Доктор Смърт

23.

Бяха изминали три часа от четвъртъка.

В три и двадесет вече бях прочел всяка дума от записките на Фъско. Никакви разтърсващи изводи. Едва когато разгледах снимките за втори път, забелязах нещо.

Местопрестъпление в щата Вашингтон — една от четирите жертви, убити по време на следването на Майкъл Бърк в медицинския институт. Четири убийства, които според Фъско бяха съвместими с техниката на Бърк, защото жертвите бяха подпрени на дървета.

Момичето бе двадесетгодишна сервитьорка на име Мариса Бонпейн, видяна за последен път да носи порция скариди на клиент в заведение до Парк Плейс Маркет в Сиатъл и открита седмица по-късно с разрези по тялото под ела в далечния край на Олимпик Нешънъл Форест. В района не бяха оставени отпечатъци. Пластът нападали иглички и шума по земята бе потенциално благодатна почва за търсене на веществени доказателства, но не бе намерено нищо. Освен това след единадесет дъждовни дни мястото бе чисто като операционна зала, в каквато се бе опитал да го превърне убиецът.

Мариса Бонпейн бе обезобразена по начин, който вече ми бе до болка познат: разрез на шията, пробождания в корема и интимните части. Една-единствена дълбока рана с форма на трапец малко над лонната кост можеше да се сметне за геометрична фигура, въпреки че ръбовете й бяха неравни.

Не се споменаваше за удар по главата изотзад с тъп предмет. Предположих, че Фъско е отдал това на нарастващата увереност на убиеца и на уединеното място: искал е Бонпейн да бъде в съзнание, за да гледа и да страда. Не му се е налагало да бърза.

Погледнах данните за ръста и теглото на момичето. Метър и петдесет, четиридесет и осем килограма. Дребничка, лесна за укротяване и без да бъде зашеметена.

Но не това привлече вниманието ми. След три часа четене за садистични гаври, за съжаление, бях привикнал.

Нещо проблясваше сред кафявия килим от листа, на крачка от крехката лява ръка на Мариса Бонпейн. Явно бе лъскаво, щом бе отразило оскъдната светлина, проникваща през гъстите клони. Прелистих страниците, докато намерих доклада.

Тялото бе открито от турист. Горски рейнджъри и полицаи от три участъка се бяха включили в претърсването на двестаметровия терен и бяха описали находките си в графа „Материали от местопрестъплението“. Сто осемдесет и три предмета, главно отпадъци — празни кутии и бутилки, счупени слънчеви очила, отварачка за консерви, изгнили хартии, угарки от цигари с тютюн и канабис, животински кости, оловни сачми и два куршума с медно покритие, които бяха подложени на балистична експертиза, но отхвърлени като веществено доказателство, защото по тялото на Мариса Бонпейн липсваха огнестрелни рани. Три чифта туристически обувки, надупчени от насекоми, и други останки от дрехи бяха изследвани в полицейска лаборатория и се бе оказало, че са били там дълго преди убийството.

В средата на списъка открих това, което търсех:

„Никакви органични частици“ би могло да означава, че е била поставена скоро или че дъждът е заличил следите. Прочетох останалите документи за Бонпейн. Явно никой не бе обърнал внимание на спринцовката. В докладите по другите случаи във Вашингтон не се споменаваше за медицински принадлежности — играчки.

Мариса Бонпейн бе последната от жертвите във Вашингтон. Тялото й бе открито на втори юли, но се предполагаше, че е похитена около седемнадесети юни. Прелистих още няколко страници. Майкъл Бърк бе получил медицинската си диплома на дванадесети юни.

Отпразнувал е завършването си?

„Аз съм доктор, ето иглата ми!“

„Аз съм докторът!“

Стетоскоп, спринцовка. Едното счупено, другото непокътнато. Знаех какво би казал Майло. „Интересно, но какво от това?“

Може би щеше да бъде прав, както за всичко досега. Играчката бе изпусната от някое дете, отишло с родителите си на разходка в гората.

И все пак започнах да си задавам въпроси.

Послание… винаги послания.

Към Мариса: „Аз съм докторът“.

Към Мейт: „Аз съм докторът, а теб вече те няма“.

Препрочетох записките на Фъско. Никъде не се бе спрял на спринцовката.

Не бе зле да спомена за нея на Майло. Ако скоро ми се удадеше възможност да си поговоря с него.

Върнах се в началото — на разнообразните превъплъщения на Майкъл Бърк, и внимателно проследих чертите на всяко лице. В съзнанието ми зазвуча песента: „Опознавам те, опознавам те все по-добре“. И все пак Бърк оставаше загадка за мен.

Психопат с висок коефициент на интелигентност, садист, майстор на евтаназията. Утешител на неизлечимо болни жени и жесток убиец на здрави момичета. Различен образ. Това бе нещо полезно както в убийствата, така и в политиката.

Може би и в търговията с недвижими имоти. Светът на затъналите в дългове собственици.

Майло имаше надежден свидетел, а аз — две играчки. И все пак раните съвпадаха. Именно той ме бе помолил да прегледам папката на Фъско.

„Ти си вън от бизнеса, настъпи моят час.“

Когато разпитвахме Алис Зоуби, бяхме й задали въпроса дали Мейт е имал помощници и тя почти бе потвърдила съществуването им, но категорично бе отхвърлила версията да го е убил някой от съучастниците му.

„Елдън беше изключително умен. Не би се доверил на кого да е.“

Но Мейт би се почувствал доволен, че има последовател. Би приел това като доказателство, че авторитетът му расте. Може би му е хрумвало да организира курс за специализанти по наблюдение на умиращи.

