Доктор Смърт

6.

Включих компютъра. Когато изписах името на Елдън Мейт, се появиха заглавията на над сто сайта.

Повечето материали бяха вестникарски статии, свързани с кариерата на Мейт като туроператор за еднопосочни пътувания. Не липсваха и разгорещени спорове между експерти — „за“ и „против“ дейността му. Всички се изразяваха интелигентно и нищо не издаваше психопатски наклонности и хладнокръвна жестокост, с каквато бе извършено убийството.

Заглавната страница на официалния сайт на Доктор Смърт съдържаше огромна снимка на Мейт, разказ за постиженията му и кратка биография.

Мейт бе роден в Сан Диего преди шестдесет и три години, завършил химия в Държавния университет в родния си град и работил като химик в петролна компания, преди да постъпи в медицински колеж в Гуадалахара, Мексико, на четиридесетгодишна възраст. Бе стажувал в болница в Оукланд и на четиридесет и шест години бе станал дипломиран общопрактикуващ лекар.

Никаква специализация. Местата, на които се споменаваше, че е работил, бяха множество здравни служби в югоизточните щати, където Мейт бе вършил чиновническа работа на доброволни начала и бе ръководил имунизационни програми. Сякаш никога не бе лекувал пациенти.

Бе започнал нова кариера като лекар на средна възраст, но бе избягвал контакт с живи хора. Дали интересът му към медицината е бил породен от желание да бъде по-близо до смъртта?

Името и телефонният номер в долната част на страницата бяха на Рой Хейзълтън. Не бе добавил електронен адрес.

Следваха няколко статии за евтаназията.

Първите от тях бяха свързани със случая на Роджър Деймън Шарвеньо, специалист по респираторни заболявания в болница в Рочестър, Ню Йорк, който осемнадесет месеца по-рано бе признал, че е умъртвил тридесет и шест пациенти от интензивното отделение, като сложил калиев хлорид в системите им. Искал да „облекчи пътуването им“. Адвокатът на Шарвеньо твърдял, че клиентът му е невменяем, и настоял за преглед при психиатър, чието заключение било „раздвоение на личността“. Предписан му бил антидепресант имипрамин. Няколко дни по-късно Шарвеньо се отрекъл от показанията си. Без признанието му, единственото доказателство срещу него било това, че се е намирал близо до интензивното отделение всяка нощ, когато е настъпвала подозрителна смърт. Но същото се отнасяло за още трима души от персонала, така че полицията освободила Шарвеньо и класифицирала случая като „все още подлежащ на разследване“. Шарвеньо подал документи за помощи за инвалид, съгласил се да даде интервю за местен вестник и заявил, че е бил под влиянието на мистериозен субект на име доктор Бърк, когото никога не бил виждал. Скоро след това починал от свръхдоза имипрамин.

Случаят породил разследване за други лекари по белодробни болести, живеещи в околността на Рочестър. Някои от тях, въпреки криминалното си минало, били открити на работа в болници и санаториуми из целия щат. Комисарят по здравеопазване се заклел да упражнява по-строг контрол.

Въведох името на Шарвеньо и открих само една по-късна статия, в която се споменаваше, че не са намерени нови доказателства, и се изразяваше съмнение дали смъртта на тридесет и шестте пациенти е била неестествена.

Следващата връзка бе случай отпреди десет години. Четири медицински сестри във Виена убили триста пациенти със свръхдози морфин или инсулин. Били арестувани и получили присъди между петнадесет години и до живот. Бе поместен цитат от Елдън Мейт, който твърдеше, че убийците са постъпвали така от състрадание.

В Чикаго бе имало подобен случай. Няколко години по-късно две санитарки лесбийки удушавали възрастни, неизлечимо болни пациентки, което било част от извратен любовен акт. Онази, която проговорила, можела да обжалва, а другата била осъдена на доживотен затвор без право на помилване. Мейт отново бе изразил несъгласие.

