Доктор Смърт

26.

Сейфър ми обясни как да стигна до къщата: на запад по „Сънсет“, покрай търговската зона на Пасифик Палисейдс, на около два километра от старото имение на Уил Роджърс, рязък завой на север.

Намираше се на не повече от двадесет минути път от Вилидж, толкова близо до дома ми. Откакто познавах семейство Дос, никога не ги бях виждал в естествената им среда. Когато работех в педиатричната клиника, намирах време за посещения по домовете и в училище. След като получих разрешително за частна практика, рядко излизах от уютния си кабинет. Нима се бях превърнал в приматолог, който се самозаблуждава, че познава шимпанзетата, защото е наблюдавал как се катерят и люлеят в клетка в зоологическата градина?

Домашните посещения бяха нещо неразумно.

Понякога разумът налагаше ограничения. Сега имах шанса да ги преодолея.

Лесно намерих завоя и бързо поех нагоре по тъмната улица. Нямаше тротоари, а тревните площи пред къщите бяха с размерите на малки паркове, оградени с високи зидове и портали или с непроницаеми храсти, над които се извисяваха огромни дървета.

Океанът бе толкова близо, че се долавяше бриз и мирис на солена вода. Дали сивите септемврийски утрини бяха по-приятни тук? През пролуките между къщите видях водната повърхност, която проблясваше под лунната светлина. Продължих покрай по-обширни имения, от които се откриваха гледки към океана. Вече бях високо и нищо не скриваше от погледа ми луната, кръгла и ниска. Безоблачното небе приличаше на тъмнолилав плащ.

На улицата бяха паркирани само няколко коли и онази на полицаите се набиваше в очи като хлебарка върху хладилник. Когато минах покрай нея, различих два силуета на предните седалки, но не обърнах внимание дали Корн и Деметри ме забелязаха. Бях почти сигурен, че ще споменат името ми в доклада си.

Потърсих адреса, който ми бе продиктувал Сейфър, и се запитах в коя от съседните къщи се таят сънищата и кошмарите на семейство Манитоу.

Монументът, олицетворяващ успеха на Ричард, представляваше двуетажно здание в монтърейски колониален стил, светло и внушително, над наклонена тревна площ, достатъчно голяма, за да побере няколко групи дървета. Кокосови палми, канарски борове, лимони и евкалипти, сред чиито клони светеха ситни бели крушки и им придаваха вид на жива скулптура. Съвършено оформените цветни лехи почти докосваха къщата. През спуснатите пердета на прозорците струеше кехлибарена светлина. Липсата на ограда и портал създаваше впечатление за откритост и гостоприемство. Бих оборил теориите, че архитектурата на дома дава представа за душевността на обитателите му.

Мустангът на Стейси бе паркиран на алеята пред сребрист „Кадилак Флитууд“, каквито отдавна не се произвеждаха. Нямаше и следа от черното БМВ на Ричард. Може би бе откарано за подробна експертиза и оперативната група оглеждаше тапицериите под микроскоп и правеше проби с луминол в някой полицейски гараж.

Спрях зад кадилака. На регистрационните табели бе изписано името „Шайстър“.

Пътека от едри камъни водеше до солидна врата с решетка от ковано желязо отпред. Преди да стигна до нея, тя се отвори и пред мен застана достолепен равин. Бе висок, с черен костюм, еврейска шапчица и посивяла брада, подрязана на квадрат, която закриваше възела на сребристата му вратовръзка. Костюмът бе с двойни ревери, навярно ушит по поръчка. Застана с ръце зад гърба и се залюля на пети. Присъствието му ме озадачи. Семейство Дос бяха от гръцко-сицилиански произход, а не евреи.

— Докторе? — каза той. — Джо Сейфър.

