северните хълмове на Глендейл. Къщата изглеждаше приятна. На върха на конусовидната капандура над входа се въртеше ветропоказател с форма на петле. Зад искрящо чистите прозорци висяха снежнобели пердета. До навеса от ковано желязо пред резбованата дъбова врата се стигаше по пътека от каменни плочи. Около къщата имаше безброй цветя, подредени според височината си: най-отвън гъсти храсти с лилави цветове, а пред тях разноцветни импасианси, обградени с кръгове от нискостеблени растения, разцъфнали в бяло.

На чакълената алея, до старателно подрязано младо дърво, все още с колче за придържане, бе паркирано бяло ауди. От другата страна на каменната пътека се издигаше висок чинар. Там, където слънцето грееше най-силно, наклонената тревна площ изглеждаше толкова яркозелена, сякаш бе боядисана с фосфоресциращ спрей. Листата на голямото дърво бяха започнали да падат и върху тревата и камъните около него се бе образувал златисточервеникав кръг, който бе единственото доказателство, че не всичко може да бъде контролирано.

Паркирахме на улицата и се изкачихме по пътеката. Месинговата хлопка на вратата имаше форма на козя глава. Майло повдигна муцуната и животното сякаш се ухили. Когато я пусна, долните зъби издадоха вибриращ звук и дъбовата плоскост затрептя. Вратата се отвори, преди вибрациите да затихнат.

— Господа детективи — каза жената, която застана на прага и стисна ръцете и на двама ни, — заповядайте!

Алис Зоуби наистина бе около петдесетгодишна, може би и две-три. Но въпреки загрубялото си лице и бели коси изглеждаше по-жизнена от повечето жени на средна възраст.

Бе висока, със стегнат бюст и силни широки рамене, дълги крайници, розов оттенък на кожата и големи сапфиреносини очи. Поведе ни през кръглото фоайе към уютния хол с пъргава походка, грациозно поклащайки бедра.

Стаята бе проектирана с вкус, както градината — жълти стени, бели корнизи, диван с червена дамаска, столове с тапицерии на цветя и масички, поставени на стратегически места от човек с набито око. По стените бяха окачени калифорнийски пейзажи с маслени бои, всичките в позлатени рамки. Картините едва ли бяха скъпи, но всяка от тях изглеждаше сложена на най-подходящото място.

Алис Зоуби застана пред кресло с покривало от син брокат и ни покани с жест да седнем на червения диван. Когато се настанихме, тя се отпусна на креслото, сви единия си крак под другия и приглади назад няколко бели кичура. Потънахме в меките възглавници на дивана, Майло по-дълбоко от мен поради тежестта си. Забелязах, че се раздвижи, сякаш не му бе особено удобно.

Алис Зоуби преплете пръсти в скута си. Лицето й бе овално, гладко около устните, но с множество бръчки около очите. Бе облечена с пухкав светлосин пуловер от кашмир, тесни джинси, бели чорапи и бели велурени мокасини. Носеше сребърни обици с големи перли, които почти закриваха меката част на ушите й, и златна верижка, на която висеше медальон с разноцветни камъни. Нямаше пръстени. На масичката с плот от теракота бе поставена китайска купа, пълна с кехлибарени и зелени бонбони — карамелени и ментови.

— Вземете си — подкани ни тя и ги посочи. Тонът й бе непринуден, но изразът на лицето й беше сериозен.

— Не, благодаря — отвърна Майло. — Оценявам желанието ви да ни съдействате.

— Толкова е потресаващо. Имате ли представа кой може да е принесъл Елдън в жертва?

— Жертвоприношение?

— Това е станало — каза тя. — Някой фанатик е искал да се прочуе. — Стисна юмрук, но когато сведе поглед към ръката си, побърза да разтвори пръсти. — С Елдън разговаряхме за рисковете. Предполагах, че някой луд ще реши да влезе в новините по този начин. Той ме увери, че няма такава опасност, и му повярвах. Но все пак се случи, нали?

— Значи доктор Мейт не се е страхувал.

— Елдън не познаваше страха. Беше решителен. Знаеше, че единственият начин човек да постига своето е да диктува правилата. Бе енергичен, деен. Кроеше планове за далеч напред.

Майло отново се надигна, сякаш се надяваше да остане на повърхността на морето от червена коприна. Но потъна още по-дълбоко и се премести напред към ръба.

— Но не сте обсъждали опасностите.

— Повдигнах въпроса, но без конкретна причина, така че не мога да ви насоча към негодника. Може би е някой от онези жалки инвалиди, които плюеха по негов адрес.

— „Все още живи“ — казах аз.

— Точно тази паплач.