По-нататък бе поместен материал едва отпреди два месеца. Кевин Артър Хопт, медицинско лице от „Бърза помощ“, работел нощна смяна и решил да съкрати лечението на дванадесет пияници, натоварени в линейката след повиквания за сърдечен удар. Закривал устата и носа на пациента с ръка на път за болницата. Бил разкрит, когато една от потенциалните жертви се оказала достатъчно силна да се бори. Арест, обвинение в многобройни убийства, самопризнания и тридесетгодишна присъда. В пресата Мейт бе повдигнал въпроса дали е разумно да се харчат пари на данъкоплатците за лечение на неспасяеми алкохолици.

Следваха статистически данни от Холандия, където евтаназията вече не се смяташе за престъпление, според които самоубийствата, подпомагани от медицински лица, бяха достигнали два процента от общия брой смъртни случаи в страната. Двадесет и пет процента от лекарите признавали, че са извършвали евтаназия на обречени пациенти и без тяхно съгласие.

Преди години, когато работех в педиатричния медицински център, членувах в организация, наречена „Комитет за защита на живота“. Шестима лекари, сред които и аз, бяхме избрани от ръководството на болницата да разработим програма за приключване на лечението на деца в последен стадий на неизлечими заболявания. Бяхме разнородна група и поради многобройните си разногласия не постигнахме почти нищо. Но всеки от нас знаеше, че поне веднъж месечно във вените на някоя тънка детска ръка се влива доза морфин, малко по-голяма от обичайната. Деца с ракови заболявалия или атрофирали дробове просто „преставаха да дишат“ малко след като родителите им са си тръгнали от болницата.

Някой милосърден човек слагаше край на страданията на дете, което и без това бе обречено, и спестяваше на близките му мъчението да гледат как бавно чезне.

Мотивът бе същият, от който Елдън Х. Мейт твърдеше, че се ръководи.

Защо това ми се струваше различно от приложението на хумнитрона, с който Мейт самодоволно парадираше?

Защото вярвах, че лекарите и сестрите в онкологичните отделения действат от състрадание, а мотивите на Мейт смятах за съмнителни?

Защото Мейт се държеше нагло и се стремеше към слава?

Може би бе долна проява на лицемерие от моя страна, че не упреквах хората, които поздравявах по коридорите, за опитите им да влизат в ролята на Бог, а се отвращавах от дръзкия подход на Мейт към смъртта. Какво от това, че дребничкият старец с писклив глас, изобретил машина за безболезнена смърт, не будеше симпатия? Нима душевността на „екскурзовода“ имаше значение, когато крайната цел на пътуването винаги бе една и съща?

Баща ми почина спокойно от постепенно напредваща цироза, бъбречна недостатъчност и общо отслабване на организма поради крайно нездравословен начин на живот. Мускулите му закърняха и кожата му увисна и пожълтя, докато заприлича на грозно джудже, което едва познавах. В тялото му се бяха натрупали толкова вредни вещества, че само за няколко седмици Хари Делауер премина от летаргия във вцепенение и кома. Ако бе умрял мъчително, дали сега щях да имам скрупули по отношение на хуманитрона?

А хората като Джоан Дос, страдащи, без да им е поставена диагноза?

Ако смъртта бе човешко право, нима медицинският етикет бе от значение? Чий бе животът в крайна сметка?

Религията предлагаше отговори, но когато Бог бъде изваден от уравнението, нещата се усложняваха. Може би това бе едно от доказателствата за Божието присъствие. Жалко, че не бях благословен с повече вяра и смирение. Какво щеше да стане, ако някой ден разберях, че съм болен от рак или застрашен от доживотна парализа?

Докато седях пред компютъра с ръка върху клавиша „Enter“, мислите ми отново се върнаха към последните дни на баща ми. Странно, защото рядко се сещах за него.

Представих си го здрав, с едра оплешивяла глава, гънки от тлъстина на врата и ръце, загрубели от дългогодишната работа в дъскорезницата. Когато се смееше, в дъха му се долавяше мирис на алкохол и цигарен дим. Правеше по сто лицеви опори и имаше тежка ръка. Едва когато стана на петдесет години, можех да му бъда равностоен противник на канадска борба, която бе ритуал за посрещане при все по-редките ми гостувания в Мисури.

