Доктор Смърт

33.

Майло бе спрял на шосето под местопрестъплението с включен двигател и потупваше с пръсти по волана. Оставих севилята на няколко метра разстояние и се качих при него. Бе облечен в същия сив костюм, но изглеждаше доста овехтял. Потеглихме на изток по Мълхоланд, стигнахме до Глен и продължихме на север през Вали.

— Откъде се сдоби с адреса? — попитах.

— От службата за регистрационни номера. БМВ-то не се води на негово име и не е законен собственик на никакво друго превозно средство, но момичето, Стратън, притежава двегодишен сатурн и адресът й е в базата данни. Шърман Оукс, не Енсино. Две преки на изток.

— Защо да казваш истината, когато можеш да излъжеш?

— Обича да се застрахова за всички случаи, а?

— Изпипва всяка подробност — съгласих се. — Помниш ли какво ми каза ти? Че единствените следи били негови и на Стратън? Разчистил е след себе си, но ако случайно е пропуснал нещо, умело си е осигурил правдоподобно обяснение.

— Толкова години… дирижиране… водил е за носа цял оркестър. — Майло отмести едната си ръка от волана и я повдигна към тавана. — Господи, дай ми възможност да го затапя… Има ли нещо друго, което смяташ, че трябва да зная, преди да застана срещу него?

— Дръж се приятелски, но с авторитет. Не отивай в никоя от двете крайности. Докато го слушаш, оглеждай се наоколо. Накарай го да гадае дали просто проявяваш любопитство, или търсиш нещо. Да видим как ще се държи при несигурност. Разпитвай го за общи неща и изведнъж вмъквай непредвидими въпроси, каквито толкова те бива да измисляш. Добра тактика е да питаш за това, което най-малко очаква. Ти ще диктуваш правилата. Ако стане нервен, може да направи нещо импулсивно, например да си събере багажа и да замине нанякъде, когато повярва, че си си тръгнал, или да скрие нещо… в таен сейф. Много вероятно е да има такъв, където да крие сувенирите си от Таня.

— Сигурен си, че събира сувенири?

— Бих се обзаложил. Можеш ли да уредиш жилището веднага да бъде поставено под наблюдение?

— Каквото и да стане, ще го държим под око, Алекс. Дори ако се наложи лично да се заема с това. Значи предлагаш сам да вляза в ролята и на доброто, и на лошото ченге. Но да действам внимателно. Добре, ще бъда в стихията си, макар и без алкохол за стимул. Ти как ще се държиш?

— Ще се преструвам на равнодушен. Ако успеем да се срещнем насаме с Таня, ще се опитам да добия по-ясна представа за нея.

— Защо, да не би да я подозираш?

— Не, но явно е започнала да се отегчава от него. Може би ще каже нещо интригуващо.

Оголи зъби, което би трябвало да представлява усмивка.

— Добре. Съставихме план. Ако успеем да го осъществим, ще натрием носа на онова копеле.

Даде газ и за петнадесет минути изминахме пътя покрай прелестите на каньона и опасаните с мрежи ронещи се склонове до предградията. Спирачките изскърцаха на острия завой отвъд Вентура. Във Вали бе с десет градуса по-топло. Енсино се оказа точно след Сепулведа и вместо едноетажните магазинчета на „Шърман Оукс“ край нас се заредиха офис сгради с огледални стъкла и паркинги. В сънливата неделна утрин движението бе оскъдно. 405-а магистрала се извиваше успоредно на западната фасада на полуразрушеното бяло здание, което някога бе търговски център „Шърман Оукс“. Сега сградата пустееше и гледката бе още по-жалка заради големината й. Някой имаше планове за мястото. Но както често се случва, си оставаха само планове.

Майло измина една пресечка, сви надясно по „Орион“ и продължи успоредно на магистралата на запад по „Канарило“. Направи полукръг и стигна до „Милбанк“, сенчеста улица без тротоари с едноетажни, добре поддържани къщи, сгушени под короните на неподрязвани камфорови дървета. От изток се чуваше грохотът на магистралата.

Жилището на Таня Стратън отразяваше американската мечта. Беше кокетна бяла къща със сини парапети и идеално окосена трева, но с по-малко оригиналност в оформлението на градината, отколкото в тези на съседите. На алеята нямаше паркирани коли. Капаците на прозорците бяха спуснати, а пред входната врата имаше боядисана в бяло желязна решетка. Пощенската кутия бе монтирана върху стабилна стойка. Друга метална решетка блокираше достъпа до задния двор.