— Не сте говорили по конкретен повод — каза Майло, — но случило ли се е нещо, което да ви разтревожи, госпожо Зоуби?

— Не, просто исках Елдън да бъде по-внимателен. Не се вслуша в думите ми. Не вярваше, че някой може да му навреди.

— За какви предпазни мерки настоявахте?

— Най-елементарни. Видяхте ли апартамента му?

— Да, госпожо.

— Тогава значи знаете, че всеки би могъл да влезе там без проблем. Елдън не беше безразсъден. Просто беше разсеян, както повечето гении. Например Айнщайн. Някаква фондация му изпратила чек за десет хиляди долара, а той цял живот не се сетил да го осребри.

— Значи смятате доктор Мейт за гений — каза Майло.

Алис Зоуби го изгледа втренчено.

— Доктор Мейт беше един от най-великите умове от нашето поколение.

Това не се връзваше с медицинска диплома от Мексико, стаж в болница със съмнителна репутация и изпълняване на бюрократични задължения. Навярно Алис Зоуби се досети какво си мисля, защото изведнъж се обърна към мен и каза:

— Айнщайн е работил като чиновник, преди да бъде открит. Светът не е бил достатъчно умен, за да го разбере. Елдън имаше трескав ум, който работеше непрестанно. Интересите му бяха разностранни — естествени науки, история, какво ли не. За разлика от повечето хора, нямаше лични ангажименти, които да му пречат да се развива.

— Защото е живеел сам? — попитах аз.

— Не, нямах предвид това. Не губеше време за безсмислени занимания. Сигурно предполагате, че смъртта на родителите му е била мъчителна и затова е решил да се посвети на избавлението на други хора от страданията им. — Ръката й изписа невидим знак X. — Грешите. И майка му, и баща му са доживели до дълбока старост и са умрели спокойно.

— Може би това го е вдъхновило — намеси се Майло. — Видял е какъв трябва да бъде преходът на всеки.

Алис Зоуби изпъна свития си крак.

— Опитвам се да ви кажа, че Елдън беше човек с обширни познания за света.

— Вещ във всички области.

Зоуби го прониза с поглед.

— Натъжавам се, когато говоря за него.

Изрече тези думи спокойно, почти като хвалба. Майло остана равнодушен, както и аз.

Тя дълго остана загледана в нас, сякаш очакваше отговор. Изведнъж сапфирените й очи се изпълниха със сълзи и потекоха на тънки струйки, успоредно на тънкия й нос. Не помръдна, докато не достигнаха до краищата на устните й и едва тогава вдигна ръка и ги изтри с дългите си костеливи пръсти. Ноктите й бяха лакирани в розово. Някъде в къщата прозвучаха далечни удари на часовник.

— Искрено се надявам да заловите шибаните злодеи, които са го извършили. Най-лошото би било те да се отърват безнаказано.

— Те?

— Те, той, който и да е.

— Защо това би било най-лошото, госпожо?

— Не бива да им се размине. Трябва да има възмездие.

— Разбира се — обеща Майло. — Работата ми е да залавям шибани злодеи.

Лицето на Зоуби доби леден израз.

— Госпожо, можете ли да ни кажете нещо, което би помогнало при разследването?

— Стига с това „госпожо“! — промърмори тя. — Не се дръжте с мен, сякаш съм неспособна да разсъждавам сама. Дали мога да ви кажа нещо? Разбира се, търсете фанатик, вероятно религиозен екстремист. Най-върли са католиците, бих се обзаложила, че е един от тях. Въпреки че бях омъжена за мюсюлманин и зная, че и те не са стока. — Наведе се напред и изпитателно изгледа Майло. — Какъв е произходът ви?

— Отраснал съм в католическо семейство, госпожо.

— Както и аз — сподели Зоуби. — Възпитавали са ме да коленича и да изповядвам греховете си. Пълни безсмислици. Жалко и за двама ни. Свещи, покаяние и безброй глупости, бълвани от импотентни старци със смешни шапки. Да, определено бих търсила католик или някой от преоткривателите на християнството. Какъвто и да е фундаменталист. Изповядващите традиционната еврейска религия са също толкова лоши, но не изглеждат склонни към насилие колкото католиците, може би защото то не ги възбужда достатъчно. Всички фанатици са замесени от едно и също тесто: „Бог е на моя страна, мога да правя каквото пожелая“. Като че ли има значение дали ще присъства папа или имам, когато любим човек се гърчи в агония и се дави в собствената си бълвоч. Цялата философия, че всеки имал право на живот, е лицемерна. Животът е нещо свято, но няма нищо нередно в пускането на бомби, както и в клиниките за аборти. Елдън бе достоен за подражание. Търсете религиозен фанатик. — Усмихна се, но изразът на очите й не се промени. Вече бяха сухи. — Като стана дума за грехове, най-непростимият от тях е лицемерието. Защо, по дяволите, не се отърсим от безсмислиците, с които пълнят главите ни от детството, и не разсъждаваме свободно?