Подаде ми ръка, поех я и Сейфър ме покани в осветеното от полилей преддверие, в което като стража от двете страни стояха вази на сини и бели шарки, високи до раменете ми. Насреща се виеше стълбището с железен парапет за горния етаж. Минахме под него и продължихме през друго просторно помещение с пурпурна персийска пътека на пода, което водеше до ярко осветен салон. От лявата страна бе трапезарията със сини тапети и палисандрови мебели, които изглеждаха старинни. Отсреща се намираше холът с висок таван с цвят на слонова кост, дивани със светли копринени тапицерии и черешов паркет. Ако неутралните тонове бяха подбрани с цел да подчертават това, което бе покрай стените, ефектът бе постигнат.

Безброй витрини с месингов обков, огледални дъна и стъклени лавици, толкова чисти, че бяха почти невидими. Подредените върху тях фигурки сякаш се носеха във въздуха, както в описанието на Майло.

Стотици купи, подноси, кани и урни с причудливи форми, всичките лъснати до блясък. До едната странична стена бяха поставени синьо-бели серии, а до другата — семпли на вид сиво-зелени фигурки, представляващи цялото животинско царство от порцелан: коне, камили, кучета и фантастични същества с уши като на прилепи, сякаш кръстоска между дракон и маймуна, всичките изпъстрени като криле на пеперуда със сини, зелени и резедави петна. Някои от конете бяха възседнати от статуетки на хора. Върху висока масичка стоеше нещо, което приличаше на макет на храм от същия разноцветен порцелан.

— Забележително, а? — каза Сейфър. — Ричард ме осведоми, че всички животни са от времето на династия Танг. На повече от хиляда години. Извадени са от китайски гробници, съвършено запазени. Впечатляващо, не бихте ли казали?

— Доста смело е човек да държи такава колекция тук — отбелязах аз. — Като се имат предвид сеизмичните рискове.

Сейфър поглади брадата си и намести шапчицата на темето си. Косите му бяха късо подстригани, почти побелели, с няколко рижи косъмчета тук-там. Все още имах чувството, че пред мен стои равин. Спомних си какво бе споделил за починалия си син хомосексуалист: „Диагнозата му ме накара бързо да помъдрея“. Имаше сиво-сини очи с топъл израз.

— Ричард е куражлия — увери ме той. — Както и децата му. Да отидем при тях.

Тръгнахме по централния коридор. Черният килим заглушаваше стъпките ни, докато вървяхме покрай още витрини. Огледалните им дъна отразяваха монохромови купи във всички цветове, статуетки с китайски надписи по белите пиедестали, дребни сивкави фигурки и керамични произведения в бяло, кремаво, сиво и бледорезедаво, което ми допадна най-много. Ред затворени врати, още две в дъното на коридора. Сейфър ме покани да мина през онази от тях, която бе отворена.

Таван като на катедрала, черни кожени кресла и дивани и черен роял, заемащ единия ъгъл. През двойна остъклена врата се виждаше басейн и осветена от зелени прожектори градина. Отвъд хлорираната вода се открояваха палми с клони, развети от океанския бриз. Срещу креслата имаше палисандрова секция, отрупана с луксозни издания, стереоуредба „Бенг енд Олафсон“, седемдесетинчов телевизор, компактдиск система и други средства за развлечение. На най-горния рафт бяха подредени четири семейни снимки. Три на Ричард и децата и един портрет на Джоан като усмихната млада жена.

Ричард седеше на най-големия диван, небръснат, с навити ръкави и разрошени коси, сякаш ги бяха ровили птици в търсене на материал за гнездо. Бе облечен с обичайните си черни дрехи, които така се сливаха с тапицерията, че очертанията на тялото му се губеха. Сякаш се бе смалил и приличаше на джудже, току-що изскочило от дивана.

— Значи все пак дойде. — Каза го почти сънено. — Благодаря.

Настаних се на един фотьойл и той вдигна поглед към Джо Сейфър, който каза:

— Ще отида да видя как са децата.

Адвокатът излезе от стаята. Ричард извади нещо от крайчеца на устните си. По челото и слепоочията му бе избила пот. Когато стъпките на Сейфър заглъхнаха, заговори:

— Казват, че е най-добрият. — Избягваше погледа ми. — Това е всекидневната ни.

— Прекрасна къща — отбелязах аз.

— Всички я харесват.

— Какво стана? — попитах. Оставих го да започне откъдето желае.