Неволно се наведох напред, опрях лакти на бюрото и притиснах потните си длани една в друга, представяйки си как ръцете ни трепереха над масата в кухнята, докато двамата с татко напрягахме сили и издувахме мускули. Мама правеше гримаса на отвращение и излизаше. Когато баща ми навърши петдесет и пет, започнах да го побеждавам и много рядко да завършваме наравно. Отначало той се смееше. „Александър, когато бях млад, можех да се катеря по стени!“ После запалваше „Честърфийлд“ и намръщено напускаше стаята. Вече се връщах в родния си дом само по веднъж в годината. Десетте дни, през които държах ръката на майка си, докато той умираше, бяха най-дългият ми престой, откакто бях постъпил в колеж.

Отърсих се от тези спомени, опитах се да се успокоя и натиснах клавиша. Компютърът, моят мълчалив приятел, услужливо показа нова картина.

Сайт на сдружение за правата на инвалидите, наречено „Все още живи“, с главен офис във Вашингтон. Девизът им бе: „Всеки човешки живот е ценен и никой няма право да оспорва неговия смисъл“. Имаше раздел за Мейт, който за тази организация бе превъплъщение на Хитлер. Съдържаше архивна снимка на членове на сдружението, обградили с жива верига мотел, от който Мейт бе изпратил една от своите „пътнички“. Мъже и жени, размахващи лозунги в инвалидни колички. Мейт бе реагирал на този протест с думите: „Вие сте хленчеща сган, която трябва да се замисли за собствените си егоистични подбуди“.

Следваха цитати от Мейт и Рой Хейзълтън:

„Армията на злото ме връхлетя, но няма да се предам без бой“ (Мейт, 1991 г.)

„Дарвин би се радвал да се запознае с Кларксън (областния прокурор). Този идиот е живо доказателство за липсващото звено между слузестите влечуги и бозайниците“ (Хейзълтън, 1993 г.)

„Забиването на игла във вената е нещо далеч по-хуманно от атомната бомба, но тесногръдите нравоучители не се гневят срещу опитите с ядрено оръжие, нали?“ (Мейт, 1995 г.)

„Всеки пионер, всяка будна личност неизбежно страда. Иисус, Буда, Коперник, братята Райт. По дяволите, вероятно и изобретателят на лепилото за пощенски пликове е бил погубен от идиотите, които са произвеждали восък за запечатване на пратки“ (Мейт, 1995 г.)

„Разбира се, че би трябвало да участвам в телевизионното шоу «Тази нощ», но няма да стане, приятели! Има твърде много глупави правила, наложени от системата. Ако имах разрешението на слабоумниците, създали тези правила, щях да помогна на някого «да отпътува» от студиото. Щях да го направя на живо, така да се каже. Рейтингът на предаването би скочил до небето, уверявам ви, дори ако го излъчат в най-негледаното време. Като фон може да звучи класическа музика. Бих избрал нещастник с напълно увредена нервна система, напреднала мускулна атрофия — неспособност да владее крайниците си, треперещ език, гнусни лиги и никакъв контрол над пикочния мехур и червата. Нека навсякъде потече мръсотия, за да види светът в какво може да се превърне един неизлечимо болен човек. Ако можех да направя това, щяхте да се убедите в безсмислието на бръщолевенията колко ценен дар е животът и колко благородно дело е запазването му. Щях да поискам няколко минути пълна тишина и камерата да покаже в близък план лицето на «пътника», за да проличи колко е спокоен, когато тиопенталът започне да навлиза във вените му. Щях да покажа на целия свят, че състраданието няма нищо общо с празните приказки на някакъв си равин, твърдящ, че е божи пратеник, или на правителствен лакей, нямащ понятие от биология, който си въобразява, че знае по-добре от мен какво представлява животът и какво не. Защото нещата не са толкова сложни, амигос — когато мозъкът не работи, човекът не е жив. Телевизионното шоу «Тази нощ» може да се превърне в образователно предаване. Ако някога ми позволят, ще направя това“ (Мейт, 1997 г., в отговор на журналистически въпрос защо обича публичните изяви)

„Доктор Мейт е достоен за Нобелова награда, и то на две — за медицина и за мир. Част от премията се пада и на мен. Заслужавам я като негов адвокат“ (Хейзълтън, 1998 г.)