Струваше си отново да се допитам до Алис Зоуби. Тя бе боготворила Мейт и би трябвало да иска убиецът му да бъде наказан. Сега можех да й предложа конкретно име и физическо описание и да проследя реакцията й. Какво бих рискувал? Реших да й се обадя още сутринта. В най-лошия случай щеше да ме прати по дяволите. В най-добрия щях да узная нещо повече и може би да постигна напредък в търсенето на нов заподозрян.

Някой друг, освен Ричард. Който и да е, само не Ричард.

Изтегнах се на стария кожен диван, завих се с жълтеникавата покривка и се загледах в тавана. Не се и надявах да заспя.

Когато се събудих малко след седем, Робин стоеше надвесена над мен.

— Какъв чешит! — каза тя. — Отива да спи на кушетката дори когато не се е провинил.

Седна на ръба на дивана и приглади косите ми.

— Добро утро — поздравих я.

Погледът й се спря на папката.

— Кълвеш за големия изпит, а?

— Какво да кажа? Винаги съм бил зубрач.

— И виж докъде си стигнал!

— Докъде?

— Имаш слава, богатство. Мен. Би трябвало да сияеш. Разсъни се, за да се погрижа за теб. Напоследък често го правя, нали?

След душа и бръсненето се почувствах донякъде човек, но при мисълта за закуска стомахът ми се разбунтува и само седях и гледах как Робин хапва препечени филийки, яйца и грейпфрут. Прекарахме заедно половин час, през който се стараех да бъда колкото е възможно по-мил. Когато тя тръгна към ателието, беше осем часът и пуснах телевизора, за да чуя сутрешните новини. Обобщение на информацията за Дос, но никакви нови факти.

В осем и двадесет позвъних на Алис Зоуби и чух записания поздрав на телефонния й секретар. Миг след като затворих, се обадиха от службата за съобщения.

— Добро утро, доктор Делауер! На телефона е господин Джоузеф Сейфър.

Адвокатът на Ричард.

— Свържете ме.

— Докторе? Обажда се Джо Сейфър, специалист по криминално право, адвокат на вашия пациент Ричард Дос.

Приятен баритон. Бавен, но не провлачен говор. Гласът бе като на по-възрастен човек. Вдъхваше спокойствие, увереност и утеха.

— Как е Ричард? — попитах.

— Добре — отвърна Сейфър. — Все още е в ареста, така че едва ли прелива от щастие. Но всичко ще се реши до днес следобед.

— Документация?

— Да не ставаме параноици, докторе, но наистина се питам дали момчетата в синьо не забавят нещата нарочно.

— Пази боже!

— Религиозен ли сте, докторе?

— Всеки призовава Бога, когато положението е напечено, нали?

— Прав сте — засмя се той. — Както и да е, поводът, по който ви се обаждам, е, че когато излезе, Ричард би искал да поговори с вас за децата си. Кой е най-добрият начин да им помогнем да преживеят това.

— Разбира се — казах аз.

— Чудесно. Ще поддържаме връзка.

Думите му прозвучаха весело, като уговорка за пикник.

— Какво го очаква според вас, господин Сейфър?

— Наричайте ме Джо. Трудно е да се каже. И двамата имаме привилегията на професионалната тайна, но ще бъда откровен. Не мисля, че полицията разполага с каквато и да е сериозна улика. Освен ако при претърсването изникне нещо, което не очаквам да… Докторе, вие имате по-голяма свобода при спазването на професионална етика.

— За какво намеквате?

— Че не сте задължен да оповестявате нищо. Има въпроси, които не задавам.

Искаше да каже, че не знае дали клиентът му е виновен. Предупреждаваше ме да държа езика си зад зъбите, ако зная.

— Разбирам — казах аз.

— Страхотно. Тогава поговорете с него за Стейси и Ерик. Струват ми се приятни деца. Умни, изключително умни. Очевидно е, дори при тези обстоятелства. Но страдат… естествено. Радвам се, че може да се разчита на вас, ако е необходима терапия.

— Възможно е да има проблем. Ерик ми е ужасно сърдит. Убеден е, че съм в комбина с полицията. Разбирам го, защото съм приятел на единия от…

— Майло Стърджис — каза Сейфър. — Много продуктивен детектив. Зная за приятелството ви с господин Стърджис. Това е похвално.

— Кое?

— Дружбата между хетеросексуален мъж и хомосексуалист. Единият от синовете ми беше гей. От него научих, че човек трябва да има отворено съзнание. Но го разбрах твърде късно.

Минало време. Последните му думи прозвучаха тихо и издадоха тъга.

— Буен младеж — продължи той. — Говоря за Ерик. Имам пет деца и тринадесет внуци. Всъщност четири деца. Синът ми Даниел почина миналата година. Диагнозата му ме накара бързо да помъдрея.

— Съжалявам.

— Беше ужасно, докторе. Животът ми никога няма да бъде същият… Но стига толкова на тази тема. Що се отнася до негодуванието на Ерик, ще поговоря с момчето. Както и Ричард. А какво ще кажете за Стейси? Не мога да я преценя. Седи мълчаливо, докато Ерик говори от името на двамата. Напомня ми за моя Даниел. Беше първородният ми син, вечният миротворец. Застъпваше се за по-малките пред нас с майка им, когато нещата загрубееха.

Чух въздишка.

— Стейси е добро хлапе — казах аз. — Главният ми пациент от семейството. Проведох само един сеанс с Ерик. Точно тогава преди да свършим, полицаите дойдоха и отведоха Ричард.

— Да. Ужасно. Варварски начин на действие. Добре. Благодаря, че ми отделихте време, доктор Делауер. Пазете се. Хора като вас са ценни.