Не отговори, а се загледа втренчено в екрана на угасения телевизор. Сякаш чакаше да се включи от само себе си и да му даде просветление.

— Е — каза той най-сетне, — ето докъде стигнахме.

— Какво мога да направя за теб, Ричард?

— Сейфър твърди, че всичко, което споделя с теб, може да си остане между нас, освен ако представлявам директна заплаха за някого.

— Вярно е.

— Не застрашавам никого.

— Добре.

Прокара пръсти през заплетените си коси.

— И все пак нека нещата останат хипотетични. Заради всички засегнати.

— Кое да бъде хипотетично? — попитах.

— Ситуацията. Да кажем, че един човек… мъж, който в никакъв случай не е глупав, но не е и безпогрешен… подвластен на импулсите си, веднъж постъпва глупаво.

— Какви импулси?

— Порив да сложи край на нещо. Неразумен ход, всъщност единствената безразсъдна постъпка в живота му, но не е на себе си, защото събитията са го накарали… да се промени. В миналото животът му е бил изпълнен с очаквания. Това не означава, че е бил движен от налудничав оптимизъм. Отлично знае, че нещата невинаги се развиват според плановете ни. Постигнал е всичко в живота си сам и е проумял това. И все пак, след толкова години изграждане и себеутвърждаване, попада в капана на непрекъснато растящите изисквания. Чувства, че има право на спокойствие, поне до известна степен. После разбира, че нещата стоят различно. — Сви рамене. — Стореното — сторено.

— Този човек постъпва импулсивно — казах аз.

Ричард затаи дъх и се усмихна, макар и да му костваше голямо усилие.

— Просто не е на себе си.

Кръстоса крака и се облегна назад, сякаш за да ми даде време да осмисля думите му. Имах ясна представа какво цели. Да изгради защитата си върху теория за моментна загуба на разсъдък. Дали идеята бе на Сейфър, или негова?

— Временна невменяемост — казах аз.

— Ако се стигне до това. Единственият проблем е, че така се е издънил, че може би е причинил страдание на децата си. Самият той е готов да понесе последиците от дребното си прегрешение. Но за децата се нуждае от помощ.

Наричаше поръчването на убийство „дребно прегрешение“.

— Децата знаят ли какво е извършил? — попитах.

— Не им е казал, но те са умни хлапета. Може би са се досетили.

— Може би.

Ричард кимна.

— Възнамерява ли да им каже? — полюбопитствах аз.

— Не вижда смисъл.

— Предпочита някой друг да го стори.

— Не! — възрази той, изведнъж повишавайки тон. От яката на ризата до ушите му се появиха червеникави ивици, ярки като винени петна. — Определено не желае това, то не подлежи на обсъждане. Важното е да им се помогне да издържат. Този човек… търси някого, който да ги закриля, докато нещата се уталожат.

— Значи очаква да се уталожат — казах аз.

Ричард се усмихна.

— Обстоятелствата диктуват оптимизъм. Е, разбрахме ли се относно неотложния въпрос?

— Децата да не узнаят истината и да държа ръцете им, докато баща им се измъкне. Струва ми се, че ти трябва скъпоплатена бавачка.

Цялото му лице се изчерви, гърдите му се повдигнаха, а очите му щяха да изскочат. Приливът на руменина ме накара неволно да се отдръпна назад. Тази реакция е типична за хората, които имат проблем с овладяването на гнева. Спомних си за яростния изблик на Ерик в участъка.

Нова страна на характера на Ричард. По-рано бе неизменно заядлив, понякога раздразнителен, но винаги бе запазвал самообладание.

Сега положи усилия да се овладее. Сложи едната си ръка на страничната облегалка, а с другата обхвана коляното си, сякаш за да потисне това, което напираше в него по-бързо. Отмери с показалеца си две секунди и промълви:

— Добре. — Заговори с тон, с който учител би обяснявал урока на бавно усвояващ ученик. — Нека бъде бавачка. Опитна и добре платена. Важното е децата да получат това, от което се нуждаят.

— Докато нещата се уталожат.