— Някои хора държат на неприкосновеността на имотите си — отбелязах.

Майло се намръщи. Слязохме и отидохме до решетката. На стената, до металната каса, имаше звънец. Той го натисна и в къщата прозвуча пронизително бръмчене. Нито отговор, нито кучешки лай.

— Може би са извели Дъчес на ранна разходка сред природата — предположих.

— В неделя? — попита той.

— Хей, Улрих е запален по здравословния живот.

Майло повдигна капака на пощенската кутия. Вътре имаше четири писма и две брошури на ресторанти за бързо хранене. Погледна пощенското клеймо.

— От вчера са.

Заудря с пръсти по вратата и раздвижи устни, сякаш изрече проклятие, докато се взираше в лъскавия месингов катинар.

— Бог знае какво има тук, вътре, но това, че Улрих е намерил трупа на Мейт, определено не е основание за съдебно нареждане за оглед. Цяла нощ бях в Глендейл с колегите от местния участък. Впрочем, обещаха да не повдигат обвинение срещу теб за навлизане в частна собственост.

— Ако не бях навлязъл, нямаше да разберат, че там е извършено престъпление.

— Подробности, подробности. — Отново натисна бутона на звънеца. Потърка чело, разхлаби вратовръзката си и хвърли поглед към вратата за задния двор. — Да се върнем в колата и да се опитаме да измислим нещо. Все пак ще поискам справка и за предишните превъплъщения на Улрих. Повтаря номера със случайния турист, два пъти избира за местожителство Мичиган, така че може би има някакъв цикъл в приемането на нови самоличности.

Отново се обади в службата за регистрационни номера и поиска справка за Майкъл Ферис Бърк, Грант Ръштън, Хюи Мичъл и Ханк Сприйн, но без резултат. Бяхме седели няколко минути, ту мълчаливо, ту обсъждайки версии, всяка от които водеше до задънена улица, когато пристигна малка червена кола и паркира до отсрещната тревна площ.

Беше „Нисан Сентра“, управляван от тъмнокоса жена. Угаси двигателя, но когато понечи да слезе ни забеляза, неспокойно се огледа и вдигна стъклото.

След секунда Майло скочи, изтича до нея и показа значката си. Стъклото на нисана не помръдна. Той извади от джоба си визитка, видях, че устните му помръднаха, и най-сетне стъклото се спусна. Сякаш в знак на благодарност, Майло се отдръпна и даде възможност на жената да слезе. Тя погледна към мен, а после отново към него. Бе застанал с ръце в джобовете и се стараеше фигурата му да изглежда по-малко внушителна, както правеше винаги, когато искаше да предразположи някого. Отидох при тях.

Жената изглеждаше малко над тридесетте, леко закръглена, с кестеняви коси, сенки под ярките сини очи и размазана спирала под едното от тях. Бе облечена с широка тениска, черен клин и равни черни обувки. Задната седалка на колата бе затрупана с топове плат.

— Какво има? — попита тя и кимна към бялата къща.

— В района ли живеете, госпожо?

— Сестра ми живее тук. От другата страна на улицата.

— Госпожица Стратън?

— Да. — Гласът й прозвуча малко по-пискливо. — Какво става?

— Дойдохме да зададем на сестра ви и господин Улрих няколко въпроса.

— Във връзка с… откриването на убития доктор Мейт?

— Разговаряла ли е с вас за това, госпожо…

— Ламплиър. Крис Ламплиър. Разбира се, такова нещо не се случва всеки ден. Без подробности, Таня беше разстроена. Обади се, за да ми каже, че те са го намерили. Някакъв проблем ли има? Струпа й се твърде много.

— Какво друго е преживяла, госпожо? — попита Майло.

— Преди година и половина беше болна. Затова съм тук. Прекалено съм загрижена. Това не й харесва, но не мога да постъпвам другояче. Старая се да не й досаждам, обикновено се чуваме по два-три пъти на седмица, но от няколко дни нямах вести от нея и в петък позвъних на служебния й телефон. Казаха ми, че е излязла в отпуск. Вчера се сдържах, но днес… — Намръщи се. — Има право на почивка, но трябваше да ми каже къде заминава.

— Обикновено обажда ли ви се? — попитах.

Наивна усмивка.