Още няколко заглавия, подредени според връзката им с темата:

Вестникарска бележка отпреди три години за художник аутсайдер от Колорадо с необичайния псевдоним Нулева толерантност, създал поредица картини, вдъхновени от доктор Мейт и машината му. Никому неизвестният дотогава господин изложил тридесетте си творби в изоставена сграда в занемарена част на Денвър. Журналист на свободна практика бе отразил новината в „Денвър Поуст“ и бе изредил заглавията на портрети, изобразяващи хора в поза, подобна на тази, в която е нарисуван противоречивият „смъртоносен доктор“: на Джордж Вашингтон от Гилбърт Стюърт, „Тъжното момче“ от Томас Гейнсбъроу, автопортрета на Ван Гог с превързаното ухо и портрета на Мерилин Монро от Анди Уорхол. Картините, на които не присъствал самият Мейт, представлявали колажи от ковчези, трупове, черепи и покрито с червеи месо. Но може би най-амбициозното произведение на художника било правдиво претворяване на „Урок по анатомия“ на Рембранд, графическо изображение на дисекция на човешко тяло, в което доктор Мейт изпълнявал двойна роля — на лектора, размахващ скалпел, и на разрязания труп.

Когато му задали въпроса колко картини е продал, художникът си тръгнал без коментар.

Мейт като касапин и жертва. Би било интересно да си побъбрим с господин Нулева толерантност. Записах материала и го разпечатах.

Два цитата от медицинска брошура на Харвардския университет: според гериатрично изследване 59,3 процента от близките на пациенти в напреднала възраст одобрявали узаконяването на подпомаганите от лекари самоубийства, но едва 39,3 процента от възрастните хора били съгласни. Проучване, проведено в онкологичен център, показало, че две трети от американците приемат евтаназията, но 88 процента от хората с рак, страдащи от постоянни болки, не желаят да обсъждат темата и смятат, че ако лекуващият им лекар я повдигне, това би уронило доверието им в него.

В сайт на феминистка организация открих статия от списание, озаглавена „Милост за женомразеца: да не би доктор Мейт да има проблеми с жените?“. Авторката повдигаше въпроса защо 80 процента от „пътниците“ му са от нежния пол. Твърдеше, че никъде не се говори за връзка на Мейт с жена и че той отказва да обсъжда личния си живот. Следваха фройдистки разсъждения.

Майло не бе споменал за семейство. Реших да проуча и този въпрос.

Последен материал: преди четири години сдружение от Сан Франциско, наречено „Хуманистична армия“, бе присъдило на Мейт най-голямата си награда — „Еретик“. Преди церемонията спринцовка, използвана от Доктор Смърт при скорошно „пътуване“, била продадена на търг за двеста долара, но веднага била конфискувана от полицай под прикритие поради нарушение на здравните разпоредби на щатската управа. Когато иглата била опакована като доказателство и полицаят си тръгнал, настанал смут. В речта си при приемането на наградата Мейт заявил, че дарява лекарската си престилка като компенсация и нарекъл служителя на реда „духовно нищожество с морал на разяждащ вирус“.

Името на спечелилата търга привлече вниманието ми.

Алис Зоуби. Ковчежник на „Хуманистичната армия“, сега президент на клуб „Сократ“. Жената, която бе наела фаталния микробус и още същия ден бе заминала за Амстердам.

Потърсих материали за клуба и намерих заглавната страница, на която имаше емблема, представляваща образа на патрона му — древногръцкия философ, заобиколен от венец, както предположих — от отровни растения. Вече бях разбрал от Майло, че щабът се намира на „Гленмънт Съркъл“ в Глендейл, Калифорния.

Манифестът на „Сократ“ утвърждаваше „правото на личността на собственост върху живота, което не бива да бъде ограничавано от варварски догми, налагани на обществото от официалната религия“. Под него стоеше подписът на Алис Зоуби, председател. Сто долара членски внос гарантираха уведомяване за предстоящи прояви и участие в тях. Заплащане — с кредитни карти „Американ Експрес“, „Виза“, МС и „Диск“.