— Не се безпокой — каза той. — Все някога ще стане. Странното е, че въпреки умопомрачението си, този човек всъщност не е извършил нищо.

— Поръчването на убийство не е нищо… говорим хипотетично.

Притвори очи. Стана и се приближи към мен. Лъхна ме мирис на мента, одеколон и пот.

— Нищо не стана.

— Добре — казах аз.

— Нищо. Извлече си поука от грешката.

— И не е опитал отново?

Насочи въображаем пистолет срещу мен.

— Бинго. — Нехаен тон, но червенината не изчезна. Постоя прав няколко секунди и накрая се върна на дивана. — Е, най-сетне изяснихме въпроса.

— Какво точно искаш да кажа на децата ти, Ричард?

— Че всичко ще се оправи. — Не направи опит отново да говори теоретично в трето лице. — Че може би… известно време няма да бъда на разположение. Но за кратко. Трябва да разберат това. Аз съм единственият им жив родител. Те се нуждаят от мен, а аз — от теб, за опора.

— Добре — склоних. — Но не е зле да потърсим подкрепа и от другаде. Имаш ли роднини, които биха могли…

— Не — прекъсна ме той. — Нито един. Майка ми почина, а баща ми е деветдесет и две годишен и живее в старчески дом в Ню Джърси.

— А от страната на Джоан?

— Не. И двамата й родители са покойници, а беше единствено дете. Освен това не искам да се бъркат хора, които не разбират нищо. Трябва ми специалист. Ще бъде изгодно за теб. Ще започна да ти плащам така, както на Сейфър — за пътя дотук и обратно, за времето за размисъл, всяка секунда, за която може да се получи хонорар.

Не отговорих.

— Защо винаги някой от двама ни трябва да преодолява скрупули? — попита Ричард.

Много отговори на този въпрос, но нито един ясен.

— Ричард — казах му, — изяснихме каква е моята роля: да помогна на Стейси и Ерик. Но държа да бъда откровен с теб: не мога да върша чудеса. Разчитам само на информация. Трябва да бъда подготвен.

— За бога — промърмори той, — какво искаш от мен, признание? Изкупление?

— Изкупление — повторих. — Ерик употреби точно тази дума.

Устните му трепнаха и зачервеното му лице изведнъж пребледня.

— Ерик има богат речник.

— Не сте ли обсъждали тази тема?

— Защо да я обсъждаме, по дяволите?

— Просто се запитах дали Ерик има причина да се чувства виновен.

— За какво?

— И аз си задавам същия въпрос — отвърнах. Чувствах се по-скоро като адвокат при кръстосан разпит, отколкото като терапевт, който трябва да избави пациент от болката. Беше прав, и двамата бяхме част от един сценарий.

— Не — увери ме Ричард. — С Ерик всичко е наред. Той е чудесно хлапе.

Прегърби се, потърка очи и почти се сгуши на дивана. Започнах да изпитвам съчувствие към него. Сетих се за Куентин Гоуд. Имаше още нещо за доизясняване.

— Значи няма нищо конкретно, което да терзае Ерик?

— Майка му се самоунищожи, а баща му попадна в лапите на „Гестапо“. Е, какво друго би могло да го терзае? — Отново втренчи поглед в екрана на телевизора. — Какъв е проблемът? Да не би да негодуваш срещу нас, защото сме заможни? В бедност ли си отраснал? Може би презираш богаташките хлапета и те е яд, че трябва да си имаш вземане-даване с тях, защото ти се плаща за тази работа? Това ли е причината да не желаеш да ни помогнеш?

Неволно въздъхнах.

— Добре, добре, извинявай — каза той. — Беше долно от моя страна. Преживявам… голямо напрежение. Моля те само за малко помощ с Ерик и Стейси. Ако не носех толкова голяма вина за положението, бих се справил сам. Поне осъзнавам, че не е по силите ми, нали? За колко родители би могло да се каже същото?

Над нас прозвучаха стъпки. Някой крачеше нервно и от време на време се спираше. Децата на горния етаж…

— Да не отлагаме повече, Ричард — настоях. — Тук съм заради Ерик и Стейси. В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса за Джоан?