— Честно ли? Невинаги, но това не ме спира. Какво мога да ви кажа? Реших да намина рано сутринта, защото след час децата ми имат състезание. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Значи няма проблем, просто искате да поговорите с нея?

— Точно така, госпожо — потвърди Майло. — С вътрешен дизайн ли се занимавате?

— Търговия с платове. Доставям ги от един склад в центъра.

Майло попита:

— Изглежда, са тръгнали преди ден-два. Често ли пътуват?

— От време на време. — Очите на Крис Ламплиър се озърнаха наоколо. — Сигурно Пол я е завел на поредната неочаквана романтична екскурзия.

— Романтик ли е?

— Мисли се за такъв. — Завъртя очи. — Господин Спонтанност. Прибира се и заявява, че заминават за Ероухед или Санта Барбара за няколко дни, казва й да събере багажа и да се обади на шефовете си, че е болна. Таня е много отговорна личност, отнася се сериозно към работата си, но обикновено се съгласява. Той работи за себе си, така че не е проблем да се измъква когато поиска. Обича разходките сред природата и пътуванията.

— Природолюбител — отбеляза Майло.

— Запален е на тази тема, членува в клуб „Тримата“ в Сиера. Уж наблюдават птиците, но всъщност само четат списание „Авто клуб“. Идеята да отидат на Мълхоланд толкова рано е била негова. Често насърчава Таня да бъде физически активна, да прави упражнения и други неща от този род. Сякаш се надява да стане чудо.

— Какво чудо?

— Да оздравее — каза тя. — Да остане в ремисия… имаше рак, болестта на Ходжкин. Лекарите казаха, че шансовете й са добри, но лечението я изтощи. Облъчване, химиотерапия — всичко това я промени. Зная, че ще се оправи. Съжалявам, все пак съм по-голямата сестра и се чувствам длъжна да я закрилям, така че — съдете ме. Не мислите ли, че трябваше поне да ми каже къде отива? Родителите ни починаха, само двете сме, знае, че се безпокоя. — Придърпа тениската си надолу и се загледа в къщата. — Не бива да изпадам в паника. Ще се прибера у дома и сигурно ще има съобщение от нея… Нали няма да й кажете, че съм идвала? Ще се вбеси.

— Обещаваме — каза Майло. — Значи нямате ключ от жилището й?

— Както някои други хора? Не би било зле, но не, не мога да поискам това от нея. Таня би се разсърдила.

— Държи да бъде независима.

Крис Ламплиър кимна.

— Аз не бих имала нищо против да й дам ключ от дома си. Омъжена съм, имам деца. Но тя е чувствителна на тази тема. Дори по време на лечението си беше такава. Казваше на всички, че може да се справи сама, да не се отнасят с нея като с инвалид.

— Значи Пол проявява разбиране.

— Какво имате предвид?

— Щом са заедно, трябва да уважава независимостта й.

— Предполагам, че е така — каза тя. — В интерес на истината, не зная защо все още живее с него. Може би защото беше до нея в най-трудните моменти.

— По време на болестта й ли? — попитах.

Тя кимна.

— Така се запознаха. Таня беше в болница за химиотерапия, а той помагаше на доброволни начала. Започна да прекарва много време с нея. Когато не можеше да се храни сама, стоеше до нея и й даваше парченца чипс в устата.

Тонът, с който описа този акт на себеотрицание, издаде раздразнение.

— Добър човек — отбелязах.

— Предполагам… Питах се защо го прави. Честно казано, не изглежда от хората, които биха полагали доброволен труд от милосърдие. Но какво значение има, сестра ми може сама да взема решения.

— Вие не го харесвате — казах аз.

— Щом тя го харесва… Не, истината е, че го смятам за самонадеян чешит. Мисля, че може би и Таня забелязва това. Най-сетне. — Усмивката й издаде леко злорадство. — Може би просто ми се иска да е така, но вече не го защитава толкова, когато го нарека самонадеян чешит.

Усмихнах й се в отговор.

— В коя болница се запознаха?

— „Вали Комприхенсив“, в Резеда. Пълна мизерия според мен, но направлението й беше за там. Защо разпитвате за Пол?

— Той и сестра ви са важни свидетели. Когато разследваме убийство, сме длъжни да проверяваме всичко. Пол все още ли е доброволец в болницата?

— Не. Когато изписаха Таня и двамата започнаха да се срещат, напусна. Това ме озадачи.

— Защо?