Зоуби притежаваше магистърска степен по обществена администрация, но нямаше много сведения за професионалната й кариера. Въведох името й и резултатът от търсенето бе дълга статия от „Сан Хосе Мъркюри Нюз“, от която узнах предостатъчно за нея.

Бе озаглавена „Скандално изказване на председателка на сдружение в подкрепа на евтаназията“ и описваше Зоуби като:

Записах статията и позвъних на Майло в участъка. Вдигна млад мъж, с известна подозрителност попита кой се обажда и ме помоли да изчакам.

Няколко минути по-късно Майло каза:

— Ало.

— Нова секретарка ли имаш?

— Детектив Стивън Корн. Единият от младите ми помощници. Какво ново?

— Открих нещо за теб, но не е голяма находка.

Открих и етически отговори, но щях да помисля върху тях по-късно.

— Какво по-точно? — попита той.

— Най-вече биографични данни и отзиви, но името на Алис Зоуби изникна от…

— Алис Зоуби ми се обади преди малко. Върнала се е в Ел Ей и иска да поговорим.

— Подранила е с два дни.

— Съкратила престоя си. Била потресена от новината за Мейт.

— Закъсняла реакция от скръб? — учудих се аз. — Мейт е мъртъв от седмица.

— Твърди, че е узнала едва онзи ден. Била в Непал, на планинска експедиция. Проявата в Амстердам трябвало да бъде последната спирка от пътуването й — голям конгрес на откачалки от цял свят на тема „смърт“. Не би отишъл да хапнеш пилешка салата в такава компания, а? Впрочем Зоуби твърди, че в Непал нямала достъп до новини и когато пристигнала в Амстердам преди три дни, домакините я посрещнали на летището и й съобщили за случилото се. Спала цяло денонощие и си резервирала място за полет насам.

— Значи е пристигнала преди два дни — пресметнах. — Все пак не се е свързала с теб веднага. Имала е нужда от време да помисли?

— Точните й думи бяха: „да дойда на себе си“.

— Кога ще се срещнеш с нея?

— След три часа в дома й.

Повтори адреса на „Гленмънт“.

— Където се намира щабът на клуб „Сократ“ — отбелязах аз. — Разгледах уебсайта им. Сто долара членски внос, приемат всякакви кредитни карти. Каква ли част от разходите си покрива с тези пари?

— Не вярваш в благородните й намерения?

— Възгледите й не вдъхват доверие. Мисли, че изкуфелите старци и децата инвалиди трябва да бъдат избавяни от страданията си, независимо дали искат, или не. Свалих цитати от нейно изказване — това е плодът на днешните ми усилия. Както и информация за други маниаци на тема „смърт“ и още щури изявления.

Разказах му за Роджър Шарвеньо и останалите болнични вампири и завърших с изложбата на господин Нулева толерантност.

— Интересно — каза той. — Изкуството винаги е било благодатна област.

— Нещо, свързано с художника, ми се стори особено интригуващо. Пресъздал е „Урок по анатомия“ и на картината Мейт едновременно размахва скалпел и лежи разрязан на масата за дисекции.

— Е, и?

— Това издава амбивалентност, желание да постави доктора там, където той поставя пациентите си.

— Значи смяташ, че трябва да вземам този тип на сериозно?

— Би било интересно да поговорим с него.

— Толърънс, което едва ли е истинското му име… Денвър… ще видя до какво мога да се добера.

— Докъде стигнахте със списъка на роднините? — попитах аз.

— Открихме телефонните им номера и опитахме да се свържем с всеки от тях. Помощниците ми вече разговаряха с половината. Всички обичат Мейт.

Явно не всички.

— Искаш ли да дойда с теб на срещата с „Алиса в страната на смъртта“?

— Да — потвърди той. — Виждаш ли колко жесток може да бъде животът? Един ден се катериш по планините в Непал, а на другия се налага да говориш с полицията… Вероятно жената е от онези, които смятат, че само физически здравите трябва да живеят. „Силното тяло над всичко“.

— Зависи за чие тяло става дума.