— Какви по-точно?

— Малко история. В коя болница бяха проведени изследванията й?

— В „Сейнт Майкълс“. Защо?

— Мисля да прегледам резултатите.

— Повтарям въпроса.

— Опитвам се да открия какво е станало с нея.

— Резултатите от изследванията няма да ти разкрият нищо — увери ме той. — Най-лошото е, че лекарите не успяха да установят причината. Но какво общо има заболяването на Джоан със сегашното положение?

— Възможно е да има нещо общо с Ерик и Стейси — отвърнах. — Както вече казах, разчитам на информация. Имам ли разрешението ти да прегледам сведенията?

— Разбира се, Сейфър ще ти ги предостави. Подписах му пълномощно, като на свой адвокат, докато съм възпрепятстван. Е, ще се качиш ли да поговориш с децата ми?

— Моля те, потърпи — казах аз. — След смъртта на Джоан си се обадил на Мейт, но той не е отговорил.

— Аз ли ти казах това?

— Не, Джуди, когато ми се обади за Стейси.

— Джуди. — Изтри чело с опакото на ръката си. — Е, истина е. Опитах. Няколко пъти. Онова копеле не благоволи да разговаря с мен.

— Не е организирал и пресконференция за Джоан.

Присви очи.

— Е, и?

— Мисля, че търсенето на обществено внимание е било движещ мотив…

— Точно така — потвърди той. — Беше жадна за слава себична хрътка. Не е нужно да ми обясняваш какво е вършел и какво не. За мен беше просто име от вестниците.

Лесно за заличаване?

— Още едно несъответствие: Джоан се е обърнала към Мейт, след като е преминал от мотелите на микробуси. И все пак тя е починала в мотел. Възможно ли е да е имала причина да настоява за това? Да пътува до Ланкастър…

— Никога не беше ходила там — каза той.

— В онзи мотел ли?

— В Ланкастър. — Внезапен смях, изпълнен с огорчение. — До онази нощ. Често спорехме на тази тема. Аз прекарвах доста време в района, имах няколко проекта за строеж на търговски центрове. Правех от нищо нещо. Пътувах с хеликоптер от сградата на общинската банка до Палмдейл и изминавах останалата част от пътя с кола. Оставах там дълги часове и изнемогвах. Джоан не пожела да види нищо. Молех я на колене да намине с колата, поне веднъж. Да обядваме заедно и да й покажа какво съм постигнал. Казвах й, че пустинята може да изглежда и красива, ако я погледнеш от определено място. Обещавах да поседим в някоя евтина пицария и да се поразходим като гаджета. Напразно. Не проявяваше никакъв интерес. Казваше, че било твърде далече, движението било натоварено, а в Ланкастър винаги било горещо и сухо. Все намираше причина да откаже.

Ричард отново се засмя.

— А е свършила точно там. — Обърна се и ме погледна право в очите, този път не с гняв, а сякаш молеше за отговор. — Господи!

Сподавено ридание го накара да затрепери. Хвърли се на дивана, сякаш болката го тласна натам като невидима сила, а съдбата го повали с един удар.

— По дяволите! — прошепна той.

След миг загуби битката и сълзите бликнаха като порой. Размаха юмруци във въздуха и яростно ги стовари върху коленете, гърдите и раменете си. Потърка очи с кокалчетата на пръстите си. Скри лицето си от мен.

— В Ланкастър, мамка му! Този път е изминала пътя до там! Господи! Мили боже!

Притисна глава между коленете си, сякаш щеше да повърне, но позата не му помогна да се успокои и стана, изтича до остъклените врати и с гръб към мен зарида тихо, загледан в плувния басейн, градината или далечния океан.

— Явно истински ме е мразила — промълви той.

— Защо да те мрази, Ричард?

— Защото не й простих.

— Какво е сторила?

— Не, стига толкова разголване, нека запазя поне кожата на гърба си. Няма да те уча как да вършиш работата си. Само помогни на децата ми. Моля те!

— Разбира се — обещах аз.