— Питах се дали не работи там само за да сваля жени. Щом сестра ми стъпи на крака, веднага започна интимна връзка с нея. Два месеца по-късно и двамата напуснаха жилищата си и наеха тази къща.

— Преди колко време беше?

— Повече от година — отвърна тя. — Не бива да злословя по негов адрес, щом Таня го харесва. Отнася се добре с нея. Готви, чисти… сам върши всичко това, какво повече би могла да иска? Не разхвърля дрехи по пода, маниак е на тема ред. Таня никога не е живяла в толкова подредена къща. Дори къпе и реше Дъчес, кучето й, часове наред се занимава с нея. Вече и Дъчес го харесва. В началото не беше така и си мислех: „да, животните усещат“. Какво разбирам аз? А може би кучетата не са толкова умни. Именно Дъчес ги е забъркала в тази каша, като е намерила… знаете, нали?

— Какво друго ви каза сестра ви за сутринта, когато са открили Мейт?

— Почти нищо. Както казах, беше разстроена. Всъщност Таня никога не е била от приказливите. Но Пол говореше много разпалено. Сигурно ще бъде доволен, че отново го търсите, за да му задавате въпроси.

— Защо? — попита Майло.

— Вълнувал се. Бил любопитен да узнае нещо повече за „полицейските процедури“. Когато Таня ми се обади, дойдох тук, за да й предложа подкрепа. Пол беше включил телевизора и чакаше да чуе дали ще съобщят нещо за тях. Затова ще се зарадва на вашето внимание.

— Винаги готов да помогне — отбеляза Майло. — Имате ли представа къде бихме могли да го открием?

— Не, както ви казах, може да са навсякъде. Хрумва му да отидат на някое място и почти винаги успява да придума Таня. Той шофира, а тя спи в колата.

— Почти винаги? — казах аз.

— Понякога не е съгласна. Не обича да изоставя работата си. Когато му откаже, Пол започва да се цупи и обикновено се затваря у дома, но понякога заминава сам за ден-два… Нямам представа къде са, но проверете в Малибу. Това е единственото място, където Таня обича да ходи.

— Къде в Малибу? — попита Майло с нехаен тон.

— Не на плажа. Имаме… двете с Таня притежаваме малък имот в планината край Малибу. В задния край, близо до Агура, отвъд границата на окръг Вентура, горе на възвишенията. Пет-шест акра, не зная точната площ. Родителите ни го купиха преди години, татко се канеше да строи къща, но не доживя. Аз не ходя там, защото наоколо няма нищо и мястото е запуснато. Малка разнебитена колиба, без телефон и условия за къпане. Електричеството често прекъсва поради свлачища. Децата ми биха полудели от скука.

— Но на Таня й харесва.

— Обича тишината. Докато се възстановяваше от болестта, често ходеше там, може би за да покаже колко е силна. Понякога е ужасно упорита. Вероятно парцелът струва нещо, трябваше да го продам още преди години.

— На Пол харесва ли му? — попитах. — Нали е планинар?

— Може би. Най-голямата страст на Пол е шофирането, сякаш бензинът е безплатен, а той разполага с неограничено свободно време.

— Ръководи собствена агенция за недвижими имоти.

— Не зная как търгува с тях… струва ми се, че не работи много, но е добре финансово — каза тя. — Винаги има пари. Не се скъпи за Таня, трябва да призная. Купува й бижута, дрехи, каквото пожелае. Плюс готвенето и чистенето. Нима има от какво да бъда недоволна?

Майло записа указанията й как да стигнем до вилата и обеща да й се обадим, ако намерим сестра й там.

— Чудесно — каза Крис Ламплиър. След миг смръщи вежди. — Това означава, че ще разбере, че съм идвала да я проверявам, защото аз съм единственият човек, който знае за мястото в Малибу.

— Там, където работи, имат ли номера ви? — попита той. — Предполагам, че е посочила вас като човек, към когото да се обърнат при извънредни обстоятелства.

Тя се усмихна.

— Да, дала е моите координати.

— Чудесно. Ще й кажем, че ние сме се свързали с вас.

— Благодаря… Нали няма опасност? За Таня и Пол?

— Каква опасност да има, госпожо?

— Не зная. Струва ми се, че държите да разговаряте с тях час по-скоро.

— Просто доизясняване на подробности, както вече ви казах. Случаят е нашумял и трябва да направим всичко възможно да не изглеждаме като глупаци.

— Разбирам ви — усмихна се тя. — Никой не обича да го вземат за глупак.