— Условни рефлекси — казах аз.

— Те са за по-нисшите животни. Ние би трябвало да ги превъзхождаме.

Майло извади бележника си.

— Знаете ли дали срещу доктор Мейт са били отправяни реални заплахи?

Формулировката на въпроса, характерна за полицейската рутина, явно я подразни.

— И да са го заплашвали, Елдън не ми е казал.

— А на адвоката си, Рой Хейзълтън? Познавате ли го?

— Срещали сме се.

— Имате ли представа къде се намира той? Не можем да го открием.

— Рой непрекъснато е в движение — отвърна тя. — Притежава перални в цялата страна.

— Моля?

— Обществени перални на самообслужване. От тях печели парите си. Работата, която върши за Елдън, не му носи големи приходи. Буквално се отказа от останалата си адвокатска практика.

— Отдавна ли се познавате с него и с доктор Мейт?

— С Елдън от пет години, с Рой малко по-отскоро.

— Има ли причина господин Хейзълтън да не отговаря на обажданията ни?

— Трябва да попитате самия него.

Майло се усмихна.

— Пет години? Как се запознахте с доктор Мейт?

— Следях кариерата му от известно време. — Зоуби отвърна на усмивката му. — Когато чух за него, сякаш светна огромна крушка: някой най-сетне движеше нещата, правеше каквото трябва да се направи. Писах му. Навярно бихте го нарекли писмо от почитателка, въпреки че звучи като наивен момичешки опит за контакт. Споделих възхищението си от смелостта му. Тогава работех за хуманистична организация, бях се пенсионирала, всъщност бях пенсионирана по принуда. Реших да намеря нов смисъл във всичко това.

— Уволнили са ви заради възгледите ви? — предположих.

Раменете й трепнаха.

— Нима е изненадващо? — раздразнено попита тя. — Работех в болница и имах кураж да говоря по въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени. Това не се харесваше на онези задници от ръководството.

— Коя болница?

— „Пасадина Мърси“.

Католическа болница.

— Изхвърлянето ми от онази дупка е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Основах клуб „Сократ“, но продължих да поддържам връзка с първото сдружение, в което бях членувала. Имахме конвенция в Сан Франциско, а Елдън току-що бе спечелил поредното съдебно дело и си помислих: „Кой би бил по-подходящ да произнесе встъпителна реч?“. Отговори на поканата ми с учтива бележка, в която потвърди участието си. — Зоуби примигна. — После с Елдън започнахме да се срещаме, но не сме имали интимна връзка, така че можете да си спестите следващия въпрос. Общуването ни беше на интелектуално ниво. Канех го на вечеря и обсъждахме различни неща, готвех му. Навярно това са били единствените сносни ястия, които е хапвал.

— Значи доктор Мейт не е бил придирчив към храната — каза Майло.

— Както повечето гении, Елдън пренебрегваше собствените си нужди. Добра готвачка съм, това ми се струваше най-малкото, което можех да направя за своя учител.

— Учител? — попита Майло. — Обучавал ви е?

— Запознаваше ме с философските си възгледи. — Размаха пръст срещу нас. — Престанете да губите времето си и хванете онзи негодник!

Майло се облегна назад и отново потъна във възглавниците.

— Значи двамата сте се сприятелили. Изглежда, вие сте единствената жена, с която е поддържал…

— Не беше гей, ако за това намеквате. Просто имаше твърде високи изисквания. Преди години е бил женен, но се е развел. Не било много възвишено изживяване.

— Защо?

— Не е споделял с мен. Очевидно бе, че не иска да обсъжда тази тема, а аз уважавах желанията му. Е, има ли още нещо?

— Да поговорим за уикенда, когато бе убит доктор Мейт. Вие…

— Микробуса? Да, аз го наех. Бях го правила и по-рано, защото ако Елдън отидеше лично във фирма за коли под наем, понякога възникваха проблеми.

— Отказвали са да му дават бусовете си.

Зоуби кимна.

— И така — продължи Майло, — в нощта, когато беше убит, доктор Мейт е възнамерявал да помогне на поредния „пътник“.

— Предполагам.

— Не ви ли е казал името му?

— Разбира се, че не. Елдън никога не обсъждаше с мен това, което прави. Просто се обаждаше и казваше: „Алис, трябва ми микробус за утре“.

— Защо не говореше за работата си? — попита Майло.

— Професионална етика, детективе — отвърна Зоуби с престорено търпение. — Лекарска тайна. Той беше лекар.

Чу се телефонен звън, също толкова далечен, колкото ударите на часовника.

— Трябва да вдигна — каза тя и се изправи. — Може би е някой от пресата.

— Разговаряли ли сте с журналисти?

— Не, но може би ще ме потърсят, когато узнаят, че съм се върнала.

— Откъде биха могли да разберат това?

— О, моля ви — отвърна Зоуби, — не се правете на наивен. Имат си начини.

С танцова стъпка се придвижи през трапезарията и изчезна от погледите ни.

Майло се почеса по лицето и се обърна към мен.

— Мислиш ли, че Мейт я е чукал?

— Изрично подчерта, че връзката им е била интелектуална, а не интимна. Бе сигурна, че ще й зададеш въпрос за това. Така че — може би.

Алис Зоуби се върна с мрачно изражение.

— Пресата? — попита Майло.

— Неприятни новини. Обади се счетоводителят ми. Данъчните власти настоявали за проверка. Чудесна изненада, а? Трябва да прегледам финансовите си документи, така че ако няма нищо друго…

Посочи към вратата. Станахме.

— Падате си по туризма, а? — отбеляза Майло.

— Просто обичам разходките сред природата, детективе. Дълги походи по равни пътеки, никакво катерене. — Намръщено огледа шкембето на Майло. — Престане ли човек да се движи, по-добре да умре.

Това ми напомни за нещо, което ми бе казал Ричард Дос преди шест месеца: „Ще почивам, когато умра“.

— Доктор Мейт активен ли беше? — попита Майло.

— Само умствено. Не можах да го запаля по физическите упражнения. Но какво общо има това с…

— Твърдите, че нямате представа на кого е трябвало да помогне през уикенда, когато умря?

— Не, вече ви казах, че никога не разговаряхме за пациентите му.

— Причината да ви задам този въпрос е…

— Мислите, че го е убил „пътникът“? Това е абсурдно!

— Защо, госпожо?

— Става дума за болни хора, детективе. Немощни, с болестта на Лу Гехриг или рак в последна фаза. Как биха събрали сили? А и защо биха го направили? Е, ако обичате…

Запристъпва от крак на крак. Изглеждаше нервна. Предположих, че новината за финансова ревизия е достатъчен повод за безпокойство.

— Само още няколко подробности — настоя Майло. — Защо сте наели микробуса от „Ейвис“ в Тарзана? Далече е и оттук, и от дома на доктор Мейт.

— Именно затова, детективе.

— Каква беше целта ви?

— Тук ни познават прекалено добре. Някой можеше да стане подозрителен и да откаже да ни даде бус под наем. Това бе причината да избера фирмата „Ейвис“. Стараехме се да бъдат различни. Предния път беше „Херц“, а преди това „Бъджет“.

Забърза към вратата, отвори я и заудря с крак по прага.

— Откажете се от версията, че е „пътник“. Никой от пациентите на Елдън не би му навредил. Повечето от тях са имали нужда от помощ, за да стигнат до мястото…

— Чия помощ?

Дълго мълчание. Зоуби се усмихна и скръсти ръце.

— Не, няма да задълбаваме в тази тема.

— И други хора ли са замесени? — попита Майло. — Доктор Мейт е имал помощници?

— Откажете се. Не бих могла да ви кажа, дори и да исках, защото не зная. Не желаех да зная.

— Защото доктор Мейт не е обсъждал с вас това, което е правел.

— Моля ви, тръгвайте!

— Да кажем, че доктор Мейт е имал доверени лица…

— Говорете каквото искате.

— Откъде сте толкова сигурна, че никой от тях не би се обърнал срещу доктор Мейт?

— Защо да го прави? — Зоуби избухна в истеричен смях. — Явно все още не разбирате напълно това, което се опитвам да ви кажа: Елдън беше гений. Не би разчитал на кого да е. — Стъпи на площадката и зачопли вратата с маникюра си. — Повтарям: търсете фанатик.

— А не е ли възможно някой фанатик да е влязъл в ролята на негов помощник?

— О, стига! — Отново смях. Зоуби разпери ръце. Пръстите й трепереха. Бързо ги отпусна. Последваха поредица тромави движения, които не се връзваха с грацията на танцьорка, която демонстрираше. — Не мога да отговарям на повече глупави въпроси! Този разговор ми е крайно неприятен!

Отново потекоха сълзи, но този път не на тънки симетрични струйки, а като порой. Тя трескаво ги изтри и затръшна вратата след нас.